Федерико Моча - Три метра над небето

„Мадалена, вярно. Снощи напълно забрави за нея, не искаше да си спомня и днес. Тъпа история.“

— Дръж. — Поло му подаде бяло листче, смачкано на топче. — Това е телефонът й. Взех го от Палина. Знаех си, че ще го искаш.

Степ го прибра в джоба си и отиде в другата стая. Приятелят му го последва.

— Копеле, ще ми кажеш ли най-после? Опъна ли я?

— Защо ми задаваш едни и същи въпроси? Не знаеш ли, че съм джентълмен?

В отговор Поло скочи на леглото и се запревива от смях.

— Ти ли си джентълмен?! Ох, лошо ми е… Мамка му… Джентълмен!

Степ поклати глава и започна да се облича. По едно време и той се разсмя. Да, рядко е бил джентълмен. И щеше да е хубаво, ако можеше да разкаже на някого за това.

38.

На входа на „Фалкониери“ никой не продаваше учебници — това беше лицей от класа и дори най-изпадналите ученички не биха си купили книги втора ръка. Баби слезе по стълбите, като се озърташе с надежда. Няколко момчета причакваха нова или стара плячка. Наблизо екна мотор и нечий резервоар се размина на една боя разстояние от колите. Баби се качи в пежото на майка си, която още беше ядосана.

— Здрасти, мамо.

— Здравей.

Този път не последва шамар, защото нямаше провинение. Баби почти съжали за това.

Залепнали за мрежата на футболното игрище, Степ и Поло наблюдаваха тренировката на любимия си отбор. До тях бяха Скело, Хук и още няколко души. Голямо викане падна, но само колкото да се вдига шум. Покрай завоя за Тор ди Куинто няколко по-кротки запалянковци гледаха мача от колите си.

Една от новите придобивки на клуба, млад славянин с изчанчено име, вкара ефектен гол. Феновете му наскачаха и запяха някакъв химн, като се полюляваха напред-назад. Степ крадешком си погледна часовника. Един и половина. Сигурно току–що е излязла и сега е в колата на майка си, прибират се по „Корсо Франча“. По-красива е от гола на Станкович. Може би ако тръгне веднага, ще успее да я пресрещне.

Забеляза, че Поло го наблюдава.

— Какво има?

— Нищо.

— Какво си ме зяпнал тогава?

— Защо, не може ли да те зяпам?

— Ей, педал, гледай си мача!

На терена играчите си подаваха бързо топката, а един левак между тях се мъчеше да им я отнеме.

— Какво, пак ли ме зяпаш? Абе ти май не разбираш от дума! — Степ сграбчи главата на Поло и я заблъска в мрежата.

— Там трябва да гледаш! Там, там!

— О-о-ох! Поло понечи да се освободи, но носът му се заклещи в една дупка, а устните му — в съседната.

Скело, Хук и останалите се нахвърлиха върху него — ей така, да поблъскат и те. Настана меле. Няколко непознати момчета също се включиха в екшъна, правеха се на полицаи и налагаха, когото сварят с рула от вестник. След малко групата се разпиля, всички се разбягаха и Степ яхна мотора си. Приятелят му скочи зад него и двамата се стрелнаха по чакъла.

„Дали е разбрал за какво си мисля?“

— Обаче много кофти, а? — провикна се Поло. — Стана късно, иначе можехме да ги вземем от училище!

— Я не ми се прави на отворен…

Вече и мислите му не можеха да останат скрити.

Баби се опитваше да учи. Прелистваше тетрадката си, сменяше станциите на радиото, отваряше и затваряше хладилника… Накрая се озова пред телевизора с шоколадово мляко в ръце. Сърцето й подскачаше всеки път щом звъннеше телефонът. Андреа Паломби се обади на сестра й най-малко три пъти. Ето пак! Животът е толкова несправедлив! Четири обаждания за Даниела, а за нея — нито едно…

Степ похапна у дома заедно с Поло, който изпразни хладилника и похвали кулинарните умения на Мария, а тя с удоволствие наблюдаваше как изчезва ябълковият пай, който беше опекла за Паоло… По-късно си тръгна и Степ препрочете всички комикси на Пациенца, прегледа оригиналите, с които толкова се гордееше, събуди заспалия Поло и му ги показа сигурно за четирийсети път, но той пак ги оцени по достойнство. Наистина бяха големи приятели — толкова големи, че Степ му разреши да ползва телефона. Естествено, Поло не пусна слушалката няколко часа — винаги правеше така, където и да отиде. Особено откакто си хвана гадже. Мечтаеше да свие отнякъде мобилен телефон…

— Брат ми има — отбеляза Степ.

Очите на госта светнаха: след като му изяде пая, защо да не му свие и телефона?

Баби и Дани отидоха на аеробика. Една залязла актриса пресметнала, че хубавият й задник ще носи много повече пари в салона, отколкото на екрана, и се отказала от второразредните филми, за да си отвори спортен салон. Искала да помогне на мъжа си — наскоро фалирал продуцент. Говореше се, че е инвестирала именно парите от този инсцениран банкрут. Едно е сигурно: и двамата имаха хубави задници в пряк и в преносен смисъл…

Степ и Поло пък отидоха в клуба на РАИ и кръстосаха стиковете на зелената маса. После решиха да минат през фитнеса. По пътя срещнаха Скело, Хук и Сицилианеца. Поблъскаха железата, отметнаха две-три упражнения за рамене и гърди… Бездруго нямаха кой знае каква нужда от тренировки.

