— Може да се видим някой път — усмихна се Степ. — Виждам, че разполагаш с интересни аргументи…

— Мръсник.

— Значи ще мина да те взема утре вечер.

— Не мисля, че ще изтрая още една вечер с теб.

— Защо, не ти ли беше забавно?

— Много забавно! Бях camomilla, бягах от полицията, слязох в движение насред полето, спасих се от бясно куче, скочих в оборски тор и накрая останах по гащи!

— Покрита с моето яке.

— А, разбира се. Това го забравих.

— И най-важното е, че всичко това ти се случи с мен.

Усмивката му беше страхотна… Жалко, че имаше толкова гаден характер. За тялото му нищо лошо не можеше да се каже, даже напротив. Баби понечи да си тръгне, но Степ нежно обхвана ръката й и я притегли към себе си.

Косата й беше разрошена, кожата й потръпваше. Очите й — силни, добри… Беше красива. Степ мушна пръсти под якето. Тя се стресна, усети ги да се движат нагоре, нагоре — към закопчалката на сутиена. Тогава бързо посегна назад и го спря.

— Много си смела, много. Значи наистина не те е страх и ще свидетелстваш срещу мен…

Баби кимна:

— Да. — Почти го прошепна.

— Сериозно ли? — Той я целуна по шията няколко пъти. — Заклеваш ли се?

Тя отново кимна и затвори очи. Степ продължаваше да я целува, докосна свежите й бузи, студените й уши, приближи се до розовото ръбче на устните й и те с готовност се разтвориха, но в този момент той се дръпна.

Баби остана неподвижна за миг и отвори очи.

Степ стоеше пред нея с кръстосани ръце. Усмихваше се. Поклати глава:

— Баби, Баби. Не става така. Нали съм мръсник, животно, звяр… Обиждаш, обиждаш, а накрая си готова… Виждаш ли каква си? Не си последователна.

Баби пламна от гняв и започна да го налага с юмруци.

— Знаеш ли какво ми напомняш? — не млъкваше той. — Една червена рибка, която имах като малък. И тя така стоеше с отворена уста, когато й сменях водата, и падаше в мивката… Насила нищо не става, да знаеш! Не може ти да ме биеш, а аз после да те целувам. Е, може би ако обещаеш, че няма да ме натопиш…

— Ще те натопя и още как!

— Не се заричай, човек никога не знае…

Баби се наведе и извади ключа изпод изтривалката. Якето се надигна, откривайки едно хубаво задниче.

— Ей, якето си го искам!

Тя го съблече и го хвърли на земята, а Степ я огледа доволен. „Бива си я, дума да няма. Може би все пак трябва да я целуна.“

— Е, рибке, една целувка за лека нощ?

Стъклената врата се затръшна под носа му. Степ не можа да чуе какво казва Баби, но го прочете по устните й.



Палина включи нощната лампа.

— Ти ли си? Слава Богу, умрях от страх! Ама къде са ти дрехите? Той ли те съблече?!

Баби грабна нощницата си от шкафа.

— Паднах в купчина тор!

— Вярно, че понамирисваш. Да знаеш как се уплаших, като се запремята оня мотор… Отначало си помислих, че си ти. Обаче им натрихме носа на ония кифли! А къде ми е коланът?

— Повече не искам да слушам за тоя колан, ясно ли е? Млъквай или ще те изхвърля навън.

— Няма да смееш.

— Искаш ли да видиш?

Палина прецени, че е по-добре да не рискува.



Степ прескочи оградата и прекоси парка. Приближи се до прозореца, щората беше вдигната. Почука с пръсти по стъклото. Светлото перде се отмести и в полумрака блесна усмихнатото лице на Мадалена.

— Здрасти, какво стана?

— Не питай, погнаха ме ченгета.

— Всичко наред ли е?

— Да, май не ми записаха номера.

— Угаси ли фаровете?

— Естествено.

Мадалена се отмести и Степ влезе в стаята й.

