- Те не са ми роднини - казах студено. - Моите роднини са мъртви. Когато уби Алина, ти изтри последния от моя род, освен мен - надявах се да изкарам значимостта на родителите ми за мен да изглежда по-малка, отколкото е. Винаги ставаше така във филмите. - Осиновени сме.

Зърнах за миг изражението на мама, въпреки че знаех, че не трябва. В очите u проблясваха непролети сълзи. Супер! Тя не одобряваше нищо във вида ми, а сега бях наранила и чувствата u. Справях се блестящо.

Лорд Господар не каза дума. Просто отиде до тате и го удари в лицето с юмрук. Главата му отхвръкна назад и от носа му шурна кръв. Той разтърси замаян глава, а погледът му казваше: „Махай се оттук, бебче!"

- Добре! - извиках. - Излъгах. Остави го на мира!

Лорд Господар се обърна отново към мен.

- Смъртността е съвършената слабост. Тя оформя цялото ви съществуване. Всеки ваш дъх. Чудно ли е, че Фае винаги са били богове за вашия вид?

- Не и за мен.

- Пусни оръжията си!

Оставих автоматичното да се плъзне на земята, измъкнах пистолета от панталоните си, пуснах джобното ножче от ръкава на якето и измъкнах по един нож от всеки ботуш.

- Копието!

Погледнах го. Ако се опитах да метна копието през дванайсетте метра, които ни разделяха, щеше ли да има някаква полза? Дори да го улучех право в сърцето, той беше отчасти човек и нямаше да умре веднага. Нямах съмнение, че поне един от родителите ми щеше да е мъртъв секунди след като го хвърлех, ако не и двамата.

„Бави!" - беше казал Баронс.

Издърпах копието изпод палтото си. Щом го оголих, то започна да пука и да пуска бели искри във въздуха. Блесна с почти заслепяваща светлина, сякаш привличаше сила от света на Фае около себе си.

Не можех да накарам ръката си да го пусне. Пръстите ми не искаха да се отворят.

- Пусни го сега! - той се обърна към майка ми и сви юмрук.

Изръмжах, докато хвърлях копието. То се удари в стената на гладкия розов тунел. Подобният на плът канал потрепера, сякаш от болка.

- Остави. Я. На. Мира! - изскърцах със зъби.

- Изритай оръжията настрани и ми покажи камъните!

- Сериозно, Баронс каза да не го правя.

- Сега!

Въздъхнах, извадих камъните от торбичката и разгънах кадифения плат, в който бяха увити.

Реакцията беше мигновена и яростна. Тунелът се сгърчи, стенейки дълбоко във влажните си стени, подът потрепери под мен. Камъните блеснаха със синьо-черна светлина. Стените се свиха и се разшириха, сякаш се мъчеха да ме изхвърлят. Внезапно бях ослепена от гибелна светлина, глуха за всичко, освен за фученето на вятър и вода. Стиснах здраво очи срещу ослепителния блясък. Нямаше за какво да се хвана. Сграбчих камъните, опитвайки се да ги покрия, и едва не изгубих кадифения плат на вятъра. Раницата се удари в пищялите ми и после беше откъсната от ръцете ми.

Завих с вятъра, виках родителите си, Баронс, по дяволите, дори Лорд Господар! Имах чувството, че ме разпъват в десет различни посоки. Палтото беше откъснато от раменете ми, разпрано от суровия вятър. Опитах се да натъпча камъните обратно в торбичката.

Внезапно всичко утихна.

- Казах ти - изръмжах, стискайки очи, докато чаках пламъкът в ретините ми да угасне. - Баронс беше против. Но ти послуша ли? Не -нямаше отговор. - Ехо? - казах предпазливо. Все още никакъв отговор.

Отворих очи.

Розовият като мембрана канал беше изчезнал.

Стоях в зала от най-чисто злато.

Златни стени, златни подове. Килнах глава назад. Злато, което се простираше, докъдето ти око види. Ако имаше таван, беше отвъд моя взор. Извисяващи се внушителни златни стени към ... никъде.

Бях сама.

Без Лорд Господар. Без пазачи. Без родители.

Погледнах надолу с надеждата да открия пушката, ножовете и раницата.

Нямаше нищо освен гладък, безкраен златен под.

Хвърлих поглед към стените, търсейки отчаяно копието си.

Никъде не проблясваше алабастър.

Всъщност, осъзнах аз, докато се въртях бавно в кръг, нямаше нищо по тези златни стени освен стотици, не, хиляди, не... загледах се втренчено. Те се простираха извън моя взор. Милиарди огледала.

Опитвайки да попия, аз вкусих от безкрайността. Бях миниатюрна точка върху линейното изображение на времето, което се протягаше безкрайно в двете посоки, предоставяйки ми крайна и абсолютна нелогичност.

- О, мамка му, мамка му, мамка му!

Знаех къде съм.

В Залата на всички дни.


Трийсет и една


Нямам представа колко дълго съм седяла.

Времето на това място беше невъзможно да бъде измерено.

Седях насред Залата на всички дни, опряла глава в коленете си, зяпах в златния под (гледката наоколо ме караше да се чувствам малка и замаяна) и се опитвах да направя преглед на ситуацията.

Проблем: някъде там, в истинския свят, в дневната ми в Ашфорд, Джорджия, Лорд Господар все още държеше родителите ми.

Представях си, че е невероятно ядосан.

Не беше моя вината. Той беше настоял да му покажа камъните. Бях го предупредила. Но да се търси вина, беше толкова неуместно, колкото присъствието ми в това огромно, безразлично място на всички дни.

