— Няма! — Палина се усмихна. — Ето, дръж! — Подаде й ключовете. — Веспата ми е там, на твое разположение е.

— Знаем ли вече какво е станало с моята?

— Поло каза, че никой нищо не знае. Не са я откраднали, иначе щеше да се разбере. Може да са я прибрали ченгетата. Ако е така, ще се обадят.

— Ти чуваш ли се, ами ако се обадят на нашите?

Баби погледна към момчетата. Видя Поло и някои от приятелите на Степ, оня с превръзката на окото й се усмихна и тя се извърна. Надяваше се и той да дойде.

Келнерът стърчеше прав между масите, очаквайки бакшиш. Едно момиче се наведе напред, за да измъкне портмонето от джоба на панталона си, друго се престори, че не знае колко дължи, макар че идваше всеки ден и поръчваше все едно и също, но в различна компания. На съседната маса една веселячка напръска блузата си с Viava и се свлече от стола, като се направи, че е поразена в сърцето. На улицата някой отчаяно натискаше клаксона.

Наблизо спряха няколко мотора и Баби се обърна с надежда към тях, но напразно — бяха непознати момчета.

— Чакаш ли някого? — поинтересува се Палина. Знаеше.

— Не, защо?

— Питам само. Стори ми се, че чакаш някого. — Тя я изпрати до веспата. — Ще се справиш, нали?

Баби се усмихна, запали и побутна мотора.

— Вие… какво ще правите довечера?

— Защо, искаш да дойдеш с нас ли?

— Много говориш! Просто попитах какво ще правите.

— Откъде да знам. Ако искаш, ще ти звънна… или ще кажа да ти звъннат.

Палина я погледна многозначително и изведнъж зад нея се появи Степ. Тъмните му очи, загорялата му кожа, късата му коса, ръцете му, целите в белези. Гласът му.

— Зарежи, просто попитах. Хайде, утре ще се видим.

— Както искаш.

Скутерът я отнесе, преди последната дига на гордостта й да рухне. Палина я проследи с поглед — това мило накланяне на раменете, когато сменяше скоростите, тази решително вдигната глава, това бързо бягство. Тогава най-после разбра какво иска Баби. Извади от джоба си две монети по сто лири и ги хвърли във въздуха.

— Ей сега се връщам, отивам да се обадя по телефона. Трябва да изпълня една мисия… — Тя улови монетите във въздуха и влезе в бара с решителен вид. — Ех, ако не бях аз…

Вдигна слушалката и набра номера. Свободно. Тази мисия беше обречена на успех.



Баби паркира мотора в гаража. Беше седем без четвърт. „Ужас!“ — Хукна по стълбите.

— Здрасти, Фиоре!

Портиерът едва успя да отвърне на поздрава й.

— Дани, мама върна ли се?

— Още не.

— Слава Богу!

Рафаела я беше наказала да не излиза до края на седмицата.

— И какво? — попита Дани нетърпеливо. — Разбра ли нещо за нашата веспа?

— Взели са я ченгетата.

— Да бе, и за какво им е? Да не би да се състезават?

— Ще се обадят да си я приберем, само дано не попаднат на мама и татко…

— Ами ако се обадят рано сутрин?

— Много кофти. Засега сме с веспата на Палина, татко няма да забележи.

— А, чакай! Тя звъня преди малко. Каза, че отиват във „Витрините“ и ще те чака там. Да не се надуваш, а да отидеш. И после каза нещо като… кученце, мишленце… А, да. Каза „поздрави рибката“. Каква е тая рибка?

Баби се почувства разкрита, предадена. „Палина знае!“

— Пошегувала се е.

Ядът я отведе право в стаята й. В залеза, изписан по прозорците, видя целия път на тази история, устните на Степ, веселата му усмивка. После погледна голямата снимка на шкафа и изпита омраза, но само за миг. Оръжията й се отпуснаха бавно и тихо. Гордост, достойнство, яд, възмущение. Свлякоха се като копринена нощница и тялото й, най-после свободно, плахо прекрачи напред, за да излезе от нея. Гола от любов, Баби се приближи до образа му. Сякаш се усмихнаха един на друг — близки, макар и различни. Погледнаха се, тя сведе срамежливо очи и без да иска се озова пред огледалото.