— Тихо. Нашите току-що се върнаха.

Тя заключи вратата, скочи обратно в леглото и се пъхна под чаршафите.

— Бр-р-р, студено!

Усмихна му се. Съблече си нощницата и я пусна на пода. Малките й съвършени гърди светлееха в полумрака.

Степ свали якето си. За миг му се стори, че усеща дъха на полето — малко странен, примесен с парфюм. Легна до нея. Прегърна я силно. Дланите му погалиха гърба и бедрата й, тръгнаха нагоре и се мушнаха между краката й. Мадалена го спря, намери пипнешком касетофона, превъртя някаква касетка и натисна Play. Целуна го страстно. Из стаята се понесоха ниските тонове на 77 sposerô perché10. Ерос нежно пригласяше на въздишките им… После Мадалена се усмихна и почти прошепна сред свежото шумолене на чаршафите:

— Това е един от случаите, в които е много важно човек да знае как да се движи.

— Точно така.

„Без съмнение, това е Жената!“ — помисли си Степ. После изведнъж си спомни за парфюма, който усети по якето си. Caronne. Знаеше чий е. И вече не беше чак толкова сигурен.

26.

Настоятелен звън. Будилникът. Баби въобще не помръдна, затова Палина се измъкна тихичко от леглото и се облече. Приближи се до малката дървена етажерка, закачена на стената. Boy George, Super Tramp, Elton John, Michael Jackson, New Kids of the Block, U2, Duran Duran. Трябваше й нещо наистина специално. „Ето ги там!“ Tear for Fears.

Баби отвори очи, обърна се на възглавницата и легна по корем.

— Добро утро! — усмихна се Палина.

— Колко е часът?

— Седем без пет. Сдобрихме ли се вече?

— Ако ми донесеш кроасан с шоколад от „Лазарески“.

— Нямам време, след малко ще ме водят на изследване.

— Тогава никакво сдобряване.

— Окей, какво да кажа на майка ти?

— Кажи й „добър ден“.

Палина си взе чантата и затвори вратата зад себе си. Мина на пръсти по коридора и тъкмо се канеше да излезе, когато някой я повика от хола. Беше Рафаела — с розов пеньоар, с лице без грим, малко бледо и доста повехнало. Палина реши да последва съвета на Баби: каза „добър ден“ и изчезна по стълбите.

Майка й още не беше дошла. Бензинджията махаше веригите от помпите си, някакви господа сновяха забързано прел вестникарската будка, носейки под мишница апокалиптични новини… Сега вече нямаше никакви съмнения — не би искали Рафаела да й е майка, макар че беше много по-точна от нейната.



Баби влезе в банята. Пусна студената вода и си наплиска лицето. Даниела цъфна зад нея:

— Как мина?

— Кретенска история. Тайфа идиоти, които рискуват живота си.

— Имаше ли много хора? Къде ходихте после? Видя ли момичетата camomilla? Каква смелост, а? Аз не бих могла…

— Е, аз пък можах.

— Сериозно?! Уау! Сестра ми е camimilla!

— Не е кой знае какво. Хайде, че трябва да се приготвям.

— Ето, винаги правиш така! С теб човек не може да се изкефи. И без това вече решихме с Андреа: следващата седмица ще отидем и ние. Ако имам късмет, и аз ще съм camomilla!

Баби се усмихна вътрешно, изми си зъбите и грабна четката за коса. „Ето пак! Няколко дълги черни косъма от Даниела!“

— Къде си ми сложила маратонките? Онези, които ти дадох вчера? — извика сестра й иззад вратата.

— Изхвърлих ги.

— Как така ги изхвърли?! Новите ми Superga!

— Казах изхвърлих ги! Паднах в една яма с тор и бяха толкова мръсни, че се наложи. А и иначе Степ нямаше да ме изпрати до вкъщи.

— Паднала си в яма с тор и после Степ те е изпратил до вкъщи? А кога си била camomilla?

— Преди това.

— Със Степ ли?

