Бяхме на кръстовището на улиците „Ревемал“ и „Грандин“, когато я видях. Ако сетивата ми не бяха толкова замъглени от твърде многото Ънсийли на някакъв канал, можеше да предусетя един от пресяващата каста и да реагирам по-добре.

В началото не можах да повярвам на очите си. В моя защита ще кажа, че в гръб помислих, че е той - изглеждаха толкова еднакво, но знаех, че е невъзможно, защото двамата с Бароне го бяхме убили. После помислих, че сигурно не е бил единствен. Някои от кастите Ънсийли достигаха голям брой, като Момчетата-носорози, докато други родени от Ънсийли краля са единствени по рода си може би защото дори той ги е сметнал за извращения. Преживях лош момент, докато размишлявах за това колко ужасно би било, ако има стотици или хиляди от този тип Ънсийли на свобода в света, и така пропуснах елемента на изненадата. Сигурно съм издала някакъв звук, защото тя внезапно се обърна - почти триметрово прокажено тяло, увенчано от дълго, смачкано лице, което представляваше една ненаситна уста и нищо друго. За времето на едно мигване на окото тя ме прецени и ме отпрати.

Аз бях грешният пол.

Дани поне опита. Тя премина в стопкадър, но можех да u кажа да не си дава труд. Тази Пресяваше. Знаех, защото мъжкото u копие някога се беше Пресяло по улицата до мен и ако не беше Баронс, щеше да ме убие.

Това Ънсийли изчезна, оставяйки Дани да стои на една пряка от мен с изваден меч, кипнала, че е загубила плячката си.

- Какво беше това, Мак? - каза тя. - Не съм го виждала преди. Ти?

- Баронс го нарече Сивия мъж. Убихме го. Мислех, че е единствен по рода си, но току-що видяхме Сивата жена.

- Каква е специалността u? - Дани преживяваше мрачно очарование. И аз бях такава някога. Обсебена от всички ужасни начини, по които може да се умира в ръцете на Ънсийли. Или в ноктите. Или в хиляди усти с остри зъби, като Алина.

- Имат предпочитания към човешката красота. Баронс казва, че унищожават това, което никога не могат да имат, поглъщат го като деликатес. Те излъчват Обаяние на физическо съвършенство и избират най-привлекателните хора, за да ги прелъстят. Хранят се от тях чрез допир, смучат красотата им през отворени язви в ръцете им, докато вземат всичко, което има, превръщайки жертвите си в толкова противни, колкото са самите те.

Те не убиват плячката си, а оставят жертвите си живи, за да страдат, и понякога се връщат да ги посетят, извличайки някаква болна храна от техния ужас и нещастие. Бях гледала два пъти как се храни Сивият мъж. За мен той беше особено ужасяващ, защото от години безсрамно използвах външния си вид като предимство.

Флиртувах за по-добри бакшиши, трепках с мигли на пътните ченгета, симулирах знойна руса глупост, за да получа своето. Преди да дойда в Дъблин, мислех, че красотата е единствената сила, която имам, и че ако я изгубя, ще се чувствам безполезна.

- Баронс казва, че жертвите неминуемо се самоубиват - поясних на Дани, - защото не могат да понесат да живеят, изглеждайки така.

- Ще оправим кучката - каза Дани студено.

Усмихнах се, но усмивката ми изтля бързо. Бяхме пристигнали на местоназначението си и аз се взирах, отпаднала духом. Исках отговори и разчитах силно да получа някои тук, но „Ревемал 939“ беше пълно разочарование.

Преди месеци елегантната фасада на „Честър“ от гранит, мрамор и полирано дърво щеше да привлича отегчените богаташи и преситените хубавици, но също като останалата част на Дъблин клубът беше повален на колене по време на Хелоуин и изисканата някога триетажна сграда беше развалина. Прозорците от цветно стъкло хрущяха под ботушите ни, докато заобикаляхме отломките. Мраморните колони на входа бяха белязани от дълбоки разрези, които изглеждаха така, сякаш са направени с нокти от стомана. Пищните газови лампи във френски стил бяха изтръгнати от тротоара и захвърлени на усукана купчина, като блокираха входа, сякаш които и Ънсийли да бяха отговорни за станалото, таяха специална омраза към мястото.

Табелата на клуба висеше на кабелите си пред купчината. Беше смазана на парчета. Отпред и отстрани сградата беше гъсто покрита с графити. Нямаше как да се влезе вътре през предната врата, между лампите и табелата на клуба.

И нямаше причина.

