- Не. Тя е добре - разяснявам малко. - Е, имам предвид, че е толкова добре, колкото беше, когато се озова тук.

Той ме поглежда и отново пита:

- Къде?

Студеният факт за угасените факли и боядисаните защити тъкмо е намерил път до мозъка ми. Не мога да опазя Мак сама. Дори аз трябва да спя понякога. Като се изключи навечерието на Вси Светии, Баронс я беше държал в безопасност.

Все пак... няма начин нещо човешко да ме е издърпало от въздуха така. Какво е той? Не знам доколко му се доверява Мак.

- Обещай ми, че няма да нараниш Ро! - казвам. - Нуждаем се от нея.

Нещо диво се движи дълбоко в очите му.

- Ще реша, когато видя Мак.

Внезапно и аз се усещам дива.

- Е, къде беше ти, мамка му, когато тя се нуждаеше от теб? -ръмжа. - Аз бях там.

Без повече думи излизам на стопкадър.

Само на две неща се доверявам сред тези стени - на себе си и на меча си. Ако инстинктите ми са верни, каквито винаги са, Баронс не е единственото нещо, което се е отправило към Мак точно сега.

Ще изпреваря всички.

Оставям онова студено място на шийте зрящ в главата ми да ме погълне. Превръщам се в мощ, сила, скорост, свобода. Вратата на кабинета на Ро се пръсва на трески.

Мечът е мой.

После съм в килията на Мак и стоя над нея. Тя се търкаля към мен, сякаш усеща топлината на тялото ми. Притиска се към крака ми. Трие се в мен. Издава звуци. Преструвам се, че няма нищо шантаво. Тя не може да се контролира сега. Не гледам право в нея. Не съм поглеждала, откакто я измъкнах. Не знам много за секса, но разбирам, че това, което се случва с нея, не е начинът да науча. Правих малко проучване. То ме разтревожи. Няма дори един случай човек, обърнат в При-я, който да се е върнал. Нито един. Те са безмозъчни животни, които правят каквото им се каже, докато умрат. А това бяха случаите на хора, обърнати от Сийли. Никога не е имало случай на обърнат от Ънсийли, а Мак беше цапардосана от трима от най-могъщите. Но в куража на Мак има злоба. Тя ще издрапа обратно някак. Трябва. Нуждаем се от нея.

Пресява се Фае!

Искамнуждаясесексумирам ме връхлита. Колебанието - това не съм аз! Забивам меча си в корема му. То поглежда надолу. Нещото е слисано, невярващо. Взираме се един в друг. Непоносимо съвършенство. Бузите ми са мокри като последния път, когато погледнах принц, и няма нужда да ги бърша, за да разбера, че това е кръв. Ако само да го гледам, кара очите ми да кървят, как е оцеляла Мак въпреки докосването на три от тях? Как е понесла да правят Бог знае какво с нея? Дори смъртно ранено, то ме кара да падна на колене. Искам да му позволя да прави всичко, което пожелае, с мен. Искам да му се подчинявам. Искам да го наричам Господар. Ро казва, че те са еквивалентът на Четиримата конници на Апокалипсиса. Та кой е нанизан на меча ми? Смърт, Мор, Глад или Война? Пич, какво убийство! Бих се потупала по рамото, ако всичките ми сили не отиваха да се удържа да не извадя меча от него и да го обърна към себе си. То се занася с мен. Опитва се да ме отнесе с него. В шарените му очи блести нещо, което съм съвсем сигурна, че е предсмъртният му опит да ме изпепели. После и двамата падаме на колене. То е мъртво, а аз съм толкова шебано засрамена, понеже мисля, че току-що получих първия си оргазъм, убивайки Ънсийли принц. Това е сбъркано. Мразя го. Мразя това, което ме накара да изпитвам сега. Не трябваше да бъде така.

После Баронс е в килията.

После друг Ънсийли принц Пресява зад мен. Нещото е толкова могъщо, че сетивата ми на шийте зрящ го улавят, преди да се материализира. Завъртам се, мушвам, но не усещам треската от убийството му, защото копелето поглежда веднъж зад мен и изчезва.

Разбирам. Не съм тъпа. То се уплаши повече от Баронс, отколкото от мен и от меча ми.

Завъртам се, за да съм с лице към него, да настоявам за отговори, защото няма да му позволя да вземе Мак, докато не ми обясни някои неща, но то ме поглежда в очите и ме кара да замълча.