— Не.

— Няма ли да ми кажеш какво е станало?

— Виж какво, Дани, дай да се разберем така: ако обещаеш от днес нататък да си чистиш космите от четката, може да ти разкажа. Става ли?

— Добре де.



Баби се облече и в стаята влезе майка й:

— Палина тук ли спа?

— Да.

— Къде?

— В моето легло.

— Е как така в твоето?! Снощи като влязох да те целуна, ти беше сама!

— Тя после дойде. Не можела да остане у тях, защото майка й имала гости.

— А къде е скитала преди това?

— Не знам.

— Баби, не искам да отговарям за нея. Ами ако й се беше случило нещо, а майка й мисли, че е у нас…

— Права си.

— Друг път искам да ми казваш предварително, в случай че някой ще идва.

— Ама аз ти казах, преди да отидете у Пентези!

Рафаела се замисли.

— Не си спомням.

— Мамо, тя не прави нищо лошо. Обича да се забавлява, но иначе е добро момиче.

— Ти си много по-добро… — Рафаела я погали под брадичката и излезе.

Баби се усмихна. Знаеше как да я подхване. „Горката Палина, пак тя излезе виновна!“



Слънцето грееше весело през прозореца на кухнята. Баби довърши пълнозърнестите бисквити и си изпи кафето до капка. Даниела стържеше дъното на една пластмасова кутия с пудинг, като се мъчеше да хване последното парченце шоколад, скрито в гънката. Рафаела се върна в стаята си с чаша черно кафе, от което още се вдигаше пара.

Клаудио изглеждаше доволен. Може би заради хубавия хороскоп… или защото най-после успя да си сипе кафе.

— Баби, днес не е студено. Говорих с майка ви и… можете да отидете на училище с веспата.

— Супер, само че оня ден аз премислих и реших, че си прав: да се возим сутрин заедно аз, ти и Даниела стана почти ритуал и ни носи късмет. В колата можем да си говорим за всичко…

Даниела не вярваше на ушите си:

— Стига де, нека да отидем с мотора!

Но Баби я хвана за китката и я стисна с все сила:

— Казвам ти, така е по-добре. Другата седмица може, тъкмо ще е по-топло.

И пак я стисна. Даниела разбра: даваше й знак.

— Всъщност… права си. Ще пътуваме с татко.

— Тогава да тръгваме, че ще закъснеем. — Клаудио изпи щастлив последната глътка кафе. Рядко се чувстваше толкова обичан.

Баби и Даниела се спряха пред входа, а баща им слезе в гаража да изкара колата.

— Най-после загря! Какво, трябваше да ти счупя ръката ли?

— Можеше да ми кажеш веднага!

— Аз откъде да знам, че точно днес ще ни разрешат?!

— А защо не искаш с веспата?

— Много просто: защото я няма.

— Какво-о-о?! И къде е? Снощи не тръгна ли с нея?

— Да. Оставих я в „Оранжерията“ и като се върнах, я нямаше.

— Не вярвам! Моята веспа…

— Твоя друг път.

— Да, а кой й подсили двигателя? Кой й смени колектора? Догодина ще ти купят кола и моторът остава за мен! Не мога да повярвам…

Клаудио спря пред тях. Свали автоматичния прозорец.

— Баби, а какво става с моторетката? Няма я в гаража.

— Нищо, татко, оставих я в двора отзад. Нали все ти пречи.

— Ти сериозно ли?! Ами ако я откраднат? Няма да ви купуваме друга! Веднага я вкарай вътре, ето ти ключовете.

Даниела се качи в колата, а Баби се отдалечи към гаража, като се преструваше, че търси точния ключ от връзката. „И сега какво да правя? До довечера трябва да открия скутера. Да й се не види на Палина, тя е виновна!“

Мерцедесът се приближи на заден ход и Баби си даде вид, че затваря гаража. Пъхна ключа в ключалката, превъртя го, после го извади и тръгна към колата.

— Готово.