- Има ли други О'Конърови освен мен?

Нана изсумтя.

- Ейре е пълна с тех. Далечна рода. Нема линия, толкова могъща, кат на Патрона.

Роуина каза, че нямало останали О'Конърови! Само пряката линия ли беше имала предвид? Що се отнася до мен, в най-добрия случай

беше ме подвела, а в най-лошия - излъгала.

Въпреки че Великата повелителка презирала недоказаното потекло на майка ми, продължи Нана, нямало спор, че Айла била най-добрата шийте зряща в манастира, която някой бил срещал. Докато времето минавало, тя и внучката на Нана - Кейли - не само били поканени в най-тайния и свещен кръг, а там били назначени на позиции с най-голяма власт.

Животът бил благословен. Нана била горда. Била отгледала Кейли добре, обучена на Древните начини.

Очите на старицата се затвориха и тя започна да хърка.

- Събуди я! - казах.

Кат подпъхна юргана по-плътно.

- Живяла е близо век, Мак. Предполагам, че костите u са изморени.

- Трябва да знаем повече.

Кат ми хвърли пълен с укор поглед.

- Още не сме чули и дума за пророчеството или за Книгата.

- Точно затова трябва да я събудим.

- По-малко се фокусирай върху рода си и повече върху проблемите ни! - смъмри ме Кат.

След няколко минути на нежно разтърсване и придумване старицата най-накрая се размърда. Изглежда не знаеше, че е заспала, и продължи да говори оттам, където беше спряла.

Било време на велики надежди, каза тя. Шестте най-могъщи линии шийте зрящи започнали отново да стават силни: Бренън, О'Райли, Кенеди, О'Конър, МакЛафлин и О'Мали. Всеки от домовете раждал дъщери с таланти, които се събуждали по-рано, развивали се по-бързо.

Но нещата се променили и дошли мрачни дни. Нана вървяла по земята и усещала нещо грешно под краката си. Самата почва била... покварена. Нещо нечисто се било събудило и се размърдало в недрата на земята. Тя наредила на момичетата си да открият извора. Наредила им да го спрат на всяка цена.

- Ти също ли си шийте зряща? - попитах. - Някога живяла ли си в манастира?

Нана отново беше заспала. Разклатих я. Не подейства. Тя захърка. Кат направи на старицата чай. Аз добавих втора торбичка в чашата u. След пет минути, въпреки че главата u все още клюмаше, очите u бяха отворени и тя сърбаше чай.

Не u бил нужен манастирът. Нямала желание да учи. Костите u знаели истините. Какво повече u трябвало на една жена от знанието в костите? Учението, присмя се тя, обърквало костите. Четенето заслепявало зрението. Лекциите правели ушите глухи. Погледни земята, усети почвата, вкуси въздуха!

- Мрачните дни - придумах я да се фокусира. - Какво стана?

Нана затвори очи и мълча толкова дълго, че се уплаших да не е заспала отново. Когато ги отвори, в тях блестяха непроляти сълзи.

Двете деца, които някога си играли в нейните градини, се променили. Станали потайни, плашливи, разменяли си загрижени погледи. Вече нямали време за старицата. Тя била тази, която им дала насоката, показала им пътя с техните кости, но те я игнорирали. Шепнели си за тайни деяния, но Нана хванала много малко от дочутото за тях.

Скрити места в манастира.

Мрачни изкушения.

Книга с велика магия.

Две пророчества.

- Две? - възкликнах.

- Да. Едното обещавало надежда. Другото гарантирало опустошаването на земята и дори повече. Двете зависели от едно нещо.

- Нещо? - попитах. - Или личност?

Кат взе чашата от ръката на старицата, която отново беше задрямала, преди да се е разляла.

- Как е била държана Книгата в манастира? - притиснах я.

Тя ме изгледа с празни очи.

- Къде е била държана? - опитах.

Тя сви рамене.

- Кога е била отнесена там и от кого?

- Речено е, че кралицата на дийнъ шийте я поставила там в мъглите на времето - от нея се разнесе нежно хъркане.

- Как е излязла? - казах високо и тя отново се събуди.

- Чух, че u била помогнала една от най-висшите кръгове - тя ме изгледа тъжно. - Некои казват, че била майка ти - клепачите u се затвориха. Лицето u провисна, а устата u се отвори.

Свих юмруци. Майка ми никога не би освободила Шинсар Дъб. А Алина не беше предател. А аз не бях лоша.

- Кой е баща ми? - попитах.