„Честър“ беше дотолкова изоставен, колкото всичко останало в града.

Ударих облечения си в ръкавица юмрук в дланта си. Беше ми писнало от задънени улици и липса на отговори.

- Да търсим Сивата жена! Тя трябва да е тук някъде - изръмжах.

- Защо? - Дани ме гледаше безизразно.

- Защото съм объркана и ядосана, ето затова.

- Но аз никога не съм била на клуб - протестира тя. - Дори се облякох подобаващо.

- Това не е клуб, Дани. Това е унищожена сграда.

- Всякакви неща се случват тук!

- Какви? Сенките вдигат купон вътре, сред отломките?

Тя се засмя.

- О, човече, забравям колко си глуха! Не можеш да чуеш музиката. Ритъмът е як, различен от всичко, което съм чувала. Слушам я от няколко преки. Долу, Мак. Трябва да слезем долу.

* * *

Дани беше права. Музиката беше различна. Но както скоро щях да открия, не беше единственото различно нещо в „Честър". Всъщност, нищо не беше нормално. Клубът щеше да промени целия ми начин на мислене и да прати у дома многото промени, през които светът беше преминал, докато аз бях... заета.

Входът за клуба вече беше отзад - незабележима, очукана метална врата в земята, която изглеждаше като забравен вход на мазе. Ако Дани не беше чула музиката, щях да подмина мястото и да не заподозра нищо.

Вратата изскърца, докато се отваряше, водейки към тесен черен търбух. Въздъхнах. Мразех да съм под земята, но някак все се озовавах там. Откачих МакОреола от раницата си, включих всички лампи и го закопчах на главата си. Дани направи същото и слезнахме по стълбата облени в светлина, отворихме втора врата в пода и слезнахме по втора стълба. Озовахме се по средата на някакво индустриално фоайе, декорирано с изискан градски шик, срещу висока двойна врата.

Все още не чувах никаква музика. Вратите трябва да бяха доста дебели. Протегнах сетивата си на шийте зрящ с желанието да добия някаква представа какво да очаквам, но каналът все още беше пълен със статичен шум, който беше просто по-силен.

Дани ми хвърли поглед през присвитите си очи.

- Не мислиш ли, че ще има защити или нещо такова?

- Мисля, че да прекосиш Дъблин нощем и да останеш жив, както и да откриеш това място, си е може би достатъчна защита - казах сухо и бутнах вратата. Не помръдна. - Стига, разбира се, да успееш да отвориш вратата.

Свалих МакОреола и го закопчах, все още светещ, на раницата си. Разроших коса, за да не изглежда сплескана.

Дани се присъедини към мен, заедно избутахме вратата и за първи път видяхме „Честър".

Обичам те толкова много, трябва да ме убиеш сега...

Музиката беше така силна, че вибрираше в костите ми. Бяха пуснали „Ако бях твоят вампир" на Мерилин Менсън, но песента беше презаписана в напълно различен ритъм - малко по-замечтан, малко по-мрачен. Нещо, което не бих помислила, че е възможно.

Стоях на входа и зяпах.

Това беше новият „Темпъл Бар". Влязъл под земята.

„Честър" - лъскав, шик, най-висша градска изисканост, съчетана с индустриална сила. Хром и стъкло, черно и бяло. Хладно еротично, силно сексуално. Манхатънски лукс, съчетан с ирландско простолюдие.

Всичко е черно, няма връщане назад...

Мястото беше огромно, масите бяха пълни. Дансингите бяха тъпкани с горещи тела. Беше само за правостоящи. Бях удивена да видя толкова много хора, които бяха оцелели и бяха все още в Дъблин, при това купонясваха. При по-различни обстоятелства това можеше да е приятна изненада.

Но обстоятелствата не бяха по-различни.

Дани сграбчи ръката ми. Щеше да посинее.

- Шебано нереално! - въздъхна тя.

Кимнах. Аз съм шийте зрящ. За мен нещата са прости. Съществуват две раси - хора и Фае. Работя с В'лане, защото се налага, за да спася хората си. Ще работя с кралицата на Фае по същата причина. Но в гените ми е програмирано, закодирано е в кръвта ми, че изначално е било планирано тези две раси да живеят отделно и е моя работа да запазя нещата такива.

„Честър" беше кошмарът на шийте зрящите.

Беше претъпкан със смесица от Фае и хора.

Не, беше по-лошо. Те се социализираха.

