— Едва ли ще има полза, но щом искаш…

— Благодаря ти, Паоло.

Баща му затвори телефона и вдигна вестника. Погледна снимката. Господи, колко е красив! Прилича на нея. Бледа усмивка раздвижи умореното му лице.



Секретарката нахълта в кабинета с някакви документи за подпис. Сложи ги на бюрото и остана в очакване. Паоло извади златната си писалка, подарък от годеницата му Мануела, и в този миг долови предизвикателен дамски парфюм. Докато държеше в ръка писалката, той си мислеше за секретарката, за парфюма, за невинните й бедра… Или може би не бяха толкова невинни… Мисълта за преднамереност изведнъж го възбуди.

— Господин докторе, това на снимката не е ли брат ви?

Паоло подписа последния лист.

— Той е.

— О, на живо изглежда много по-добре!

Нарочно го каза, сигурен беше! Точно както беше сигурен, че с тази хватка, която беше намислил, господин Форте ще си спести милиони.

Втренчи се в днешния вестник. За миг си представи, че това там е той, изправя мотора на едно колело, а зад гърба му седи секретарката, краката й са долепени до неговите, ръцете й са обвити около кръста му… Би било хубаво, но той изпитваше ужас от високите скорости. Кой знае дали някога ще се види във вестника… Е, със сигурност няма да е с мотор. Най-много да е нещо свързано с финанси, например: „Арестуваха счетоводителя на известен бизнесмен!“



Палина подтичваше след Баби по стълбите.

— Ей, разказа й играта на тая!

— Вече съжалявам…

— Ти пък, така й се пада! Да не мислиш, че случайно е сложила там моето контролно! Нарочно го е направила, за да ме дразни!

— Все пак ме е яд, видя ли я как ме гледаше?

— Споко, нищо не може да ти направи, ти си отличничка! Аз ако имах твоя успех… — Палина извади от чантата си пакет Camel light и налапа една цигара. Оставаха й още три до обърнатата, която й даваше право да си намисли желание.

— Абе ти нали каза, че вече няма пушиш!

— Казах, само че от понеделник.

— Не беше ли миналия понеделник?

— Миналия понеделник спрях и вчера пропуших отново.

Баби видя колата на майка си, паркирана от другата страна на улицата.

— Какво ще правиш сега? Идваш ли с мен?

— Не, ще чакам Поло. Може да дойде със Степ, защо не останеш и ти? Кажи на майка си, че ще обядваш у нас.

Баби се поколеба.

— А, не. Не искам да го виждам, казах ти. Престани да говориш за него или ще се скараме.

— Твоя работа. Тогава те чакам в пет пред кафе „Парначо“.

Баби се опита да възрази, но Палина се оказа по-бърза от нея:

— Да, с моята веспа.

Когато Баби си тръгна, Палина реши, че е време да разкаже на всички за днешната случка. Приближи се до няколко момичета от долните класове.

— Ей, разбрахте ли как се издъни Джачи?

— Не, какво е станало?

— Канеше се да скъса Силвия Феста, за малко да я остави на поправителен. Беше се объркала, написала й оценката срещу името на друго момиче.

— Вярно?

— Да, обаче Баби се усети.

— Коя, Джервази ли?

— Аха, точно тя.

Едно момиче с „Месаджеро“ в ръце се намеси:

— Абе не е ли тя тая на снимката?

Палина грабна вестника и прочете статията на един дъх. Момичето продължи:

— Всички разправят, че сте били на гонката вчера. Значи е вярно.

„Вярно и още как!“ — помисли си Палина и затвори вестника. Опита се да повика приятелката си, но не успя да надвие шума. Вече нищо не можеше да се направи. Баби влезе в колата и наведе седалката, за да седне отзад.

— Здрасти, мамо. — Понечи да я целуне и шамарът я улучи право в устата.

В този миг се появи сестра й:

— Видяхте ли? Баби я има във вестника…

Рафаела се разкрещя като луда, Даниела се опита да я успокои и в крайна сметка Палина се превърна в главната обвиняема. Баби получи поредното наказание, като все пак й разрешиха да види снимката си във вестника. Добре изглеждаше, но реши да запази тази преценка за себе си.

