Убивам.

Разпростираме се като мрежа. Петстотин на брой. Разстиламе се шийте зрящ до шийте зрящ около епицентъра и стесняваме кръга. Нищо не може да премине през нас, освен ако не лети. Или Пресява.

О, мамка му! Или Пресява. Някои Фае могат да пътуват от едно място до друго със скоростта на мисълта - аз съм съвсем малко по-бавна, но работя по въпроса. Имам теория. Правя опити. Но още не съм преборила спънките. А те са убийствени.

- Спри! - съскам на Кат. - Кажи на всички да спрат!

Тя ме поглежда остро, но дава рязка команда, която скъсва редицата. Добре сме обучени. Продължаваме заедно, казвам u тревогата си: Мак е там вътре, загазила е сериозно и ако големите лоши типове, които излъчват цялата тази сила, са Пресяващи (каквито са повечето големи лоши типове), тя ще изчезне в мига, в който ни

забележат.

Което значи, че отивам сама. Аз съм единствената, която може да се прокрадне и да атакува достатъчно бързо, за да успее.

- Няма начин - казва Кат.

- Нямаме друг избор и го знаеш.

Гледаме се. Тя добива онова изражение, което възрастните често имат, и докосва косата ми. Дръпвам се. Не обичам да ме докосват. Възрастните ме изнервят.

- Дани! - тя прави тежка пауза.

Познавам този тон, както познавам опакото на ръката си, и знам докъде води. Мъмрене на влака беглец. Извъртам очи.

- Запази го за някой, на когото му пука! Новина: не съм аз. Ще се кача горе - кимвам към близката сграда, - за да огледам нещата. После влизам. Само. След. Като. Се. Върна - изплювам всяка дума, -може да влезете и вие.

Гледаме се. Знам какво мисли. Не, четенето на мисли не е сред моите специалности. Възрастните просто предават всичко. По-добре някой да ме убие, преди да съм се сдобила с някое от тези пластилинени лица. Кат мисли, че ако реши нещо против мен и изгуби Мак, Ро ще u скъса главата. Но ако остави аз да реша и нещата се оплескат, може да струпа всичко върху твърдоглавата, неконтролируема Дани. Често поемам вината. Не ми пука. Правя каквото е необходимо да се направи.

- Аз ще отида горе - казва тя.

- Аз сама трябва да видя картинката или може да се окаже, че грабвам грешното нещо. Искаш ли да се върна с ше-... ъ... скапана фея на ръце? Пробиват ми дупка в главата, когато псувам. А аз псувам. Държат се, сякаш съм дете. Сякаш не съм проляла повече кръв, отколкото те някога са виждали. Достатъчно възрастна съм, за да убивам, но съм твърде млада, за да псувам. Все едно да караш питбул да се умилква. Що за логика има в това? Лицемерието ме вбесява повече от почти всичко.

Лицето u се стяга в упорство.

А аз натискам още.

- Знам, че Мак е вътре и по някаква причина не може да излезе. Тя има огромен проблем - дали е обградена? Или е ранена прекалено лошо? Да не е загубила копието си? Не знаех. Знаех само, че е затънала дълбоко в лайна.

- Роуина каза жива или мъртва - заявява Кат сковано. Тя остави другото - „изглежда ще бъде мъртва скоро и проблемите ни ще бъдат решени" - да виси неизказано.

- Искаме Книгата, забрави ли? - опитвам се да u влея разум. Понякога мисля, че съм единствената в целия манастир, която има някакъв.

- Ще я намерим и без нея. Тя ни предаде.

Майната му на разума! Вбесявам се, когато хората си вадят заключения, за които нямат доказателства.

- Не е сигурно, затова спри да го повтаряш! - ръмжа аз. Нечий юмрук е сграбчил яката на палтото на Кат, изправя я на пръсти. Моят е. Не знам кой е по-изненадан - тя или аз. Пускам я обратно на земята и поглеждам встрани. Никога не съм правила нещо такова. Но Мак е там и трябва да я измъкна, а Кат ми губи времето с пълни глупости.

Устата u се свива и около нея се образуват тънки бели линийки, а очите u ми хвърлят поглед, какъвто често ми е отправяла. Кара ме да се чувствам бясна и сама.

Тя се бои от мен.

Мак не. Още една причина да я чувствам като сестра.

Без да кажа и дума повече, давам на краката си крила и изчезвам в сградата.

Взирам се от покрива.

Юмруците ми се свиват. Поддържам ноктите си много къси, но те въпреки това пробиват дланите ми до кръв.

