— Само флирт значи.

— Да, за разлика от теб и оная, лудата.

— Не знам за кого говориш.

— Да бе, не знаеш! За биячката, дето вчера ми скочи. Това вашето хич не е било флирт…

Степ се засмя и я събори на дивана. Започна да повдига тениската й.

— Недей. Ако дойдат нашите и ни заварят така, не ми се мисли какво ще стане…

— Права си. — Той я сграбчи и я понесе на ръце с лекота. — По-добре да отидем оттатък. — И без да й даде време да отговори, влезе в спалнята на Рафаела.

— Ти си луд! — прошепна Баби в ухото му.

Вечерната светлина се промъкна през спуснатата щора и освети съвършените й зъби, които потънаха в неговата целувка. Неусетно се озова в ръцете му. Дланите му нежно обгърнаха гърдите й. Погледът й се премрежи, меките й устни се разтваряха и затваряха ритмично, следвайки неговите. Чувстваше се спокойна, сякаш най-после можеше да диша свободно. Пръстите му стигнаха до колана й, разкопчаха го. Чу се проскърцването на кожата, изтракването на металната тока с малкото остро езиче, цъкането на далечен будилник. Дънките й се отпуснаха, сребърните копчета се изплъзваха от илиците си едно след друго… Баби задържа дъха си и тогава нещо се случи — малка, почти незабележима промяна: стори й се, че магията се стопи и изчезна. Продължаваха да се целуват, само че сега помежду им се настани непознато, мълчаливо очакване. Степ се опитваше да долови някакъв знак, но от нея не идваше отговор. Всъщност още не беше решила — никой никога не беше стигал дотам. Ръката му се плъзна над розовия ръб на бикините й. Разтърси я студена тръпка, ластичето се отмести и веднага след това се върна на мястото си. Втори опит, вече по-дързък. Гореща ласка по вътрешната страна на бедрото й, оттам — отново под ластика и надолу, все по-надолу…

Баби надигна глава и го спря.

— Какво има?

— Ш-ш-ш-шт! — Тя се подпря на лакът и остана така неподвижна.

Далечен шум, добре познато скърцане на гуми — пежото влезе в гаража на заден ход.

— Майка ми! Бързо!

Тъкмо беше изпънала покривката на леглото, когато някой почука на вратата.

Беше Даниела.

— Баби, мама си идва!

— Знам, Дани, знам.

Приведе се в приличен вид и излезе, дърпайки зад себе си Степ, който уж се съпротивляваше:

— Не, аз настоявам да говоря с нея! Трябва да изясня веднъж завинаги това положение! — На лицето му грееше нахалната му усмивка.

— Престани да се правиш на идиот! Бързо, мини оттук, за да не те види.

Отведе го в хола и оттам излязоха във фоайето. Асансьорът гледаше право към двора.

— Настоявам за лична среща с госпожа Джервази!

Баби го блъсна напред.

— Изчезвай!

В този момент другата врата се отвори, Рафаела стовари торбите с покупките върху масата в кухнята и наостри уши.

— Баби, ти ли си? — Веднага отиде в хола, където дъщеря й вече беше включила телевизора.

— О, здрасти. Гледам филма.

Но руменината по бузите й я издаде. На Рафаела това й беше напълно достатъчно. Тя отвори прозореца със замах и видя отдалечаващия се мотоциклет.

В коридора се размина с Даниела.

— Дани, някой да е идвал у нас?

— Откъде да знам!

Да, нямаше смисъл да пита. Отиде в стаята на Баби, огледа се. Всичко си беше на мястото, леглото беше съвършено изпънато. Докосна го — стори й се хладно. Въздъхна с облекчение и отиде в спалнята. Преоблече се и седна, без да подозира, че точно там собствената й дъщеря допреди малко се е натискала с онова противно момче.

По-късно се върна Клаудио. Поговориха си надълго и нашироко за извинителната бележка, за десетте милиона, за поведението на Баби през последните дни. Когато най-после той успя да заеме мястото си пред телевизора в очакване на вечерята, жена му го извика от кухнята.

— Какво има пак?

