— Някакво друго цвете?

— Не знам…

— Е, така можем да си приказваме до довечера. В седем имам друг клиент…

— Искам нещо особено!

— Аха. Веднъж един си татуира на рамото шише кока-кола. Стана страхотно. Искаш ли?

— Мразя кока-кола!

— Кажи му какво обичаш — обади се Степ.

— Обичам кисело мляко. Да не искаш да си татуирам буркан с кисело мляко?!

Накрая намериха разрешение. Предложи го Степ, Джон се съгласи, а Баби подскочи от радост.

Оказа се сложна работа. Първо, защото Баби не искаше да си свали дънките. Второ, защото тя се страхуваше и от най-обикновено убождане. Джон й говореше какво ли не, за да й отвлича вниманието. Как на един му татуирал клепачите, на друг — „оная работа“. Как дошли Поло и Степ, който понесъл процедурата мъжки, а Поло здравата се изложил. Изпил две бири една след друга и си поискал трева — той, който по принцип не пуши. Замаял се и съборил шишенцата с разтворителите, все ужасно скъпи неща, донесени от далечния остров Бали. Накрая заявил, че татуировката не му харесва, и поискал да я махне. Джон му обяснил, че това не може да стане, и Поло си тръгнал с едно червено сърце с надпис „мама“, татуирано на гърдите.

Баби се разсмя. „Дали Палина го е видяла?“ После чу бръмченето на моторче го и пак стана сериозна. Спомни си как отиде да й пробият ушите. Сложиха й лед, за да не я боли, обаче болеше и още как…

Степ реши да отмъсти за Поло и разказа историята на Джон, „китаеца със зелени очи“. Разправя на всички, че е дошъл от Изтока, обаче всъщност е от Ченточеле14. Носи косата си на опашка само защото го мързи да я мие. Ходи с една от Остия, на която даже е направил дете; кръстил го е Брус в чест на своя идол… Самият „Джон“ пък се казва Марио и е научил занаята не къде да е, а в затвора.

Баби разгледа татуировката си, беше много яка. Малко по-късно яхна мотора, повдигна марлята и надникна отдолу.

— Харесва ли ти? — попита Степ.

— Много!

Върху нежната й кожа едно малко орле вдъхваше свежия вятър на залеза.

Някой звънна и Паоло отиде да отвори.



— Добър вечер. Търся Стефано Манчини. Казвам се Клаудио Джервази.

„Задават се неприятности, сигурно пак се е сбил.“

— Добър вечер. Брат ми не си е вкъщи.

— А знаете ли кога ще се прибере?

— Не, нищо не каза. Понякога се връща много късно. Ако искате, влезте да го почакате. Може да се обади по телефона.

— Благодаря.

— Аз мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, исках да говоря лично с него. Аз съм бащата на Баби.

— А, разбирам. — Всъщност нищо не беше разбрал, дори не знаеше коя е Баби. — Извинете ме за момент.

Клаудио влезе в хола и се озърна дискретно. Извади пакет цигари, запали една. „Тук поне мога да пуша спокойно. Странно обаче, това е братът на Стефано, а изглежда съвсем прилично момче. Може би Рафаела преувеличава проблема — както обикновено! Това са детски работи, подреждат се от само себе си. Влюбила се… ще й мине!“ — Озърна се за пепелник. Видя го на една масичка зад дивана и се приближи да си тръсне цигарата.

— Внимавайте! — викна Паоло от прага. В ръцете му висеше парцал. — Извинявайте, но стъпвате точно там, където се е изпишкало кучето.

Малкият шпиц залая щастливо и Паоло поклати глава: „Все на мен, все на мен!“ — После въздъхна и се наведе да почисти.



Спряха пред входа.

— Нашите още ги няма — отбеляза Баби. — Ще се качиш ли за малко?

— Ами добре, тъкмо ще звънна на брат ми да питам трябва ли нещо да се пазарува.

Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Здрасти, Па. Какво става, Поло взе ли кучето?