Чакаха само Джована, която винаги закъсняваше. Най-после пристигна и с обичайното „извинете“ се настани отзад. През целия път цареше мълчание, накрая тя събра смелост и изтърси:

— Тоя път не закъснях много, нали?

Даниела се разсмя, последва я Баби, дори Рафаела се усмихна и Джована здравата се обиди. „Ама че простачки са тия Джервази!“ — помисли си тя и реши още утре да каже на майка си: „Или ще идваш ти да ме вземаш, или вече ще пътувам с автобуса!“

30.

Старата черна кожена чанта, стисната под мишница — мечтана плячка за младежи с труден живот и отровена кръв. Памучно сако с цвят на горчица. Косата й — изтощена като унилата й походка. Носеше я къса и прибрана, с изсветлени кичури тук-там. Кафявите копринени чорапи й прибавяха няколко години в повече, ако случайно имаше нужда. И тия стари обувки с остри муцуни така й убиваха… Но това беше нищо в сравнение с другата болка.

Джачи отвори стъклената врата, спря пред асансьора, натисна бутона и погледна пощенските кутии. Някои бяха без име, една нямаше даже стъкло и висеше накриво, придавайки на това място вид на безредие и запуснатост — точно като дома на собственика Николоди. „Дали вещите заприличват на хората, които ги притежават, или хората заприличват на своите вещи? — Джачи не можа да си отговори. Влезе в асансьора. — Непременно ще кажа на Николоди да оправи пощенските кутии.“

Асансьорът потегли. Надписи, издълбани в дървото. Най-ясно се четеше името на една стара любов. По-нагоре — партиен герб, изваян съвършено от някой, който си е въобразил, че е скулптор. Под него, вдясно — мъжки полов орган, някак несъвършен, ако се съди по нейните спомени.

Втори етаж. Джачи дръпна желязната решетка и извади от чантата си връзка ключове. Чу се шумолене. Беше той, единствената й любов, смисълът на живота й. На лицето й грейна плаха усмивка.

— Пепито!

Отвори вратата и кученцето се завтече към нея с радостен лай.

— Как си, сладък?

Пепито скочи в ръцете й и започна да се умилква.

— Ако знаеш какво причиниха днес на мама! — Тя затвори вратата, остави чантата си на един мраморен плот и си съблече сакото. — Едно глупаво момиче дръзна да ми противоречи пред всички, представяш ли си! Само да я беше чул как ми говори! — Кучето я последва към кухнята, изглеждаше заинтригувано. — Заради една нищожна грешка ме унизи пред целия клас! Тя си има всичко — има хубава къща, има кой да й готви… Сега сигурно дори не мисли за това, което направи. Ами да, какво я интересува…

От едно шкафче, пълно с чаши, Джачи грабна първата, която й попадна, и я напълни с вода. Дори стъклото сякаш усещаше отлитащото време.

— Ами останалите? Всички се хихикаха зад гърба ми. Най-после да ме хванат в издънка! — Учителката се повлече към тесния хол, където извади от чекмеджето няколко домашни и седна да ги проверява. — Не трябваше да става така!

— Подчерта няколко пъти нечия грешка. — Не трябваше да ме прави за смях пред всички!

Кучето скочи върху вехтото кресло, покрито с мораво кадифе, и се сви на възглавницата.

— Сега как ще се върна при тях? Всеки път като ги изпитвам, ще казват: „Госпожо, сигурна ли сте, че не сбъркахте?“ И ще се смеят. Представям си как ще се смеят!

Кучето затвори очи. Джачи врътна три минус на една невинна ученичка, която може би заслужаваше малко повече, и продължи да си говори сама. Пожертва и следващото домашно, което при други обстоятелства беше най-малко за тройка.

Наоколо беше пълно със стари снимки. Няколко дантели лежаха върху шкафа от тъмно дърво. Тежките бели завеси не пропускаха светлината. Под краката на столовете липсваха няколко подложки. „Да, вещите заприличват на хората, които ги притежават“ — каза си Джачи и за миг всичко в квартирата й стана още по-сиво. Дори мадоната, закачена на стената, сега изглеждаше зла.

31.