- Тя спи - каза Кат.

- Е, събуди я отново! Трябва да знаем повече.

- И утре е ден.

- Всеки ден е важен!

- Мак, тя е уморена. Можем да започнем отново на сутринта. Аз ще остана през нощта. Не трябва да е сама. Не е трябвало да остава сама толкова дълго. Ти ще останеш ли?

- Не! - изръмжа Баронс през вратата.

Вдишах бавно. Издишах. Отвътре бях вързана на възли.

Имах майка.

Знаех името и.

Трябваше да разбера още толкова много!

Кой беше баща ми? Защо ние - О'Конърови - имахме толкова лоша реклама? Обвиняват майка ми, после сестра ми, сега мен? Това ме вбесяваше. Исках да раздрусам старицата, докато се събуди, да я принудя да продължи.

Загледах я. Сънят беше изгладил съсухреното лице и тя изглеждаше спокойна, невинна, намек за усмивка докосваше устните и. Чудех се дали сънува две малки момичета да играят в градините и. Аз също исках да ги видя.

Затворих очи, протегнах се към онова място на шийте зрящ и открих, че е лесно да отлея по краищата на ума и. Той беше, както и костите и, уморен и без защити.

И ето ги и тях: две момичета, едното тъмно, другото русо, може би на седем или осем, тичаха през поле с пирен, държаха се за ръце и се смееха. Беше ли една от тях майка ми? Натиснах по-силно, опитах се да оформя съня на Нана и да го накарам да ми разкрие повече.

- Какво правиш? - извика Кат.

Отворих очи. Нана се взираше в мен, изглеждаше уплашена и объркана, ръцете и стискаха облегалката на люлеещия се стол.

- Тоз дар требе да се даде, не да се вземе!

Станах и протегнах ръце помирително.

- Не исках да те уплаша. Дори не мислех, че ще ме усетиш там. Просто исках да знам как е изглеждала. Много съжалявам! Просто исках да знам как е изглеждала майка ми - дрънках глупости. Не знам кое чувство беше по силно - ядът, че ме е спряла, или срамът, че съм опитала.

- Ти знаиш как е изглеждала - очите на Нана се затвориха отново. Майка ти винаги та вземаши в манастира с нея. Потърси спомените си! Там ша я намериш, Алина.

Примигнах.

- Аз не съм Алина.

Единственият отговор беше тихо подхъркване.


Двайсет и седем


Това било, каза Бароне, огромна загуба на време и той нямало да ме придружи отново, за да видя старицата.

Как можеше да каже това? Избухнах. Бях научила името на майка си тази вечер! Знаех собствената си фамилия!

- Имената са илюзии - изръмжа той. - Нелепи етикети, надянати от хората, за да ги накарат да се чувстват по-добре предвид неосезаемото в тяхното хилаво съществуване. Аз съм това, аз съм онова - подигра се той. - Аз произлизам от това и това. Следователно аз съм... каквото там дрън-дрън искаш да претендираш. По дяволите, спести ми го!

- Започваш опасно да звучиш като В'лане.

Аз бях О'Конър, една от шестте най-могъщи линии на шийте зрящи. Това имаше значение за мен. Знаех къде мога да посетя гроба на баба си. Можех да u занеса цветя. Можех да u кажа, че ще отмъстя за всички ни.

- Няма значение откъде идваш. Това, което е важно, е къде отиваш. Не разбираш ли? Нищо ли не съм успял да те науча?

- Лекциите - казах - правят ушите глухи.

Часове по-късно, все още се карахме, когато той вкара хамъра в гаража зад книжарницата.

- Просто не ти харесва, че тя знаеше нещо за това какво си! -обвиних.

- Стара чанта с провинциални суеверия - присмя се той. - Мозък, прегладнял по време на картофения глад.

- Грешиш вековете, Баронс.

Той ми се намръщи, изглежда направи някакви сметки, после каза:

- И какво? Същият резултат. Прегладнял за нещо. Четенето заслепява зрението, лекциите правят ушите глухи, друг път!

И двамата изскочихме от хамъра и тряснахме вратите толкова силно, че той се разтресе.

Под краката ми подът на гаража потрепери.

Бетонът всъщност издаде тътен, от който пищялите ми взеха да вибрират, докато звукът от нещо, което можеше да е родено единствено в далечния край на ада, изпълни въздуха.

Загледах се през покрива на хамъра. Е, поне един от въпросите ми получи отговор. Каквото и да имаше под гаража, не беше Джерико Бароне.

