После две силни ръце я сграбчиха и я помъкнаха назад. Последният й ритник улучи един SH 50, който се стовари бавно до безпомощната й жертва.

— Ох, моторетката ми… — простена някой.

Всички мълчаха и гледаха. Тя се остави на тези познати ръце и изведнъж избухна в нервен смях, но от устата й не излизаше нито звук. Затвори очи. Виеше й се свят, сърцето й биеше до полуда. Опомни се чак на булевард „Франча“, седеше върху синята хонда на Степ.

— Ела тук. — Той й помогна да слезе, бяха на моста. Приближи се до чешмата, намокри шала си и избърса лицето й. — Мина ли ти? Значи мразиш насилието, а? Добре че те дръпнах навреме, иначе щеше да я убиеш на място.

Баби го погледна, направи една крачка към него и… се разрида истерично. Сякаш нещо в нея се скъса и сълзите избиха навън, буйни и неудържими. Степ я прегърна, не знаеше какво да направи.

— Хайде стига сега, ти не си виновна. Оная нарочно те предизвика.

— Не исках да се бия с нея, наистина… не исках…

— Знам, знам.

Той сложи ръка под брадичката й, улови една малка солена сълза и повдигна лицето й. Баби отвори очи, подсмръкна, примигна и се разсмя. Степ се приближи бавно до устните й и ги целуна. Сториха му се по-меки от обикновено — топли, покорни.

— И стига си ревала! — Отмести я и скочи върху парапета. — Ако не млъкнеш веднага, се хвърлям в реката. — Направи няколко заплашителни крачки по ръба на мрамора и разпери ръце. — Ще млъкнеш ли, или…?

Под него реката се носеше спокойна и тъмна. Баби го погледна уплашено, но продължи да хлипа.

— Слез оттам… моля те.

— А ти спри да ревеш!

— Не зависи от мен…

— Тогава чао.

Той скочи в бездната и Баби стреснато се надвеси над парапета.

— Степ! — Кресна тя и погледна надолу.

Не се виждаше нищо, само бавната мътна река.

— Бр-р-р–р! — Степ се появи изпод моста и я хвана за яката. — Как само се върза!

— Луд ли си?! Не понасям такива шеги!

— Е нали трябваше да те стресна, за да спреш да ревеш.

— Това се прави за хълцане!

— А ти не хълцаш ли? Хайде, ела. — Той й помогна да прескочи парапета.

Седнаха на малкия мраморен ръб. Далеч под краката им ехтеше напевният шепот на реката и се виждаше осветеният булевард „Олимпика“. Целунаха се отново, изгарящи от желание. Той разголи гърдите й, разкопча ризата си. Останаха така, вдишвайки аромата си, слушайки биенето на сърцата си, после Баби легна в скута му, а той погали косата й. Погледът й се спря на един надпис, който я порази: „Обичам те, сърничке!“

— Ти никога не би направил такова нещо за мен…

— Аз бих написал друго. Нещо от този род. — Той посочи бялата колона отсреща, където някой беше направил дръзка поправка: „Катя има второто най-хубаво дупе в Европа.“ „Второто“ беше вмъкнато отгоре. — Явно твоето е първото.

— Мръсник! — Баби го перна с юмрук.

— Ти нещо много взе да се биеш! Да не ти стане навик…

— Не обичам такива шеги.

— Добре, няма вече.

Степ се опита да я прегърне, но тя се дръпна. Накрая все пак се предаде, повярвала на поредното му обещание.

44.

Разделиха се пред входната врата.

— Хайде, лека. И да знаеш, гордея се с теб!

Баби се усмихна и изтича нагоре по стълбите.

По-късно, гледайки кичурите коса, останали по четката в банята, си спомни думите му и я заболя. Гордеел се с нея! За какво? За това, че наби Мадалена?! Съкрушена се пъхна между чаршафите. Вече не знаеше коя е, но в едно беше сигурна: с тази Баби тя със сигурност не се гордееше.



— Алесандри?

— Тук.

— Бандини?

— Тук.