— Погледни! — Тя сочеше кофата за боклук, където се мъдреха две празни кутии от бира.

— Е, голяма работа, пили са бира.

— Онова момче е било у нас днес следобед, сигурна съм!

— Кое момче?

— Онова, дето счупи носа на Акадо. Стефано Манчини. Заради него дъщеря ти е избягала от училище. Той е виновен за всичко. Води я да се състезава с мотори, кара я да фалшифицира извинителни бележки… Вчера видя ли с каква синина се прибра? Сигурно даже я бие!

Клаудио онемя. „Възможно ли е да я бие?!“ Трябваше да предприеме нещо. Ще предприеме, да.

— Ето — продължаваше Рафаела.

— Какво е това?

— Номерът на мотора му. Ще се обадиш на Давионе, ще му обясниш за какво става дума, нека ти каже адреса му.

— Ти откъде го имаш?

— Нали го видях пред училището, запомних го без грешка.

Клаудио пъхна листчето в портфейла си и закрачи към хола.

Отпусна се пред телевизора. Млада двойка разказваше проблемите си на някакъв мъж с дълга коса. Как може да се обясняват пред всички?! Той не успяваше дори насаме… Ще отиде да поговори с това момче, какво пък… най-много да си изкара боя като Акадо. После ще лежи в същата болница и ще си правят компания.

Започна поредната доза реклами, един професор по изкуствата заговори за полезните свойства на бирата. Клаудио си извади портфейла и се пресегна към телефона. „Стефано Манчини. Това момче вече ми струва десет милиона и две бири.“ Набра приятеля си Давионе. Докато чакаше да отговори, мислеше за Рафаела. „Невероятна жена! Видяла мотора и хоп! — запомнила номера. — А той караше мерцедеса повече от година и още не знаеше своя.“

— Ало, Енрико? Здравей! Клаудио се обажда.

— О, как си? Радвам се да те чуя.

— Виж, извинявай, че те безпокоя по това време… Трябва да ми помогнеш по един личен въпрос.

„Дано да не се съгласи…“

— Разбира се, кажи какво има.

„Ей това е — когато не искаш, всички са готови да ти услужат.“

45.

Стори й се, че сънува, но май наистина някой почука по щората. Да не би да е вятърът? Ето пак, малко по-силно, като сигнал. Баби стана и се приближи до прозореца, а там, осветен от бялата кръгла луна, беше той.

— Степ! Какво правиш тук? Как се качи?

— Много лесно. Прескочих оградата и изпълзях по тръбите. Хайде, чакат ни.

— Ама… трябва да се облека…

— За какво ти е, отиваме съвсем наблизо.

— Нямам нищо под нощницата!

— Още по-добре.

— Много смешно. След малко се връщам.

Тя притвори прозореца, седна на леглото и се облече набързо. Сутиен, бикини, блуза, джинси. Обувките Tobacco.

— Само че аз не мога да сляза оттук, ще минем през хола. Ела.

Преведе го през мрака на заспалата къща, деактивира алармата и взе ключовете. Задържа вратата до последно, за да не се чуе шум, после с леко тракване тя се затвори зад тях.

Спуснаха се по стълбите, метнаха се на мотора и потеглиха със загасен двигател. Като се отдалечиха достатъчно, Степ запали и даде газ. Полетяха напред, свободни да отидат където поискат.

— Къде сме? — Баби слезе от мотора и се огледа.

Степ извади нещо от багажника.

— Ще видиш. Само не вдигай шум.

Озоваха се на улица „Дзандонай“, над църквата. Минаха през малка желязна врата и повървяха по една тъмна алея между избуяли храсти. Ръката му повдигна някаква скъсана мрежа и Баби се провря отдолу, като внимаваше да не се одраска. След малко стъпиха върху прясно окосена трева.

— Ама къде отиваме?

— Ш-ш-ш-шт!

Прескочиха ниска ограда, чуваше се далечен смях. Степ я прегърна и я поведе към огромен басейн, в който плуваха няколко яки момчета. Водата плавно се надигаше и изчезваше зад малка решетка.

— Ела.