Две Фае влачат Мак надолу по стълбите на една църква. Тя е гола. Пускат я като някакъв боклук насред улицата. Трето Фае излиза от църквата и застава до тях. Те са като имперска стража около Мак, главите им се въртят, изучават улицата.

Суровият сексапил, който излъчват, сякаш ме цапардосва, но не е като при В'лане, на когото ще отдам девствеността си някой ден.

Обсебена съм от секса като всички, но тези... неща... там долу... тези невероятно... (мамка му, боли да ги гледам; нещо мокрее на бузите ми; чудя се дали очите ми не се варят в гнездата си?)... красиви неща плашат дори мен, а аз не се плаша лесно. Те не се движат правилно.

Бури от цветове се вихрят под кожите им. Черни торкви се плъзгат около вратовете им. А в очите им няма нищо. Нищо. Очи от чисто забвение. Власт. Секс. Смърт. Те вонят на това. Те са Ънсийли. Кръвта ми го знае. Искам да падна на колене в краката им и да ги боготворя, а Дани Мега О'Мали не боготвори нищо, освен себе си.

Изтривам лицето си. Пръстите ми са червени. От очите ми тече кръв. Изглежда ми шантаво. Иначе е яко.

Затварям очи и когато отново ги отварям, не гледам право към нещата, които пазят Мак. Вместо това запечатвам в ума си сцената. Всяко Фае, пожарен кран, кола, дупка на пътя, улична лампа, боклук. Картографирам обектите и празните пространства в умствената си мрежа, запечатвам, пресмятам границата на грешки, базирана на вероятно движение, и налагам върху сцената.

Примигвам. По улицата се движи сянка, твърде бързо, за да бъде видяна. Фае изглежда не знаят, че е там. Аз наблюдавам. Те не реагират на сянката. Не извъртат глави, за да я проследят. Не мога да се фокусирам върху нея. Не мога да определя формата и. Тя се движи като мен... предимно. Какво е това, мамка му? Не е Сянка. Не е Фае. Мъгла от сянка. Сега е надвиснала над Мак. А сега я няма. Добрата страна - ако Ънсийли не забелязват нея, няма да забележат и мен, когато профуча, за да грабна Мак. По-лошата страна - ами ако онова, каквото и да е то, може да ме види? Ако се сблъскаме? Какво е то? Не ми харесват неизвестните. Неизвестните могат да убиват.

Зървам отблясък от копието на Мак в ръката на мъж с червена роба. Той го носи на една ръка разстояние от тялото си. Само Сийли или хора могат да докосват Сийли светини. Той е или едното, или другото. Лорд Господар?

Хванали са Мак. Взели са копието. Не знам дали мога да грабна и двете, затова няма да опитвам. Щях да рискувам, ако не беше Мак. Наранили са я лошо. Окървавена е цялата. Тя е моят герой. Мразя ги! Фае отнеха майка ми, а сега са хванали Мак. Опреснявам си разположението на сцената точно преди да се оставя да откача вътрешно, преди да оставя онова древно място на шийте зрящ в главата ми да ме погълне цялата.

И изведнъж вече съм хладнокръвна и перфектна, откъсната от всичко. Аз съм Върхът. Това е най-солидната дрога на света.

Пренасям се от един стопкадър в друг. Няма преходи. Аз съм на покрива на сградата. Аз съм на улицата.

Аз съм между пазачите. Похот... искамнуждаясесексумирам... ме изпепелява, но се движа твърде бързо, а те не могат да докоснат това, което не виждат. Не могат да ме видят, само не трябва да допусна да се огъна. Омраза, омраза, омраза, създавам си броня от нея. Имам достатъчно омраза, за да направя бронежилетки за цялата ирландска Гарда.

Грабвам Мак.

Стопкадър.

Сърцето ми е в гърлото! Сенчестото нещо блокира пътя ми! Какво е то?

Подминах го.

Чувам как Фае крещят зад мен.

После крещя на Кат и на екипа да си закарат задниците там, да грабнат копието и да убият онези копелета.

С Мак в ръцете си, колкото мога по-бързо минавам от един стопкадър в друг на път за манастира.


Две


Дани: Четвърти ноември

Нека съм сигурна, че съм те разбрала правилно - казва Роуина стегнато.

Обърната е с гръб към мен, дребната u фигура е настръхнала от яд. Понякога Ро изглежда древна. Друг път е дяволски пъргава. Гръбнакът u е изправен, сякаш е глътнала бастун, отстрани ръцете u са свити в юмруци. Дългата u бяла коса е сплетена на плитка и като корона обгръща главата u. Облечена е в официалната роба на Велика повелителка, украсена със символа на нашия орден - безформената изумрудена детелина, - която носи, откакто целият ад се изсипа тук. Изненадана съм, че се забави толкова дълго с поредното мъмрене, но беше заета с други неща.