В първия момент не се позна. Очите й бяха толкова усмихнати, а кожата й — толкова сияеща… Вдигна косата си и се вгледа щастливо в този непознат образ на влюбена жена, която се чуди какво да облече тази вечер.



Клаудио и Рафаела отидоха на вечеря, а Баби се вмъкна в стаята на сестра си.

— Аз излизам.

— Къде?

— Във „Витрините“. — Тя извади от чекмеджето няколко пуловера и отвори гардероба. — Къде си сложила оная пола, черната…

— Няма да ти я дам! Как пък не, да изхвърлиш и нея! Хич не си го помисляй.

— Хайде де, така се случи…

— Да, то и тази вечер може така да се случи. Няма да ти я дам! Това е единствената пола, която ми стои добре.

— А иначе знаеш да се фукаш, че сестра ти е camomilla и я има във вестника, нали!

— Това какво общо има?

— И ти ще ме помолиш за нещо.

— Оф, добре, вземай я!

— Не я искам вече.

— Не, сега ще я вземеш!

— Е няма пък да я взема!

— А, така ли? Ако не я вземеш, ще се обадя на мама и ще й кажа къде си.

— Какво-о-о?

— Каквото чу.

— Ти гледай да не ти почервенеят пак бузите…

Двете избухнаха в смях. Даниела извади полата от гардероба.

— Хайде, вземай я. Овъргаляй се пак в мръсотията, не ми пука.

Баби сложи полата пред корема си и се зачуди с какво да я комбинира. В този момент звънна телефонът и Даниела се затича към него.

— Ало? А, здрасти…

Баби усили радиото.

— Чакай малко. — Сестра й свали слушалката, излезе в коридора и затвори вратата.

Тогава Баби наизвади всички чекмеджета и разхвърля дрехите по леглото. Не можеше да реши. Отиде в стаята на майка си и огледа нейния гардероб. Внимаваше как пипа — после всичко трябваше да се върне на място. Пуловер от ангорска вълна? Твърде топъл. Копринена блуза? Твърде елегантна. Черно сако с черно боди под него? Твърде зловещо… Макар че бодито не е зле. Боди под блузката? Това може да се пробва.

Затвори чекмеджетата и тръгна към стаята си, но забрави един пуловер на леглото. „Ох, за малко да ме разкрият!“ Прибра го. Дали майка й ще забележи? „Хич не ми пука!“ Страхът се разми в огледалото. Боди под блузата — не. Полата на Дани също не става. Горката, наистина тази пола е единственото нещо, което й стои добре. „И сега какво да облека?“ Дънковия гащеризон! Отвори бързо последното чекмедже. Измъкна го — избелял, къс и смачкан, точно както го ненавиждаше майка й. И точно както щеше да го хареса той. Облече го бързо. Добави светлата дънкова блузка, напъха я в гащеризона. Хвърли се на леглото, издърпа късите калци, нахлузи ги, после си върза косата. Сложи си цветни обици с форма на рибка. Оправи яката на блузката си и започна да се гримира.

Радиото ехтеше с пълна сила. Черна линия издължи очите й. Сивият молив ги подчерта, като се опита да ги направи още по-красиви, ако това изобщо беше възможно. Белите й зъби миришеха на мента. Лек розов гланц покри устните й, за да станат по-апетитни.

Даниела още говореше по телефона. Изведнъж музиката замлъкна. Вратата на коридора се отвори бавно и Даниела се обърна. Баби изгря в полусянката, направи няколко крачки и спря. Светлината от хола я обгърна, подчертавайки съвършенството й.

— Леле, каква си готина! — възкликна Дани.

Баби се усмихна и взе тъмното си яке Levi’s.

— Ама честно?

— Заклевам се! — Дани не можеше да повярва, че това е сестра й. Запита се дали някой ден и тя ще стане красива. Жестоката природа й остави тази крехка илюзия.

Баби изкара веспата от гаража. Спусна се по наклона и се плъзна бързо сред нощния хлад. Френският й парфюм Caronne се побратими с аромата на италиански жасмин. Какво ли ще си помисли Степ? Дали ще я хареса? Какво ще каже за гащеризона? А за грима? А за блузката? Малкото й сърчице биеше трескаво — много скоро щеше да си отговори на тези въпроси.

32.