Баби и Даниела се върнаха вкъщи. Изядоха две големи салати с царевица, придружени от Crispie Roll.

Степ, Поло и другите ометоха няколко пици в „Галето“, пиха бира после някой предложи да отидат на кино. Поло каза, че предпочита да се види с Палина, защото била сама вкъщи. Другите го обърнаха на майтап, а един откровено му завидя. Казаха си „довиждане“ и се разделиха.

Баби и Даниела седяха на дивана заедно с родителите си. Гледаха весел семеен филм по първа програма. Атмосферата беше видимо по-спокойна.

Степ остана сам, размотаваше се с мотора. Тъмни заплашителни облаци се гонеха в небето. Чу се далечна гръмотевица, след малко — още една. Закапаха едри капки, все по-силно. Скоро обувките му Tobacco потъмняха, шибани от дъжда. Якето му се накваси.

Улица „Беваня“. Намали пред безлюдния пазар и спря под навеса на будката. Водата се стичаше по металния ръб. Погледна джинсите си — бяха мокри от коленете надолу. Мина закъсняла кола. Степ запали цигара и неусетно се озова в близката телефонна кабина. Държеше смачканото навито листче.

След малко телефонът в дома на Джервази звънна и Даниела вдигна слушалката, която държеше до себе си на дивана.

— Ало? — Погледна смаяно Баби. Не можеше да повярва на ушите си. — Сега ти я давам.

Беше й достатъчен само един поглед, за да разбере: той е!

Даниела й връчи слушалката, като внимаваше да не се издаде пред майка си. Баби я пое внимателно, сякаш се страхуваше, че треперещите й пръсти ще прекъснат връзката и той ще изчезне завинаги. Доближи я бавно до пламналото си лице.

— Да?

— Здравей. Как си?

Топлият му глас проникна право в сърцето й.

— Добре, а ти?

— Добре. Можеш ли да говориш?

— Един момент, че тук нищо не се чува. — Тя стана от дивана и пеньоарът й се развя след нея.

Рафаела веднага надуши нещо.

— Кой е? — попита тя.

Даниела реагира без капчица колебание:

— Кико Брандели — един от нейните обожатели.

Номерът мина и всички отново се втренчиха в телевизора.

Угасената лампа в стаята й. Тя — до мокрото стъкло на прозореца.

— Ало, Степ? Къде си?

— Под дъжда. Да дойда ли при тебе?

— Нашите са си вкъщи.

— Тогава ти ела.

— Не мога, наказана съм. Снощи и двамата ме чакаха на прозореца…

Степ се усмихна и хвърли цигарата.

— Значи е вярно! Има момичета, които стоят заключени вкъщи!

— Аха, и на теб ти се падна точно такова… — Тя затвори очи, ужасена от бомбата, която му беше подхвърлила. Зачака да чуе някакъв отговор. Отвори бавно очи. Дъждът вече утихваше. — Там ли си още?

— Да. Чудя се какво е да ти се падне някоя хитруша.

Баби прехапа устни и закрачи щастлива из стаята.

— Ако бях толкова хитра, щях да си хвана някой друг.

Степ се засмя:

— Добре, хайде мир! Да се опитаме да издържим поне един ден. Утре какво ще правиш?

— До обяд съм на училище, после пак съм наказана.

— Ами значи ще ти дойда на гости.

— Не мисля, че е добра идея.

— Защо? Ще се облека прилично!

— Не заради това, а по принцип! Знаеш ли какво, ти сутрин в колко ставаш?

— В десет, в единайсет… Както дойде. Понякога спя до обяд.

— Ще можеш ли да ме вземеш от училище?

— В един ли? Да, мисля, че да.

— Имах предвид преди часовете.

Кратко мълчание.

— В колко?

— В осем и десет.

— Защо ходите на училище толкова рано?! И после?

— После не знам, ще избягаме.

Не можа да повярва, че го е изрекла. „Ще избягаме.“ Мисълта й хареса.

— Добре. Значи в осем пред твоето училище. Стига да успея да стана.

— Няма да е лесно, нали?

— Няма.

Притихнаха. Не знаеха какво да си кажат.

— Ами чао тогава.

Вече не валеше. Облаците се носеха бързо. Степ се почувства щастлив. Погледна слушалката. От другата страна беше тя.

— Чао, Баби.

В небето грейнаха няколко бледи звезди. Той се качи на мотора. Осем и десет?! Луда работа! Кога за последен път е ставал толкова рано? Преди три дни се прибра по това време…

В тъмната стая, с телефона в ръка, Баби продължаваше да гледа втренчено през прозореца. „Навън сигурно е студено…“

— Неволно потръпна. Върна се в хола, подаде слушалката на сестра си и се настани на дивана.

Дани изучаваше с любопитство лицето й, като гледаше да не я забележи. Щеше й се веднага да й зададе своите сто-двеста въпроса, но се задоволи с изражението на очите й, които бяха изпълнени с щастие.

Баби насочи вниманието си към телевизора и в първия миг този стар черно–бял филм й се видя преливащ от цветове. После една страшна мисъл я върна в реалността: утре за пръв път ще избяга от училище!