— Няма го тоя кретен! Чакам още десет минути и изхвърлям миризливото животно навън!

— Е-е-е, хайде сега. По-добре го изведи да се изпикае.

— Вече свърши тая работа на килима, благодаря за идеята! В слушалката закънтя весел смях:

— Не мога да повярвам!

— Гледай да повярваш! — Паоло сниши глас: — Тук има един господин, дойде да пита за теб. Представи се като „бащата на Баби“. Пак ли е станало нещо?

Степ изтръпна. Баби го погледна въпросително.

— Сериозно ли? Нищо не е станало, я ми го дай!

Паоло подаде слушалката на госта:

— Господин Джервази, имате късмет. Брат ми се обажда.

— Ало? — Клаудио се опита да говори със сигурен глас.

— Добър вечер. Как сте?

— Добре съм, Стефано. Вижте, искам да поговорим на четири очи.

— По телефона не може ли?

— Не. Предпочитам лично.

— Добре. Както искате.

Господин Дежрвази изпита видимо облекчение: „Дотук добре.“

— Къде ще се видим?

— Не знам, вие кажете.

— Къде сте сега?

Ама че смешна ситуация. Оставаше да му каже, че е у тях.

— У един приятел. Близо до моста „Милвио“.

— Можем да се срещнем пред църквата „Света Киара“, знаете ли я?

— Да. Ще ви чакам под дъба.

— Там съм след петнайсет минути.

— Добре. Сега може ли да говоря с брат ми?

— Разбира се. — Клаудио му върна слушалката. — Иска да говори с вас.

— Степ?

— Ей, добре ли ме представи? Защото много държа на това! Знаеш ли кой изяде маслените ти бисквити? Дъщерята на тоя човек!

— Вярно ли?! — Паоло не успя да чуе отговора, защото брат му вече беше затворил.

— Аз трябва да тръгвам — обяви Клаудио. — Надявам се някой път да се видим в по-спокойна обстановка. Приятна вечер.

Ръкуваха се и Паоло отвори вратата.

На прага стоеше Поло.

— Здрасти. Дойдох да взема кучето.

— Е, крайно време беше.

Непознатият се отдалечи и Поло не се сдържа:

— Кой беше тоя?

— Бащата на някаква Баби. Ти чувал ли си за нея?

— Това е новото гадже на брат ти.

— И защо го търси баща й? Станало ли е нещо?

— Откъде да знам! — Поло се усмихна, като видя кучето. — Хайде, Арнолд, тръгваме си оттук!

Кученцето хареса новото си име и откликна с радостен лай. Поло го прегърна и тръгна към вратата, но Паоло го спря.

— Ей, да не би да я е… — Той описа красноречива дъга пред отпуснатия си корем.

— Луд ли си! Тая и Светият Дух не може да я опраши.

— Закъде се разбърза сега, остани още малко! — недоволстваше Баби.

— Имам среща.

— Аха, с Мадалена, нали? Малко я бих…

Степ се засмя и я гушна. Баби се опита да му устои, но той с лекота я подчини на целувките си. Накрая получи ухапване по езика.

— Ох!

— Казвай веднага с кого имаш среща!

— Никога няма да познаеш.

— Жена ли е, или мъж?

— Мъж. Имам среща с баща ти.

— Какво?!

— Ходил да ме търси у нас. Като звъннах на Паоло, той беше там. Ще се видим след малко.

— И какво иска баща ми от тебе?

— Откъде да знам! Като разбера, ще ти кажа. — Целуна я нагло.

Този път тя изобщо не се възпротиви.

Скоро Степ тичаше надолу по стълбите, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Баби го изпрати с поглед, мълчалива и притеснена. „Какво пък имат да си говорят? Само дано се размине без бой…“

49.

Степ беше вече там и пушеше цигара.

— Здравейте.

— Добър вечер, Стефано. — Ръкуваха се, после Клаудио също запали, за да се почувства по-комфортно.

