- Политика, Дани - промърморих. - Имаме много да учим.

Нищо не беше лесно за мен в Дъблин. Вече не очаквах и да бъде, нито щях да губя време да се оплаквам, когато можех да го използвам по-добре и да продължа напред.

- Ъ-хъ - съгласи се тя навъсено. - Но пак няма да u върна меча си.

Роуина се обърна към нас с усмивката си на кобра.

- Кат, отдавна беше време да те удостоя с тази чест - каза тя. - Ти ще ни водиш към победа, носейки Меча на светлината. Дани, дай го на Катрина! Мечът сега е неин.

Пет секунди по-късно бях на ръце и колене насред едно каменисто поле и повръщах останките от закуската, която бях изяла преди час. През целия си живот не съм имала толкова друсащо, ужасно возене.

- Какво беше това? - изстенах, докато триех уста с опакото на ръката си. - Хиперскорост?

- Аз казах - сопна се Дани, - че няма да u дам моя меч!

Погледнах към нея, както си стоеше над мен - кльощави лакти,

които стърчаха навън, юмруци на кръста, огненочервена коса, пламтяща на слънчевата светлина, - и едва не се засмях. Хлапето беше напълно непредвидимо. Но изчезването ни щеше да има последици. Ако трябваше сама да решавам, щях да защитавам каузата си по-дълго. Щях да предложа съдействие, закрила, както се опитах да го направя с Джейни. Ако се бях провалила, щях да накарам Дани да ни измъкне оттам. Но първо щях да опитам, а в опита ми някои от момичетата щяха да прочетат цели томове. Вече беше твърде късно. Не се съмнявах, че Роуина се е възползвала от ситуацията докрай. Изкарала ни е завършени предатели. Обърнали сме гръб на целия орден.

Разтрих очи. Бях твърде уморена да мисля. Нуждаех се от почивка. После щях да реша как да спася нещата, от които имах нужда и които трябваше да бъдат спасени. Нямах нищо против да съм изгнаница. Бях такава, откакто пристигнах в Дъблин, и се чувствах съвсем удобно. Сама имах много по-малко проблеми, за които да се тревожа. Но за да постигна целите си, се нуждаех поне някои от шийте зрящите да бъдат на моя страна.

- Видя ли лицето и?

- Как бих могла. Видях единствено синята мъгла на автобуса, докато профучавахме покрай него, а после нищо.

- Колко гадно се беше вбесила! Наистина не мислеше, че ще го направя - каза Дани учудено и можех да позная, че самата тя не е била съвсем сигурна, че ще го направи. Допреди това имаше възможност Роуина да и прости. Да обвини за всичко мен и да я приеме в паството. Вече нямаше. Дани беше персона нон граташ. Нямаше връщане назад.

- Добре вървеше, нали, Мак? Искам да кажа, нали не съм си въобразила? Момичетата ни слушаха и ни харесаха.

Кимнах.

- Човече, скапа се наистина бързо.

Отново кимнах.

Гледахме се дълго.

- Пич - каза тя накрая, - мисля, че сме отхвърлени.

- Пич - съгласих се с въздишка.


Петнайсет


В девет и половина същата вечер бях отново в Дъблин.

Отправих се към улица „Ревемал“ 939.

Бях съвсем сигурна, че съм открила „Честър“.

В телефонния указател имаше три обекта под това име: бръснарница, магазин за мъжки дрехи и нощен клуб.

Избрах нощния клуб, защото рекламата подхождаше на гласа на мъжа, с когото бях говорила по телефона. Скъп, изискан, с нотка неприличие, сякаш каквото и да поискаше някой, беше на разположение и можеше да бъде доставено, стига този някой да има точната валута и да го поиска както трябва.

Зърнах отражението си в един прозорец и се усмихнах. Косата ми беше черна и малко дива. Бях u сложила пяна и я бях оставила да прави каквото иска. Червилото ми беше червено и лъскаво и подхождаше на ноктите ми. Носех черна кожа от глава до пети, но не заради заявлението, което правеше, а заради практичността. От правилния вид кожа можеш да избършеш почти всичко. Тъканите попиват кръвта.

Походката ми беше енергична, а в очите ми имаше огън. Най-после бях получила малко от така нужния сън. С Дани се бяхме скрили в една изоставена къща в предградията на Дъблин до късния следобед, после се бяхме отправили навън за храна и провизии. Беше странно интимно и някак неудобно да заемем дома на някой, който или беше умрял в бунтовете на Хелоуин, или беше избягал от Дъблин. Но трябваше да останем някъде, а изглеждаше безсмислено да не се възползваме от един от десетките хиляди свободни домове.