- Какво има там, долу, Бароне? - въпросът ми беше почти удавен от друга вълна на безнадежден, изтерзан вой. Караше ме да искам да побягна. Караше ме да искам да плача.

- Единственият вариант това изобщо да ти влиза в работата е, ако беше книга, и то тази, която ни трябва, но не е, така че чупката! - той излезе от гаража.

Последвах го по петите.

- Добре!

- Фиона! - изръмжа той.

- Казах „добре“, не Фиона - забих се в гърба му.

- Джерико, толкова време мина - каза изтънчен глас с лек акцент.

Пристъпих иззад него. Тя изглеждаше зашеметяваща както винаги - тясна пола, невероятни ботуши, които прилепваха по добре оформените u дълги крака, и дълбоко изрязана дантелена блуза, която разкриваше всяка пищна извивка. Дълго кадифено наметало падаше върху раменете u и се развяваше леко на нощния вятър. Груба чувственост. Фае по кожата u. Скъп парфюм. Безупречната u кожа беше по-бледа от всякога, по-блестяща, червилото u кървавочервено, погледът u откровено сексуален.

Копието се появи в ръката ми на мига.

Тя беше обградена от дузина пазачи на Лорд Господар, онези, облечените в черно и пурпурно.

- Явно не си толкова важна, за да заслужаваш защитата на принцовете - казах студено.

- Даррок е ревнив любовник - рече тя весело. - Не им позволява да ме приближават, камо ли да завъртят главата ми. Освен това казва, че е голямо облекчение да има жена в леглото си след посредствения вкус на детето, което разкъсал на парчета.

Вдишах рязко и щях да скоча, но ръката на Баронс се стегна като стоманена белезница около китката ми.

- Какво искаш, Фиона?

Чудех се дали помни, че Баронс е най-опасен, когато гласът му е толкова тих.

За един кратък миг, докато тя гледаше към Баронс, видях невъзмутим, уязвим копнеж в очите u. Видях болка, гордост, желание,

които никога нямаше да спрат да я гризат. Видях любов.

Тя обичаше Джерико Баронс.

Дори след като я беше изхвърлил, защото се беше опитала да ме убие. Дори след като беше тръгнала с Дерек О'Баниън, а сега с ЛГ.

Дори с Ънсийли плът, която течеше във вените и, любовница на най-мрачните обитатели на новия Дъблин, тя все още обичаше мъжа, който стоеше до мен, и винаги щеше да го обича. Да обичаш нещо като Баронс, означаваше болка и не и завиждах.

Тя поглъщаше лицето му с нежна загриженост, оглеждаше тялото му с неприкрита жар.

После погледът и се спря на ръката му върху моята, мигновено се изпразни от любов и пламна с ярост.

- Не си се уморил от нея. Разочароваш ме, Джерико. Бих простила едно преходно увлечение, както прощавах толкова много неща. Но ти поставяш на изпитание любовта ми.

- Никога не съм искал любовта ти. Предупреждавах те многократно.

Лицето и се промени, скова се и тя изсъска:

- Но взе всичко останало! Мислиш си, че става така? Може аз да съм насочила пистолета към главата си, но ти си този, който зареди патроните в него! Мислиш ли, че една жена може да даде на един мъж всичко, но да задържи сърцето си? Не сме устроени така.

- Не съм искал нищо.

- И не даде нищо - изплю тя. - Знаеш ли какво е усещането да осъзнаеш, че единственият, на когото си поверил сърцето си, няма такова?

- Защо си тук, Фиона? За да ми покажеш, че имаш нов любовник? Да молиш да се върнеш в леглото ми? То не е празно и никога няма да бъде. Да се извиниш, че се опита да унищожиш единствения шанс, който имах, като я убиеш?

- Единственият шанс, който си имал за какво? - хванах се веднага. Това, че и се беше ядосал, задето се опита да ме убие, изобщо не е било заради мен, а заради факта, че някак аз бях неговият последен шанс за нещо?

Фиона погледна рязко към мен, после към Баронс и започна да се смее.

- О, какъв възхитителен абсурд! Тя все още не знае. О, Джерико! Никога не се променяш, нали? Сигурно си толкова уплашен... -внезапно устата u се раздели, лицето и замръзна и тя се свлече на земята, изглеждайки стресната и объркана. Ръцете U изпърхаха нагоре, но не достигнаха целта си. Тя се сгърчи вяло на паважа.