Баби заключи веспата. Наоколо няколко момчета с мотори обсъждаха любовна история, завършила зле. Двама бяха седнали на стъпалата. Единият облиза цигара, после я разтвори и ловко изсипа тютюна в шепата си. Извади нещо от джоба на якето си и се озърна. Никой не го гледаше.

Пред вратата дежуреше дебел бодигард с обица на ухото. Баби се нареди на опашката. До нея имаше две ярко гримирани момичета с шлифери. Придружителите им бяха с якета от имитация на камилска кожа, на ревера на единия имаше позлатена игла с формата на саксофон.

Бодигардът посочи Баби:

— Ти!

Тя мина пред момичетата с тупирани коси, пред една доста прилично изглеждаща двойка и пред двама нещастници, пристигнали отдалече. Всички й завидяха. Някои се оплакаха, опитаха се да протестират полугласно, само колкото да ги чуят най-близките около тях. Дебелакът прецени, че е направил добър избор, и изгледа малкото си стадо със смръщени вежди, готови да потушат всеки ропот.

В залата гърмяха два огромни високоговорителя, клиентите пред бара крещяха, а един тип с кръгли очилца едва се крепеше на стола до живописна руса красавица, която му обясняваше, че чака гаджето си. Той се преструваше, че не разбира; момичето си поиска джин тоник и той плати, изпълнен с надежда.

Баби погледна към огромния дансинг, където всички танцуваха като луди. Не успя да види Палина и се премести вляво. „Витрините“ й харесваха много. Влизаш, гледаш през стъклото хората, които се кълчат под теб, после слизаш долу и се сливаш с хаоса — малък цветен спектакъл. Две момчета танцуваха заедно, няколко момичета ръкомахаха. Тесни еластични блузки, впити панталони, голи пъпове и дълги кърпи, вързани на кръста… Димът се стелеше наоколо и обгръщаше всички. Момче и момиче се мъчеха да си кажат нещо. Може би той й предлагаше танц, който да изпълнят вкъщи, сами. Може би тя щеше да се съгласи. А може би говореха за друго… Нямаше и следа от Палина, от Поло и най-вече от Степ. „Сигурно още не са дошли? Невъзможно…“ Изведнъж Баби усети, че гледа в грешна посока, и сякаш водена от нежния тласък на съдбата, обърна глава.

Там бяха, в същата зала! Седяха в дъното, срещу последното стъкло. Поло, Палина, оня с превръзката, някакви други момчета с къси коси и яки бицепси, Мадалена, приятелката й… той. Пиеше бира и от време на време се озърташе, сякаш търсеше някого. „Дали търси мен? Палина трябва да му е казала, че ще дойда. Не, не му е казала.“

Бавно го изгледа отново и се усмихна на себе си. Седеше като господар, но в изражението му имаше нещо толкова мило… Може би погледът? Степ се обърна и Баби се дръпна уплашено, потъна в тълпата и се отдалечи.

Отиде в дъното на заведението — до стълбите, които водеха към бара. Извади коженото си портмоне от задния джоб на гащеризона. Едно набито момче я спря; даде му десет хиляди лири и то й връчи билет, после продължи да говори с някаква девойка с накривена шапка.

Баби слезе бързо по стълбите. Долу музиката беше много по-силна. На бара си поръча коктейл „Белини“. Обичаше праскови… Погледна нагоре. Степ се беше подпрял на стъклото и кимаше в такт с музиката. Оттам не можеше да я види. Връчиха й чаша и коктейлът изчезна със същата скорост, с която се появи.

Обзе я странна еуфория. Баби затвори очи и задвижи главата си, следвайки ритъма. Качи се на един парапет и затанцува с мечтаещи устни, после отвори очи и погледна нагоре.

Той стоеше там и я наблюдаваше. В първия миг не я позна, но след малко се обърна към Палина и я попита нещо. Тя кимна. Баби се усмихна и продължи да танцува.

Степ се отдалечи бързо, а Поло поклати глава. Палина го прегърна пламенно и го целуна по устата. Ниското момче до стълбището безропотно пусна Степ, без да му иска пари, поздрави го и отново насочи вниманието си към накривената шапка. Животът във „Витрините“ продължаваше. Един тъпак с дълга коса танцуваше точно до Баби, но като видя Степ, се направи на разсеян и изчезна.