След като и двата ми МакОреола бяха останали в манастира, първата ни спирка беше магазин за спортни стоки, където си направихме два нови и натъпкахме раниците си с фенерчета и батерии. Изглеждаше, че Сенките са напуснали Дъблин, но не исках да рискувам.

После бяхме отишли в мола, където си боядисах косата в тоалетната, измих се и се преоблякох. Дани се беше отправила към магазина за електроника, където по-късно я намерих, просната пред един компютър, до малка планина от батерии и купчина DVD-та.

Побутнах с крак няколко. Очите ми се разшириха. Хвърлих бърз поглед към монитора. За неин късмет, не беше едно от тях.

- Пусни си някой филм с такова порно - изръмжах, - и ще ти сритам петунията!

Тя погледна нагоре.

- Супер як тоалет, Мак! - после се намръщи. - Аз ловувам и убивам неща. Какво значение има какво гледам? Тези очи са видели всичко, пич - тя някак успя да се напери, докато седеше с кръстосани крака на пода.

- Не ми пука колко корава смяташ, че си. Ти си на тринайсет и всичко си има граници. Няма да гледаш тези неща. А ако все пак решиш да ги гледаш, по-добре се крий от мен, защото хвана ли те, ще съжаляваш.

Тя избута компютъра от скута си и скочи на крака.

- Това е нелепо! - изплю тя, зелените u очи искряха. - Гледам всеки ден как умират неща, но не мога да гледам как хора се шебат? Ти не си ми шеф - тя грабна раницата си и тръгна.

- Това не са просто хора, които се шебат, Дани. Това е хардкор.

- Е? - подсмихна се тя през рамо. - Какво беше ти преди няколко дни?

- Не беше така.

- Значи ще ми кажеш какво беше? Да си При-я, е било поезия и рози?

Имаше моменти, които стряскащо се доближаваха до това. Не с Ънсийли принцовете. А по-късно, с Баронс. Натъпках тази мисъл в заключената кутия в главата си, където държах всички неща, с които не можех да се справя. Скоро щеше да се наложи да потопя нещото в цимент, за да го задържа затворено.

- Не ти казвам да не гледаш как хората правят секс, въпреки че ми се иска да беше изчакала няколко години. Казвам ти да правиш по-добър избор. Гледай по-леки неща, където сексът е показан като нещо хубаво!

- Мак - каза тя решително, - осъзнай се! Светът е гаден. Не е останало нищо добро в него.

- Има добро навсякъде. Просто трябва да го потърсиш - думите ми едва не ме задавиха. Звучах точно като баща ми и се изненадах, че все още вярвах в това, което казвах, след всичко преживяно. Изглежда дъгата не беше изцяло черна.

Тя се извъртя към мен, беше много разгневена, бузите u пламтяха.

- Нима? Какво? Ще ми кажеш ли поне едно от тези добри неща? Защо не ми кажеш за тях? Имам страхотна идея. Да направим списък! Да запишем всички чудесни неща на света! Щот' гледам много внимателно напоследък и не съм видяла и едно шебано нещо! - ръцете u бяха свити в юмруци и тя трепереше.

Едва на двайсет и две години, бях опустошена от трагедия. На колко ли беше Дани, когато острите като бръснач зъби са пуснали първата капка кръв? Беше ми казала, че майка u е убита от Фае преди шест години, значи е била на седем по онова време. Беше ли гледала, когато се е случило? От толкова време ли беше с Роуина? Какво беше правила безскрупулната стара жена с нея през цялото това време?

- Какво е станало с теб, Дани? - попитах тихо.

- Мислиш, че имаш правото да ме питаш за това? Сякаш ще се отворя и ще те оставя да ръчкаш вътре в мен? Сякаш можеш да ме излееш като някакъв малък чайник, щот' ме държиш за дръжката?

- Не те държа за никаква дръжка, Дани.

- Опитваш се! Опитваш се да ме накараш да ти разкрия тайните си. Да ги разпилея навсякъде, та след като вече ги знаеш, да ме захвърлиш като боклук, както Ънсийли принцовете направиха с теб! Като някакъв глупав шебаняк, който не е трябвало да се роди!

Бях шокирана от напрегнатата u реакция, смаяна от посоката, която беше поел нашият разговор.

- Не се опитвам да надничам в теб и никога не бих те захвърлила. Загрижена съм за теб, трън в задника, бодливо прасе! Така че се стегни и се справяй с това! Тревожа се в какво ще се превърнеш. Стига сме спорили за това! И ти казвам: избирай по-нормални филми, яж си зеленчуците, мий си зъбите и се отнасяй към себе си с уважение, защото ако ти не се уважаваш, никой друг няма да го прави. На мен ми пука!