Тя ми отне меча. На бюрото u е. Острието блести алабастрово като светлина, открадната от рая (моята светлина), отразявайки блясъка на десетките лампи, подредени в кабинета така, че да осветяват всяко кътче.

Когато Кълбото изригна в навечерието на Вси Светии и освободи Сенките, бяхме толкова изненадани, че хлъзгавите гадове успяха да свалят петдесет и четири от нас, преди да включим достатъчно лампи и фенерчета, за да се защитим. Доколкото знаем, те не могат да бъдат убити. Мечът ми не може да ги докосне. Светлината е временно отлагане на присъдата, само ги вкарва по-дълбоко в каквито могат да намерят тъмни процепи. Манастирът ни беше изложен на риск, но няма да отстъпим и сантиметър. Сенките няма да отнемат дома ни и да го превърнат в Мрачна зона. Една по една ще ги гоним и ще ги изхвърляме навън.

Вчера имаше една в ботуша на Сорка. Клер видя как стана. Каза, че Сорка просто е изчезнала в обувката си, а дрехите са се свлекли около нея. Когато изхвърлихме през предната врата ботуша навън на слънцето, изпаднаха подобна на хартия обвивка, бижута и две пломби, последвани от Сянка, която се пръсна на милиарди парченца. Никой от нас вече не обува обувка, преди да я разтърси здраво и да светне с фенерче навътре в нея. Аз често нося сандали, въпреки че е студено.

Какъв начин да си отидеш! Смърт в обувка. Хиля се. Имам черно чувство за хумор. Опитайте да живеете моя живот и да видим какъв цвят ще бъде вашето!

Взирам се в меча си. Пръстите ми се свиват в празното. Имам чувството, че ще умра, ако съм далеч от него.

Завихрена в бялата си роба, Роуина се завърта и ме пробожда с поглед, остър като ледена кирка. Размърдвам се неудобно. Може да се присмивам на Роуина, да я наричам Ро и да дрънкам колко съм яка, но (не правете грешка!) трябва да стъпвате предпазливо край тази стара жена.

- Била си близо до Лорд Господар и трима Ънсийли принцове и дори не си извадила меча си?

- Не можех - казвам отбранително. - Трябваше да взема Мак. Иначе щях да рискувам да я убият по време на боя.

- Коя част от „жива или мъртва“ не можах да ти обясня?

Е, очевидно „мъртвата" част, но не го казвам.

- Тя може да проследи Книгата. Защо всички забравят това?

- Вече не! Знаела си го в мига, в който си я видяла. Предателка, а сега При-я. Тя не ни е от полза. Неспособна е да мисли или да говори, тя дори не може да се храни сама! Ще умре след няколко дни, ако изкара и толкова. А ти си била там и си отхвърлила единствената възможност, която някога сме имали, да убиеш нашия враг, плюс трима Ънсийли принцове, и то само за да спасиш живота на едно безполезно момиче! За каква се мислиш, че взимаш такива решения от името на всички нас?

Мак може да е При-я, но не е предател. Няма да го повярвам. Не казвам нищо.

- Махни се от погледа ми! - крещи тя. - Махай се! Махай се! Или аз ще те изхвърля - гласът u се извисява и тя замахва с ръка към вратата. - Мислиш, че знаеш кое е най-доброто? Тогава тръгвай! Опитай сама, неблагодарно дете! Сякаш не съм направила за теб всичко, което една майка би направила, че и още даже! Напусни! Виж колко дълго ще оцелееш без мен там, навън!

Стоически отказвам да погледна меча си. Няма да се предавам. Ро хваща всичко. Но ако е сериозна, мога да я изпреваря до меча си и ще го направя.

Поглеждам към нея, излъчвайки разкаяние и нужда. Изпълвам с тях очите си чак до ръба. Карам долната си устна да потрепва.

Взираме се една в друга.

Когато всички мускули на лицето ми започват да пищят от усърдието да поддържат такова тъпо, жалко изражение, погледът u омеква. Тя вдишва дълбоко, издишва. Затваря очи, въздъхва.

- Дани, о, Дани! - гука тя и отваря очи. - Кога ще се научиш? Когато умреш ли? Правя го единствено от най-добри чувства. Не ми ли вярваш?

Имам огромни съмнения. Означава да приема казаното от нея без въпроси. Направих го веднъж.

- Съжалявам, Роуина! - гласът ми е съзвучен на думите. Навеждам глава. Искам си меча.

- Виждам, че имаш чувства към тази, тази...