Но все пак, може би имаше начин.
Междувременно, докато зареждах за опита намаляващата си енергия, казах:
- Информирай ме! Какво стана у Келтърови на Сауин?
- Ритуалът по запазване на стените се провали - рече Баронс.
- Очевидно. Подробности!
- Използвахме черна магия. Опитахме всичко. Келтърови са древен род друиди, които отдавна вървят по ръба. Особено Киън. Дагиъс и Дръстан направиха първия опит. Когато се провалиха, Крисчън и аз поехме нашия ред.
- В какво точно се състоеше вашият „ред“?
- Не питай, госпожице Лейн! Този път просто се откажи! Беше единственото, което можехме да направим и което можеше да подейства. Не стана. Вече няма значение.
Зарязах темата. Щях да узная повече подробности от Крисчън, отколкото някога би ми дал Баронс, и планирах да го видя възможно най-скоро. Той беше важна част от бъдещите ми планове.
Сякаш прочел мислите ми, Баронс каза:
- Крисчън го няма.
Обърнах се рязко.
- Как така го няма?
- Липсва. Изчезна, когато светът на Фае измести Бан Дрохид -белите камъни, където Келтърови изпълняват ритуала. Той беше в кръга, когато се случи.
- Е, къде е отишъл? - настоях, гледайки ту Баронс, ту В'лане.
- Ако знаехме, нямаше да липсва - каза Баронс сухо.
- Невъзможно е да се каже - отговори В'лане, - въпреки че търсихме. Кралицата ми е дълбоко разстроена, че изгуби един от друидите си Келтър в такова критично време. Неговите чичовци също го търсят.
- Изчезнал е преди два месеца? - бях ужасена. Къде беше младият, секси шотландец? Дано не е в света на Фае, мислех си, превърнат в При-я! Той имаше точно такъв изключително добър външен вид, какъвто се нравеше на Фае. Мразех следващия въпрос. - Знаем ли, дали е жив? Някой от вас има ли някакъв загадъчен начин да определи това?
Те поклатиха глави.
Въздъхнах тежко и разтрих очи. По дяволите! Бях срещнала Крисчън след пристигането си в Дъблин и той беше единственият мъж, на когото всъщност вярвах (е, поне повече отколкото на всеки друг), а сега него го нямаше. Отказах да приема, че е мъртъв. Това би означавало, сякаш се отказвам от него. Никога не бих се отказала от някой от моите хора.
Не само че го харесвах, нуждаех се от него. Той беше ходещ детектор на лъжата. Способността му да различава истина от измислица беше талант, който ме сърбеше да пусна в употреба. И исках да го изпитам точно върху особите, които стояха в същата тази стая. Присвих очи. Колко удобно и за двамата, че беше изчезнал.
Тревожех се за Крисчън. Бях разочарована, че съм изгубила възможността да изтръгна някои отговори.
Но не бях изгубила всичките си възможности.
- Събирай си нещата! - каза Баронс. - Да тръгваме! Сега!
- МакКайла идва с мен - каза В'лане. - Ти не можеш да защитиш родителите и. Не можеш да Пресяваш. Тя няма да избере теб.
В стаята имаше достатъчно тестостерон за цяла армия мъже, а аз не бях имунизирана срещу него. Дори без обаяние, В'лане беше по-прелъстителен от кой да е жив човешки мъж. А Баронс... е, тялото ми си спомняше и се наслаждаваше на всеки момент. Това, че двамата едновременно усилиха излъчването си, ми докара затруднения с дишането.
Гледах ту единия, ту другия, обмисляйки възможностите си. Те ме наблюдаваха в мълчание и чакаха да направя избора си.
Пристъпих към Баронс.
Тъмният му поглед блесна триумфиращо. Усещах как прелива от самодоволство, почти толкова силно, колкото беше и сексуалният заряд, който хвърляше към мен.
- Мисли добре и бързо! - изсъска В'лане. - Не би било мъдро да ме отхвърлиш, МакКайла.
Аз мислех добре и бързо.
Сключих ръка под лакътя на Баронс. Не би могъл и да изглежда по-доволен дори да го бях погледнала с огромни очи и да му бях казала, че той е моят свят.
Стиснах ръка, забих нокти в плътта му и задържах.
Очите му се присвиха, после пробляснаха, а после вече не го виждах изобщо, защото притисках, притисках, притисках ожесточено, мушках се с ярост надълбоко в ума му с моя специален талант на шийте зрящ, който се беше събудил напълно в леглото му.