О, кого заблуждавах? Десетки млади и привлекателни хора флиртуваха безобразно с Ънсийли. На един от дансингите половин дузина момичета облизваха острите, жълтеникави бивни на едно Момче-носорог с красиви, розови езици. Мънистените му очички блестяха, той грухтеше като прасе и тропаше с копито.

На друг дансинг блондинка беше махнала блузата си и триеше голите си гърди в тъмно, безлико Фае, докато две други жени се опитваха да я избутат, за да дойде техният ред.

В едно сепаре сервитьор без риза, показващ релефните си плочки и намазаната си с масло кожа, галеше... вимето на нещо, което не бях виждала никога преди и се надявах никога да не видя отново.

До мен Дани се наежи.

- Ъгх! Просто ъгх! Това е отвратително! - тя издаде звук, сякаш u се гадеше. После се изхили. - Със сигурност придава съвсем нов смисъл на израза „дадох u пръст“, нали?

- Какво? Къде?

Тя посочи.

Една жена смучеше еротично върха на пръста на Момче-носорог, който то u беше дало, като го беше отрязало от ръката си.

Въздъхнах рязко, когато истината за това, което ставаше тук, ме блъсна между очите. Хората не просто се подмазваха на най-новите, екзотични лоши, защото това беше нещо различно и вълнуващо.

Както Дани се беше страхувала, Ънсийли се бяха оказали новите вампири.

Моето поколение има нелечима, необятна мания по немъртвите. Силно романтизираната версия, разбира се - тези с извадените зъби, не истинските, които наистина са мъртви и наистина те убиват.

Докато гледах, жената отхапа здраво и започна да дъвче с изражение на почти религиозен екстаз.

Тези хора ядяха Ънсийли, не за да се бият с тях и да си възвърнат нашия свят, а заради опиянението.

Плътта от Ънсийли - новият наркотик.

- Търгуват секс за надрусването - казах безизразно.

- Така изглежда - отвърна Дани. - Да се надяваме, че тези пачаври не могат да забременеят!

Мисълта беше твърде ужасна, за да се занимавам с нея.

Младо момиче, облечено в стил готик и с трескаво блеснали очи, се приближи.

- По-добре побързайте! Песента почти свърши.

- Е? - попита Дани.

Момичето я огледа от горе до долу.

- Не е лоша идея. Върлинесто и непохватно, това може да ги заинтригува. Те обичат да експериментират.

Нямаше нужда да поглеждам към Дани, за да разбера, че е протегнала ръка към меча под дългото палто.

- Спокойно, Дани! - казах тихо. - Ти не си.

Но момичето продължаваше, блудкаво разгорещено.

- Вие двете трябва да сте нови. Пускат я веднъж на вечер и докато върви, можете да се опитате да убедите един от тях да ви избере. Иначе не ви е позволено да ги доближавате. Конкуренцията е жестока. Може да отнеме седмици да накарате някой да ви забележи.

- Да ни изберат за какво? - насърчих я аз.

- Къде сте били през цялото това време? Да ви направят безсмъртни като тях. Ако ядете достатъчно осветена плът, също ставате безсмъртни. После отивате в страната на Фае с тях!

Присвих очи. Яденето на Ънсийли наистина ли те променяше? Или мрачните Фае трупаха капитал от лъжи? Бях склонна да вярвам на второто. Малуш беше ял постоянно и го правеше отдавна, а не беше станал безсмъртен.

- Колко е достатъчно? - попитах.

Тя сви рамене.

- Не знам. Никой не знае още. Непрекъснато се изчерпва. Но ще станем. Аз съм яла четири пъти! Невероятно е! А сексът... Боже мой! Ще се видим в страната на Фае! - изчурулика тя весело и хукна. Нямаше нужда и някой друг да го каже (въпреки че щях да го чуя толкова много пъти през следващите няколко месеца, че щеше да ми се прииска да убия някого), за да разбера, че току-що съм чула едно от многото странни нови клишета в този странен нов свят.

- Това е по-лошо от МПД - промърмори Дани. - Имам чувството, че съм заседнала в МПМ.

Вдигнах вежда.

- Междудименсионно приказно мазало - каза тя горчиво. - Не виждат ли те какво става? Не знаят ли, че Ънсийли разрушават нашия свят? Не виждат ли, че ще измрем, ако не ги спрем?

Очевидно не им пукаше. Нуждаех се от питие. Силно. С бутане си проправих път към бара.


Шестнайсет


Звучеше версия в тежък индъстриъл на песента „По-близо" на Трент Резнър, когато успях да грабна едни стол пред бара и да излая в гърба на бармана, че искам шот от уискито на най-горния рафт, и то бързо.