„Браво, Дани!“ - казва погледът му. „Ти не си хлапе“ - казват очите му. „Ти си воин, и то скапано добър при това“. Погледът му ме поема, претегля ме и ме отразява обратно към мен самата, а в блестящото черно огледало на очите му аз съм една адска жена. Баронс ме вижда. Той наистина ме вижда!

Когато вдига Мак и се обръща, аз преглъщам една замечтана въздишка.

Един ден ще отдам девствеността си на Баронс.


Три


Мак: в килията на манастира

Аз съм жега.

Аз съм нужда.

Аз съм болка.

Аз съм повече от болка. Аз съм агония. Аз съм другата страна на смъртта, отказала ми милостта си. Аз съм живот, който никога не е трябвало да бъде.

Кожа - това е всичко, което съм. Кожа, която е жива, която жадува, която боли, която трябва да бъде докосвана, за да издържи. Аз се търкалям и търкалям, но това не е достатъчно. Болката става дори още по-силна. Кожата ми гори, раздирана от хиляди нажежени до червено остриета.

На този студен каменен под съм, откакто мога да си спомня, че съществувам. Не познавам друго освен този студен каменен под. Аз съм куха. Аз съм празна. Аз съм пуста. Не знам защо продължавам да съществувам.

Но чакайте! В моя застой има ли нещо? Това промяна ли е?

Вдигам глава.

Има нещо различно от празнотата наблизо!

Пълзя към него, умолявам го да накара агонията ми да спре.

Различното от празно нещо се опитва да слага разни работи в устата ми и да ме накара да дъвча. Извъртам глава. Съпротивлявам се. Не е това, което искам. Докосни ме тук! Докосни ме сега!

Не го прави. Отива си. Понякога се връща и опитва отново.

Времето няма значение.

Аз се нося.

Аз съм сама. Изгубена. Винаги съм била сама. Никога не е имало нещо друго освен студ и болка. Докосвам се. Нуждая се. Нуждая се.

Различното от празно нещо идва и си отива. Слага неща в устата ми, които миришат зле, а също и на вкус. Плюя ги. Те не са това, от което се нуждая.

Нося се в своя застой от болка.

Чакай! Какво е това? Отново промяна? Ще позная ли нещо друго освен агония?

Да! Познавам това! Той - един от тези, които ме направиха - е тук! Моят принц дойде. Ликувам. Краят на страданието ми е под ръка.

Чакай! Какво прави различното от празно нещо?

Моят принц е... не, не, не!

Крещя. Удрям с юмруци различното от празно нещо. Различното от празно нещо наранява господаря ми с дълго блестящо нещо. И той престава да съществува! Вземи ме с теб, умолявам го! Не мога да издържам. Аз съм болка! Аз съм болка!

Различното от празно нещо коленичи до мен. Докосва косата ми.

Принцът ми го няма.

Различното от празно нещо го накара да спре да съществува!

Рухвам. Аз съм скръб. Аз съм отчаяние. Аз съм безутешност. Аз съм скалите от черен лед на мястото, от което идват моите господари.

Нова промяна?

Още един от принцовете, който ме направи, е дошъл? Ще бъда ли спасена все пак? В ръцете на господаря ми, ще позная ли милостта?

Не, не, не! Той също изчезна. Защо ме измъчват?

Аз съм агония. Аз съм прокълната. Наказват ме, а не знам защо.

Но чакай...

Нещо надвисва над мен. То е тъмно и могъщо. То е електрическо. То е похот. Не е от моите принцове, но тялото ми се извива и вдига пара. Да, да, да, ти си това, което ми е нужно!

То ме докосва. Аз горя. Плача от облекчение. То ме държи до тялото си, притиска ме до кожата си. Ние пращим. То говори, но не разбирам езика му. Аз съм на място отвъд думите. Има само кожа и плът, и нужда.

Аз съм животно. Копнея без съвест, без угризение.

Беше ми даден дар, който надминава всички дарове - господарите ми сигурно са доволни от мен!

Неговият език е безсмислица в ушите ми, но плътта разпознава своите.

Създанието, което ме държи сега, ще направи повече от това да спре болката ми. То ще изпълни всичко, което е празно.

То също е животно.


Четири


Аз съм жива. Аз съм толкова жива. Никога не съм била по-жива през целия си живот. Седя с кръстосани крака, гола, в плетеница от копринени чаршафи. Животът е чувствен банкет, а аз съм ненаситна. Лъщя от пот и задоволство. Но се нуждая от още. Любовникът ми е твърде далеч. Носи ми храна. Не знам защо настоява. Нямам нужда от нищо, освен от тялото му, от електрическото му докосване, от примитивните, интимни неща, които прави с мен. От ръцете му върху мен, от зъбите му, от езика му и особено от онова, което виси тежко между краката му. Понякога го целувам. Лижа го. После той, лъщящ от пот и от глад, се напряга в устата ми. Задържам надолу бедрата му и го дразня. Кара ме да се чувствам могъща и жива.