- Нямаше да ти пука, ако ме познаваше.

- Познавам те.

- Остави ме на мира!

- Не мога - казах категорично. - Ти и аз. Ние сме като сестри. Сега хвани за юздите тийнейджърските си тревоги и да се размърдаме! Нуждая се от теб тази вечер, имаме много неща да направим - този трик винаги беше вършил работа, когато тате ми го прилагаше. Караше ме да правя нещо, за да предпази ума ми да не се поддаде на

емоцията, от която за момента мислех, че ще умра.

Тя се загледа втренчено в мен с присвити очи и устни, разтегнати в озъбване. Останах с впечатлението, че е на ръба да изчезне на стопкадър. Чудех се как родителите ми са оцелели с мен. Чудех се от какво наистина беше толкова разтревожена. Не бях глупава. Тук имаше някакъв подтекст. Просто не можех да разбера какъв е. Вече щях да започна да тропам с крак, когато тя най-после се обърна и започна да върви.

Последвах я в мълчание, давайки u възможност да охлади страстите.

Материята на дългото u черно кожено палто накрая се отпусна и се сгъна между лопатките u. Тя пое няколко пъти дълбоко дъх, после каза:

- Сестрите си прощават често, нали, Мак? Имам предвид, повече от останалите хора.

Сетих се за Алина и как се беше вързала на най-големия злодей в тази епическа каша, дори по невнимание му беше помогнала да набере сила. Как беше чакала, докато не бе станало твърде късно, за да ми се обади. Напоследък бях започнала да осъзнавам, че сестра ми е вземала някои съмнителни решения. Не ми е казала какво става още щом е научила, а се е опитала да се справи съвсем сама, без да търси помощ. Силата не е да си способен да правиш всичко сам. Силата е да знаеш кога да поискаш помощ и да не си твърде горд да я поискаш. Алина не беше повикала всички подкрепления, които можеше да събере, а е трябвало. Аз нямаше да правя същата грешка. Все пак, въпреки всичко, което беше направила или не беше успяла да направи, нищо не можеше да промени моята безмерна обич към нея и никога не би могло. Нищо не би могло.

- Като караница за това какви филми да гледам - разясни Дани, когато не отговорих незабавно.

Точно щях да отвърна, когато тя промърмори:

- Мислех, че ще решиш, че съм яка, понеже ги гледам.

Извъртях очи.

- Аз вече мисля, че си яка. И скъпа, сестрите си прощават всичко.

- Наистина, съвсем всичко?

- Всичко.

Докато излизахме от магазина за електроника, зърнах лицето u в огледалото над вратата.

Беше мрачно.

Моят Дъблин вече не съществуваше.

Ярките неонови надписи, които осветяхава сградите в калейдоскоп от цветове, бяха разбити и изпочупени. Отдавна бяха изчезнали най-различните, колоритни хора, които изпълваха улиците с приятелска глъч и безброй крака. Фасадите на стотиците пъбове на „Темпъл Бар“ бяха развалини. Старинните улични лампи бяха усукани като бретцели от метал и от отворените врати и прозорци не се изливаше никаква музика. Беше тихо. Твърде тихо. Всичкият живот беше изчезнал, дори щурчетата по земята. Нито един мотор не бръмчеше. Нямаше топлинни помпи, които се включват и изключват. Не осъзнаваш колко много бял шум създава светът, докато този шум внезапно не изчезне и не започнеш да се чувстваш като в предисторическата ера.

Този нов Дъблин беше мрачен и зловещ и... все още не умрял. Някога оживеният ирландски град сега беше немъртъв. Усещаше се животът в него, спотайващ се в тъмните руини, но беше от типа живот, в който искате да забиете кол.

Предвид бройката Фае, които усещах в града (толкова много, че беше невъзможно да ги различа, докато не се окажехме върху тях), срещахме учудващо малко Ънсийли по улиците. Чудех се дали някъде не провеждат някакъв еквивалент на конгрес или политическо събрание за великия ЛГ - освободител и предводител на гадната половина от расата на Фае. Не видяхме Джейни, затова предположих, че тормози Ловци в друга част на града.

Докато изминавахме двайсетте преки („като всеки средностатистически Джо“ по думите на Дани, която бях помолила да вървим нормално, защото нямах намерение да се изправя за първи път срещу Риодан, потискайки желанието да повърна върху обувките му), срещнахме четири Момчета-носорози (защо винаги пътуваха по двойки?) и едно ужасно, пълзящо нещо, което беше почти толкова бързо колкото Дани. Аз поех Момчетата-носорози, а Дани пое змията.