За съжаление не постигна очаквания резултат. Младежът беше странен, доста различен от брат си. „И много по-едър“ — помисли си господин Джервази. Сети се за горкия Акадо… Сега седеше до тоя, който му счупи носа!

— За какво искахте да си говорим?

— Ами… как да ви кажа, Стефано, у нас напоследък има доста проблеми…

— Ако знаете при мен какво е…

— Да, знам. Но… вижте, ние по принцип сме много почтено семейство. Баби и Дани са кротки момичета…

— Да, Баби е много печена. Клаудио… нали може да си говорим на „ти“?

— Разбира се.

— Защо не поседнем някъде на спокойствие? Може даже да изпием по едно.

— Добре. Къде да отидем?

— Тук наблизо има едно заведение, държат го мои хора. — Степ възседна мотора си. — Карай след мен.

Клаудио се качи в мерцедеса, доволен от този развой на събитията. Последва червената светлинка към Фарнезина15. Като мина моста „Милвио“, зави надясно. Спря на тясна уличка зад площад „Клодио“ и Степ му посочи едно свободно парко-място. После остави хондата точно пред входа на Four Green Fields и поведе новия си приятел към долния етаж.

Вътре цареше голяма бъркотия. Шумни клиенти седяха пред дълъг плот, други разговаряха около кръгли дървени маси. Стените бяха кафяви, светли колони раздвижваха голямата зала. Навред имаше картини и етикети на бири от различни кътчета на света. Един младеж с тънки очилца и рошава коса сновеше зад бара и приготвяше коктейли.

— Здрасти, Антонио.

— О, Степ! Какво да ти донеса?

— Чудя се. Ти какво ще пиеш?

Клаудио не беше вечерял, така че реши да си вземе нещо по-леко.

— Мартини.

— Една светла бира и едно мартини!

Седнаха в дъното и почти веднага при тях пристигна Франческа — убийствено красиво момиче с коси с цвят на абанос. Донесе поръчките и остана малко да си побъбри със Степ. Той я представи на Клаудио, който галантно се надигна от стола. Франческа се изуми.

— Такъв човек досега не беше идвал при нас! — усмихна се тя и задържа ръката му малко по-дълго от допустимото.

Гостът я погледна с неудобство:

— Това комплимент ли е?

— Естествено, че е комплимент!

— Вие сте благородно очарователна!

Франческа се разсмя и дългата й гарвановочерна коса затанцува пред ослепителните й зъби.

Дамата се отдалечи с кръшна походка, знаейки много добре, че я гледат, а Клаудио се отпусна на стола, като внимаваше да не седне върху сакото си.

— Готино дупе, а? — отбеляза Степ. — Бразилка е. Бразилските ду пета са уникални… Поне така казват де, аз не съм ходил в Бразилия…

— Да, много е сладка.

— Та за какво си говорехме? А, да. За Баби.

— Всъщност Рафаела, жена ми…

— Познавам я, хич не е лесна твоята жена.

— Да, така е.

„Ако трябва да сме честни, направо е непоносима“ — помисли си Клаудио, но предпочете да замълчи. И правилно, защото точно в този момент отново намина Франческа. Оправи си косата и хвърли предизвикателен поглед към тяхната маса.

— Тая май те хареса! Да си поръчаме още нещо! Хей, Антонио, я кажи да ми донесат още една бира! Ти какво ще искаш?

— О, благодаря, не искам нищо…

— Как не искаш?!

Клаудио реши да не му противоречи.

— Добре, и аз ще изпия една бира.

— Тогава две бири и малко маслинки, малко картофки, въобще някакво мезе.

След малко бирите бяха на масата, само че не ги сервира Франческа, а някакъв грозник — мургав, пухкав, с добродушна физиономия.

— И тоя е бразилец — поясни Степ. — Но не е същото, нали?

Усмихнаха се. Клаудио отпи от бирата си, беше студена и вкусна. Преглътна.