- Ти си най-красивият мъж, когото съм виждала - казвам му. -Перфектен си.

Той проронва задавен звук и мърмори, че може сериозно да премисли това в даден момент. Пренебрегвам казаното. Той изрича много озадачаващи неща. Пренебрегвам всички тях. Възхищавам се на свръхестествената грация на тялото му. Тъмен, силен, той върви леко и тихо като огромен звяр, мускулите му играят. Черни и пурпурни символи покриват голяма част от кожата му. Екзотично, възбуждащо. Той е огромен. Първия път почти не можах да го поема. Той ме изпълва, задоволява ме напълно. Но когато вече не е в мен, аз отново съм празна.

Заставам на четири крака и вирвам задница подканващо. Знам, че не може да устои на задника ми. Когато гледа към него, лицето му придобива странно изражение. Диво. Устата му се свива, очите му се втвърдяват. Понякога извръща поглед рязко встрани.

Но винаги поглежда пак.

Силно, бързо, жадно - като мен.

Вярвам, че е разкъсван от желание. Не разбирам това. Желанието е всичко. Между животни няма разум. Няма правилно и грешно.

Похотта е всичко. Удоволствието е начинът на живот при зверовете.

- Още! - казвам. - Върни се в леглото!

Отне ми известно време да науча езика на това прелестно нещо, но всъщност го усвоих бързо, въпреки че някои работи от него ми убягват. Той твърди, че поначало съм го знаела, но съм го забравила. Казва, че ми е отнело седмици, за да си го върна. Не знам какво са „седмици“. Той казва, че са начин да се отбелязва ходът на времето. Не ме е грижа за тези неща. Той често говори глупости. Пренебрегвам ги. Затварям устата му с моята. Или с гърдите си, или с други части. Действа всеки път.

Той ми хвърля поглед и за миг си мисля, че съм виждала този поглед и преди. Но знам, че не съм, защото не бих могла да забравя такова божествено създание.

- Яж! - ръмжи той.

- Не искам храна - ръмжа в отговор. Измори ме да ме кара да ям. Пресягам се към него. Аз съм силна. Тялото ми е сигурно. Но този красив звяр е по-силен от мен. Наслаждавам се на силата му, когато ме повдига върху себе си, когато ме държи надолу и ме изпълва, когато е зад мен и изтласква надълбоко. Той не познава ограничения. Аз задрямвам понякога, но него никога не съм го виждала да спи. Аз го искам непрестанно и той винаги е способен да ме задоволи. Той е неуморим.

- Искам още. Теб. Ела тук! Сега! - задникът ми отново се вирва. Нагоре.

Той се взира.

Проклина.

- Не, Мак - казва.

Не знам какво означава „Мак".

Но знам какво означава „не".

И не ми харесва.

Цупя се. Но цупенето бързо преминава в усмивка. Знам една тайна. За звяр със сила като неговата самоконтролът му по отношение на мен е слаб. Научих това за времето, което прекарахме заедно. Навлажнявам устни, поглеждам го, а той издава дълбоко в гърлото си онзи груб, ядосан звук, от който кръвта ми става гореща, гореща, гореща. Защото всеки път щом го издаде, знам, че ще ми даде каквото искам.

Той не може да ми устои. Това го притеснява. Той е странно животно.

Похотта е всичко, казвам му отново и отново. Опитвам се да го накарам да разбере.

- В живота има нещо повече от похот, Мак - казва той грубо отново и отново.

Ето, отново тази дума „Мак“. Толкова много думи не разбирам. Уморявам се да говоря. Изключвам го.

Той ми дава каквото искам. После ме принуждава да ям... скучно! Угаждам му. С пълен корем ставам сънлива. Оплитам тяло с неговото. Но когато го правя, похотта ме обзема отново и не мога да спя. Претъркулвам се върху него, яхвам го, гърдите ми се люлеят над лицето му. Очите му блясват и аз се усмихвам. Той ме притиска под себе си след гладко и грациозно претърколване, протяга ръцете ми над главата ми и се взира в очите ми. Аз притискам хълбоци нагоре. Той е твърд и готов. Винаги е твърд и готов.