Приближиха се, три-четири мокри лица ги поздравиха и Баби разбра — това бяха приятелите на Степ. Вече знаеше как се казват: Сицилианеца, Хук, Бъни… или по-скоро Андреа, Фабио, Марко. Там беше и Поло, а ето я и Палина.

— Леле, не вярвах, че ще дойдеш! Значи загубих баса!

— Видя ли! — дръпна я Поло. Тя се опита да го потопи под водата, но не успя.

Отдалечиха се, като се пръскаха закачливо. Баби се зачуди за какво точно е бил басът, но после се сети, че има много по-важен проблем.

— Но аз не си нося бански!

— И аз не си нося — успокои я Степ. — Не се притеснявай, всички тук са по гащи.

— Ама… студено ми е… — измънка неубедително тя.

— Донесох две хавлии. Хайде, не си измисляй извинения. — Той съблече якето си. След малко всичките му дрехи бяха на купчина на тревата. — Действай, докато не съм те хвърлил в басейна.

Тя го погледна. За пръв път го виждаше гол. Сребърната светлина подчертаваше мускулите му. Съвършен корем, релефни гърди. „Наистина е за шест плюс.“

След малко и двамата бяха във водата.

— Бр-р-р! Студено!

— Сега ще се сгрееш. Само не се гмуркай с отворени очи, защото е пълно с хлор. Това е първият отворен басейн в зоната, знаеш ли? Нещо като откриване на сезона…

— Напомня ми за документалните филми на Брус Уебър, дето семейство Дилан отива на вилата…

— Документалните филми на кой?

— Брус Уебър.

— Не го знам тоя. Ела!

Приближиха се до ръба на басейна, където бяха наредени бутилки. Степ й подаде една.

— О-о, мерси, аз не пия.

— Хайде де, ще те сгрее.

Тя пое бутилката с две ръце и я надигна. Газираната течност погали гърлото й.

— Не е лошо.

— Че как ще е лошо, това е шампанско!

„Откъде са го взели? Сигурно са го откраднали.“ Реши да не мисли за това и отново отпи, този път по-уверено. За малко да се задави. Шампанското й потече през носа и Степ се разсмя. Изчака я да се съвземе и заплуваха заедно към отсрещния край на басейна, където един голям храст ги скри от луната. През клоните му проникваха сребърни отражения, които скоро се изгубиха в мократа й коса. Степ я целуна, голите им тела се сляха. Обгърнати от хладката вода, те търсеха топлината в себе си, опознаваха се, разделяха се и отново се събираха. По едно време той се обърна, заплува нанякъде и се върна с нова плячка.

— Тази още е пълна. — Подаде й нова бутилка.

Баби пое няколко глътки и й стана още по-приятно. Потърси устните му, струваше й се, че лети. Степ я сграбчи, завъртя я около себе си. Тя отвори очи. Лекият тласък на течението галеше дясната й буза, нахални пръски стигаха до устата й. Обзе я желание да се смее, високо в небето светли облаци се носеха над безкрайната синева. Обгърна широките му рамене и го целуна със страст. Той погали косата й, гладкото й лице. После слезе надолу по шията, по гърдите, настръхнали от студ и вълнение, и продължи дотам, където я докосна днес следобед. Тя го притисна по-силно, заби брадичка в рамото му и притвори очи. Една полупразна бутилка се носеше във водата, потъваше и изплуваше. Баби си помисли за посланието, скрито в нея: „Помощ! Не ме спасявайте…“ — После стисна клепачи и потрепери, но не от студ. Обзеха я хиляди емоции и в този миг разбра, че е претърпяла корабокрушение.

— Баби! Баби! — Някой я раздруса безмилостно.

Даниела.

— Не чу ли будилника? Хайде, че закъсняваме!

Тя се обърна в леглото. Спомни си изминалата нощ. Степ, когото тайно преведе из къщата. Бягството, къпането в басейна. Шампанското. Той и тя във водата. Ръката му. Да не би да си е измислила всичко? Докосна косата си, беше съвършено суха. „Жалко, сънувала съм. А беше толкова хубаво!“ Извади ръката си изпод завивката и потърси опипом радиото. Зазвуча една прастара песен на Simply Red.