Исках отговори. Исках да знам защо има толкова много неприязън между тези двамата. Исках да знам на кого да вярвам, да знам не толкова кой беше по-добрият мъж, а поне малко по-малко лошият.
Притисках, търсейки пролука, която можех да използвам, и внезапно бях...
В света на Фае!
Това трябваше да е. Пейзажът беше неописуемо тучен, цветовете -твърде богати, ярки, толкова наситени с багри, сякаш имаха тъкан. Това ми напомни първия плаж, на който ме беше завел В'лане преди месеци, където бях играла волейбол с Алина, когато ми беше направил подаръка да я видя отново, макар и само в илюзия. Но това не беше плаж. Това беше дворът на Фае!
Ярко оцветени копринени дивани бяха пръснати около някакъв подиум. По дърветата растяха листа и цветове в неразбираеми краски и измерения. Вятърът миришеше на жасмин, на сандалово дърво и на други аромати, както си представях, че мирише раят, ако такова място съществува изобщо.
Исках да се огледам. Исках да видя кралицата на нейния подиум, но не можех да обърна моя/нашия поглед към нея, защото аз бях пътник в неговата глава и бях...
В тялото на Баронс.
Бях силен.
Бях студен.
Бях могъщ, а те просто не знаеха колко могъщ бях.
Те не ме разпознаха, глупаците.
Бях опасност.
Бях всичко, от което трябваше да се страхуват, но бяха живели толкова дълго, че бяха забравили страха. Щях да ги науча.
Щях да им напомня.
Бях с Фае принцеса, заровен дълбоко в нея. Тя пулсираше около мен. Тя беше енергия, тя беше празна, тя беше секс, който поглъщаше. Ноктите u бяха на раменете ми, впиваха се. Бях повече удоволствие, отколкото някой от нейните принцове някога можеше да бъде. Аз бях пълен. Аз бях неуморим. Затова ме беше потърсила. Слухът се беше разнесъл, както бях искал, и отегчена, преситена, тя беше дошла за мен, както знаех, че ще направи.
Бях прекарал месеци в двора, в нейното легло. Гледах, опознавах и изучавах двора на Сийли. Търсех отговори. Търсех скапаната, проклета Книга.
Но сега бях отегчен и бях научил всичко, което можех да разбера от тях, защото те бяха глупаци, които пиеха отново и отново от мистичен котел, за да забравят. Сякаш забвението премахваше греха.
Исках да си спомнят.
Те не можеха.
Но можех да ги накарам да си спомнят страха.
В'лане ме гледаше, както ме гледаше от мига, в който бях взел неговата принцеса, и чакаше да бъде отново негова, сигурен, че ще бъде. Все пак, те бяха безсмъртни. Те бяха богове. Бяха непобедими. Той чакаше момента, в който вече нямаше да бъда защитената u играчка, за да може да ме унищожи.
МАХАЙ СЕ ОТ ГЛАВАТА МИ!
Забих нокти в ръката на Бароне и извиках.
Той се бореше е мен. Съпротивляваше се. Беше ме изблъскал от тялото на принцесата, беше ме изхвърлил, търкаляйки се от спомена за двора на Фае.
Бях на ръба на ума му, замаяна от неочакваното изхвърляне.
Стегнах се, изковах се в снаряд от чиста воля и стрелях обратно към блокадата, която беше вдигнал. НЕ СЪМ СВЪРШИЛА ОЩЕ!
Рикоширах в гладка черна стена и разбрах веднага, че беше непробиваема. Той беше по-силен от мен. Не можех да мина през нея. Щях да се забивам до смърт в нея, ако опитах.
Но не бях готова да призная поражението си. Впрегнах скоростта на този рикошет като бумеранг, направих последни настройки в курса и обърнах встрани.
Каквото и да имаше зад тази стена, щеше да остане скрито, но аз можех да получа нещо друго. Знаех, че мога.
И внезапно отново бях там, стоях...
В двора на Фае, гледах надолу към принцесата...
Баронс тръшна стена пред мен. Но не достатъчно бързо.
Аз профучах през нея.
Той тръшна още една стена, но не я укрепи достатъчно бързо. Съборих я.
Кучката беше мъртва.
Той тръшна още една стена. Твърде малка, твърде късно.
Аз я пръснах на парчета.
Всички Фае в двора на кралицата пищяха, бягаха от страх за живота си, защото немислимото се беше случило.
Един от техния вид беше спрял да съществува.
Една от техните беше убита.
От мен/Баронс/нас.
Задушавах се, пръсках слюнка, опитвах се отчаяно да дишам и осъзнах с ужас, че не лицето Баронс/Мак се задушаваше. Беше моето
тяло.