Математичката пропусна едно име, извини се и продължи проверката оттам, където беше сгрешила.

Баби тревожно разглеждаше извинителната си бележка, вече не й се струваше толкова съвършена… но всичко мина гладко. За разлика от сутринта, когато майка й видя подутата й буза и веднага се поинтересува какво е станало.

— А, нищо. Снощи в тъмното се ударих във вратата.

Слава Богу, нямаше други следи.

На чина й падна сгънато листче. Баби се озърна — Палина й се усмихваше лукаво. Разтвори листчето. Беше рисунка: едно момиче лежи на земята, а друго стои над него като боксьор. Най-отгоре — огромно заглавие: „Баби III“. И пояснение: „Юмруците й — от гранит, а мускулите — от стомана. Щом се появи, площадът се разтреперва от страх и простакесите си плюят на петите!“ Над жертвата беше написано „Мадалена“, а в скоби — „простакеса“. Баби не се сдържа и се разсмя.

Звънецът удари, момичетата едва успяха да станат от чиновете си и Джачи нахълта в класната стая. Всички се върнаха по местата си. Учителката се огледа наоколо, сякаш търсеше някого. Като забеляза Баби, изпита видимо облекчение.

— Джервази!

Тя се изправи.

— Ела, ела. Донеси си бележника.

„Тая какво се заяжда с мен?! — Баби усети, че й прилошава — сякаш цялата стая се завъртя. Довлече се пред катедрата, чувстваше се неописуемо тежка. — Какво става, защо ми иска бележника? — Не й хрумваше никакво обяснение.“

— Вчера защо не дойде на училище?

— Ами… не се чувствах добре. — О, да, сега вече се чувстваше наистина зле! Джачи се приближаваше застрашително до страницата с извинителните бележки. Намери последната и попита:

— Това тук майка ти ли го е писала? — Тикна подписа пред очите й и Баби го разгледа любопитно, сякаш за пръв път го виждаше.

— Да — отвърна толкова тихо, че почти никой не чу.

— Странно. Защото преди малко говорих с нея по телефона и тя не знаеше нищо за твоето отсъствие. Сега пътува насам, стори ми се ядосана. Край с теб, Джервази. Ако докладвам, където трябва, ще те изключат от училище. Колко жалко, а можеше да изкараш такава хубава оценка на матурата… Но какво пък, ще остане за догодина. Този път, Джервази, ти допусна грешка! Вземи си бележника.

Баби се подчини. Чувстваше се невероятно лека, сякаш плуваше във въздуха. Изпитваше някакво безумно щастие.

Така и не разбра какво стана после. Озова се в една зала с дървени пейки. Там беше и майка й, крещеше нещо и ръкомахаше. Пристигна Джачи с директорката. Накараха я да излезе. В дъното на коридора мина една монахиня. Размениха си само погледи — без усмивка, без поздрав. Майка й отвори вратата, хвана я за ръката и я помъкна навън. Беше много ядосана.

— Ще ме изключат ли?

— Няма да те изключат. Има начин да те оставят, но първо трябва да поговоря с баща ти.

Докато слизаха по стълбите, Баби се питаше какъв може да е този загадъчен начин. По-късно разбра: просто трябваше да платят. В частните училища всичко се решава така.



Даниела нахълта в стаята й с телефона в ръка:

— За теб е!

— Ало?

— Здрасти. Ще дойдеш ли с мен?

Беше Степ. Баби се намести удобно в леглото.

— Сега не мога.

— Хайде де, ще отидем в „Парназо“ или на Пантеона. Ще те черпя гранита от кафе и сметана в „Таца д’Оро“. Опитвала ли си я? Много е яка.

— Ама… наказана съм.

— Пак ли?

— Джачи ме хвана с фалшивия подпис и стана една… Тая нещо се заяжда с мен, за малко да ме изключат заради нея! Добре че майка ми им бутна малко и замаза положението.

— Колко им бутна?

— Десет милиона. За благотворителни цели…

— Мамка му! — Последва неудобно мълчание. — Там ли си още?