Радио Dimensione suono. Весел глас изброяваше американските класации като картечен откос. Седнала на масата срещу прозореца, Баби напразно се мъчеше да се съсредоточи върху урока по алгебра. Отпусна се и погледна навън. На отсрещната тераса един съсед ремонтираше нещо. Май и на него не му вървеше.

Каква беше последната формула? Баби отвори и затвори наум една кръгла скоба, но не беше сигурна какво е поставила вътре. Погледна надолу и провери в учебника. Както й предполагаше, беше сгрешила. Съседът изчезна и тя продължи да повтаря формулата на глас. Скоро й омръзна и грабна една химикалка със смешна капачка, после погледна снимките под стъклото на масата. Палина се плези. Тя и Палина се прегръщат на една поляна в Кортина. Картичка с море. Изпрати й я Палина от Малдивските острови. Или от Сейшелските? Моретата си приличат… Де да можеше сега да е там! Без значение къде. По-нагоре имаше малка снимка, направена в някой от уличните автомати: тя и Палина ядат сладолед. Отгоре — надпис: „Пробивните“. Почеркът беше на Палина, а сладоледът беше от Джовани. Спомни си какъв беше на вкус и огладня.

Отиде в другата стая. Даниела учеше, Рафаела беше отишла да играе на карти. Отвори хладилника — жалка картинки.

Обезмаслено мляко, опаковани кашкавалчета, плодове, неизмити зеленчуци, няколко кисели млека Vitasnella и диетични кремчета. Реши да хапне кисело мляко. Дръпна капачката и част от фолиото остана на ръба. Поне да беше с плодове… „Какво мъчение!“ Върна се в стаята си. Загребваше по малко мляко и хапваше от върха на лъжичката. Днес нищо не й се услаждаше, защо ли? После го видя… и разбра.

Постерът висеше на шкафа. Степ се смееше весело, тя се притискаше силно до него. Косата й се вееше и сините й очи изглеждаха още по-големи. Прииска й се пак да е там. Горчивата съдба избра за new entry последния хит на Майкъл Джексън, чийто романтичен звук се разнесе из стаята. Обзе я приятна тръпка, когато зърна надписа горе вдясно: „Митична двойка!“ И тази удивителна… Погледна ръцете му на кормилото. Дясната, тя беше виновна. Тя я галеше по голия гръб, тя се опита да разкопчае сутиена й… Дали лявата е по-невинна? Дано да не е.

Пет часа, време беше да тръгва. И докато се обличаше, най-после разбра: Палина беше права, Даниела беше права, майка й и Степ бяха прави. Изобщо не лъжеше, просто беше непоследователна.

Кафе „Парназо“. Красиви девойки със съвършено гримирани очи седяха около кръглите масички и бърбореха под мекото пролетно слънце. Едната подскочи: малка сладоледена капка се плъзна по облата чашка и се хвърли в празнотата. Стигна до друга, много по-секси чашка — тази на сутиена й, който надничаше елегантен и страстен изпод разкопчаната блузка.

— Да му се не види, накапах се!

Приятелката й се засмя, друга погледна дали не е пострадала по същия начин. Появи се келнер.

— Извинете, може ли да ми донесете Viava! — Момичето хвана с две ръце блузката и му показа петното, а той направи задълбочен анализ и се усмихна:

— Веднага, госпожице.

Искаше му се да каже още нещо, но знаеше, че това предизвикателно копче не е разкопчано за него. В „Парназо“ никое момиче не би тръгнало с келнер.

Палина, Силвия и още няколко съученички от „Фалкониери“ седяха на веригата, която свързваше два ниски мраморни камъка, люлееха се и обсъждаха случката с Джачи, снощната гонка и снимката на Баби във вестника.

— Ето я! — извика Силвия Феста.

Бузите на Баби бяха зачервени. Палина изтича към нея и я поздрави. Прегърнаха се с искрена обич — за разлика от повечето клиентки на „Парназо“.

— Леле, как се уморих… Не мислех, че е толкова далече.

— Ти пеша ли дойде?!

— Ами като си загубих мотора… Пък и исках малко да повървя. Но няма да ме оставиш да се прибирам пеша, нали?