Отдръпнах се, отскубнах се, препънах се назад, откъснах се от ума на Баронс. Не беше лесно да се разплетем.
Ръката му беше на гърлото ми.
Моята - на неговото.
- Какво, мамка му? - избухна В'лане. Беше най-човешкото изречение, което някога го бях чувала да изрича. Той ни беше наблюдавал, но нямаше представа какво се беше случило.
Нашата битка беше скрита.
С Баронс се взряхме един в друг.
Пуснахме гърлата си едновременно.
Аз отстъпих назад.
Той не. Но пък и не бях очаквала да го направи.
- Наистина можеш да убиеш В'лане! - възкликнах. - Затова не те оставя да го приближиш. Можеш да го убиеш. Как?
Баронс не каза нищо. Никога не го бях виждала толкова неподвижен, мълчалив.
Завъртях се към В'лане.
- Как? - настоях. Треперех. Баронс можеше да убие Фае. Нищо чудно, че Сенките го оставяха на мира. - Той разполагаше ли с копието или меча? - но знаех в костите си, че не беше нито едно от тези оръжия. Стената, която беше хвърлил, беше скрила отговора. Каквото и оръжие да беше използвал, не беше от тези, които знаех.
В'лане не каза нищо.
- Какво има той срещу теб? - извиках вбесена.
- Решавай, госпожице Лейн! - каза Баронс зад мен.
- Избирай! - съгласи се В'лане.
- Вървете в ада и двамата! Нов свят. Нови правила. Нова аз. Не ми се обаждайте! Аз ще ви повикам.
- За да ме повикаш, ще ти трябва отново моето име - каза В'лане.
- За да може да ме предаде отново, когато ми трябва?
- То се провали само през краткия период, когато цялата магия беше спряла. В такъв момент е невъзможно да се поддържа. Даррок няма да опита отново. Той няма нужда да го прави. Постигна целта си.
- Ще си помисля - казах. И щях. Всички оръжия. Добре.
Нещо изтрака на пода до краката ми. Беше мобилен телефон.
Не се обърнах.
- За какво е това? Няма кули, не помниш ли? - подиграх се.
- Работи - каза Баронс. Той направи тежка пауза, за да подчертае своя последен удар. - Винаги е работил.
Спрях да дишам. Това, което казваше той, не беше възможно. Завъртях се, загледах се в очите му.
- Електричеството беше спряло! Обаждането ми до Дани беше прекъснато. Така и не възстановиха обхвата! - знаех. Бях проверявала цяла нощ.
Той се придвижи към мен толкова бързо, че не го видях да приближава и нямах възможност да реагирам. Тялото му беше притиснато към моето, устните му бяха върху ухото ми.
Облегнах се на него и вдишах. Не можах да се спра.
Той прошепна:
- Маловерница. Не за АУ.
Това беше номерът, който беше настроил на телефона ми и който значеше Ако умираш.
- Но ти дори не опита.
Езикът му докосна ухото ми. После той изчезна.
Тринайсет
Седях на ръба на дивана и разтривах очите си. Имах огромна нужда от сън, но хранех малко илюзии, че ще мога да поспя.
След срещата си с В'лане и Баронс бях твърде изнервена, а манастирът скоро щеше да започне да се буди и щях да имам цял нов набор от предизвикателства, пред които да се изправя.
Погалих блестящата красота на копието си.
Верен на себе си, В'лане го беше върнал, когато настоях той да си тръгне. След като се успокоих с утешаващата му тежест, го затъкнах обратно на мястото му.
Отворих старата си раница и се зарових в дневника си. Изненадах се, че го намерих. Допусках, че някой би го конфискувал. Реших, че е съвсем вероятно и Баронс, и Роуина да са го чели.
Потърках релефната кожена подвързия, благодарна да го видя отново, сякаш беше стар приятел. Откакто Алина беше убита, бях запълнила три тефтера с размишления, планове и чувства. В началото бях започнала да водя дневника като израз на почит към нея, като начин да се свържа с паметта и.
После осъзнах, че мога да изливам скръбта си върху страниците, вместо да тревожа родителите си с проблемите си. Накрая бях открила това, с което по-голямата ми сестра беше наясно от началото - че дневникът беше неоценим инструмент за подреждане на мисли, за тяхното разясняване и пречистване, както и за планиране на бъдещи действия.
"Търсенето на скритата истина" отзывы
Отзывы читателей о книге "Търсенето на скритата истина". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Търсенето на скритата истина" друзьям в соцсетях.