— Да, мислех си… за Джачи. Едва ли ще спре дотук. Аз я хванах в издънка и тя сега си връща.

— Наистина ли не можеш да дойдеш?

— Абсурд!

— Тогава аз ще дойда при теб.

Баби погледна часовника — беше почти пет следобед. Майка й щеше да се прибере много по-късно.

— Добре, ела. Ще ти направя английски чай.

— Бира няма ли?

— В пет часа?!

— Ами да, точно навреме. Освен това мразя англичаните.

Той затвори телефона, а Баби стана и си обу обувките.

— Дани, слизам до магазина, искаш ли нещо?

— Не. Степ ли ще идва?

— Не е важно. След малко се връщам.

Купи една кутия Heineken и една Peroni, върна се бързо вкъщи и ги сложи във фризера.

Звънна домофонът.

— Да?

— Аз съм.

— Качи се на първия етаж. — Тя натисна копчето и отвори вратата.

Степ изкачи стълбите тичешком, на последното стъпало забави крачка и дари с онази разтапяща усмивка, която й харесваше толкова много.

— Здравей! — Той извади от якето си една кутия. — Заповядай, английски бисквити с масло.

— Значи все пак обичаш англичаните…

— Брат ми умира за тия бисквити! Аз не съм по сладкото.

„Колко сме различни дори в най-дребните неща“ — каза си тя.

— Супер, ще ги опитам веднага. — Всъщност беше на диета, а тези масленки сигурно бяха по седемстотин килокалории всяка.

Степ я последва към кухнята, където вече ги чакаше Дани, дошла уж да вземе нещо.

— Здравей, Степ.

— Здравей. — Той й подаде ръка усмихнат, сякаш изобщо не му направи впечатление, че знае прякора му.

Скоро водата завря. Баби извади една розова кутия и сипа няколко малки листенца в чайника. Разнесе се екзотичен аромат.

Малко след това седяха в хола. Тя — с чаша горещ чай, той — с ледена бира. Продължиха да си говорят за Джачи. Баби взе един албум със снимки от шкафа и го разгърна. Степ определено се забавляваше, слушаше колоритните й описания за всяка снимка и гледаше как тя израства страница след страница. Видя как й никнат първите зъбки, как духва първата си свещичка, как се учи да кара колело, а после… ето я заедно с Дани на въртележката… На шейната с дядо Коледа, в зоопарка с едно малко лъвче в ръцете… Постепенно лицето й се източи, косата й потъмня, малките й гърди се заоблиха. Семпъл бански от две части покри загорялото й тяло, показвайки гладките й крака, сега издължени и слаби. Усмихваше се върху водно колело, острите й раменца прозираха сред златистите кичури. В далечината се виждаха летовници, които дори не подозираха, че са обезсмъртени на тази снимка.

Неочаквано Баби се опита да прескочи една страница, но Степ се оказа по-бърз:

— А-а, не! Искам да видя!

Поборичкаха се малко; разбира се, той победи и избухна в смях: по средата на страницата се мъдреше отново Баби, но с намусена физиономия, много смешна.

— Ето тук вече приличаш на себе си!

Тя го блъсна, направи се на обидена. После прибра албума и отиде в кухнята.

Степ остана сам. На стената висяха оригинални картини от художници, за които не беше и чувал. Руска икона със сребърен обков блестеше върху ниска лакирана масичка. Между двата дивана имаше малки кутии и сребърни пепелници, които много биха се харесали на приятелите му.

От кухнята прииждаше шум на течаща вода. Баби изми чашата и хвърли двете празни метални кутии в кофата за боклук. Покри ги с картонена опаковка от мляко и с парче смачкана кухненска хартия Scottex. После се върна в хола. Степ стоеше прав до масата и разгръщаше дневника й.

— Не е хубаво да се четат чужди неща!

— Защо, да не би да си писала гадории за мен?

— Не е важно.

— Или има нещо за оня тъпак с беемвето?

Тя се сети за Кико Брандели и се разсмя.

— Не, с него не ходехме сериозно. Беше само флирт.