Той държеше родителите ми. Това беше уместно.

Вероятно Баронс точно сега бързаше към тях през пренастроеното Сребро в кабинета му и вероятно другарите му нахлуваха през огледалото на ЛаРу 1247. И вероятно онзи хлъзгав розов тунел, който твърде много приличаше на някои части от женската анатомия, все още беше непокътнат, а аз просто бях изхвърлена от неговите родилни болки и вероятно след минути родителите ми ще бъдат в безопасност.

Това бяха твърде много вероятности, за да е по моя вкус.

Нямаше значение. Аз бях ефективно неутрализирана. Изскубната от групата и захвърлена в квантовата зала на променливите, никоя от които не беше изчислена в единственото уравнение, което разбирах и за което ми пукаше.

Заобикаляха ме милиарди огледала. Милиарди портали. А имаше време, когато ми беше много трудно да избера между петнайсет оттенъка на розовото.

По-късно проверих часовника си. Беше спрял на един и четиринайсет следобед.

Смъкнах палтото си и започнах да се събличам, затъквайки торбичката с камъните в колана си. Залата беше твърде топла за пластовете дрехи, които носех. Свалих пуловера и плетената блуза с дълъг ръкав и ги вързах на кръста, после отново облякох палтото.

Направих бърза инвентаризация на нещата, които имах.

Един нож - античен шотландски кинжал, за който ЛГ не знаеше, задигнат от онова място с дреболии в магазина и завързан на лявата ми предмишница.

Едно бурканче от детски храни с гърчеща се Ънсийли плът в левия джоб на палтото.

Две протеинови закуски във вътрешния джоб на палтото, смачкани.

Един МакОреол, закопчан под брадичката ми.

Един телефон.

Направих инвентаризация на това, което нямах.

Нямах батерии или фенерчета.

Нямах вода.

Нямах копие.

Спрях там. Беше доста зле.

Измъкнах телефона от задния си джоб и натиснах номера на Баронс. Толкова бях свикнала с неговата непобедимост, че очаквах да позвъни, а когато това не стана, бях смаяна. Очевидно дори неговите клетъчни услуги имаха мъртви точки и ако съществуваше място, на което да не работи, това беше въпросното място. Дори да имах името на В'лане, се съмнявах, че щеше да подейства на подобно място.

Собственият ми ум почти не работеше тук. Колкото по-дълго седях, толкова по-странно започвах да се чувствам.

Залата не беше просто кръстопът на безкрайни портали, водещи към алтернативни места и времена. Многото портали караха Залата да живее и да диша, да се оттича и да приижда. Тя беше време. Беше древно и младо, минало, настояще и бъдеще ведно.

КДБ излъчваше чувството за пространствено изкривяване само заради това, че приютяваше едно-единствено Сребро в кабинета на Баронс.

Тези милиарди огледала, отворени в същата зала, създаваха показателен сложен ефект, пространствено и времево. Времето тук не беше линеарно, беше... Умът ми не можеше да се съсредоточи върху това, но аз бях част от него и изобщо не го разбирах. Аз нямах значение. Аз бях съществена. Бях дете. Бях повехнала старица. Бях смърт. Бях източникът на сътворението. Аз бях Залата и залата беше мен. Малка частица от мен изглежда кървеше на всеки портал.

Думата „двойственост“ не може да нанесе дори началния щрих на начина, по който се чувствах. Също като това място, аз бях всички възможности. Беше най-ужасяващото изживяване, което някога съм имала.

Опитах АНМСМ.

Нямаше връзка.

Взирах се в АУ дълго време.

Риодан беше казал, че ще ме убие, ако го използвам, когато няма нужда.

Първата ми мисъл беше, че искам да дойде тук и да опита. Втората ми мисъл беше, че не бих го направила, защото тогава и той щеше да бъде тук и наистина можеше да ме убие.

Не можех да представя убедителен аргумент, че умирах. Може да не ми харесваше сегашната ситуация, но нямаше спор, че се намирах в перфектно здраве и че в непосредствена близост нямаше явна заплаха за живота ми. Въпреки това изглежда ставах все по-... объркана с всеки изминал миг.

Спомени от детството ми започваха да се размърдват в ума ми. Изглеждаха твърде живи и мъчителни, за да са обикновени спомени.

Прескочих ги леко и намерих един, който харесвах.

Десетият ми рожден ден. Мама и тате бяха направили купон изненада за мен.

Щом избрах да се фокусирам върху него, той се изду с драматична привлекателност и там вече бяха приятелите ми, които се смееха и държаха подаръци. Истински, толкова истински! Те чакаха да отида при тях в трапезарията, където ядяха торта и сладолед. Видях всичко това да се случва точно там, долу, в отлятото злато на пода, в който се взирах. Проследих с пръсти видението. Златото се накъдри в следите на пръстите ми и аз вече докосвах масата в трапезарията, готова да потъна във видението, да се плъзна в моето десетгодишно тяло на стола, смеейки се на нещо, което Алина беше казала.

Алина беше мъртва. Това не беше сега. Не беше истинско.

Откъснах поглед.

Във въздуха пред мен нов спомен придоби очертания - първото ми пазаруване в Атланта с лелите ми. Беше оставило сериозна следа у мен. Бяхме в Блумингдейл. Бях на единайсет. Обикалях и зяпах нагоре към всички красиви неща, без повече да виждам златните стени и огледалата.

Затворих очи, станах и натъпках телефона в задния си джоб.

Трябваше да се махна от това място. То замъгляваше ума ми.

Но къде?

Отворих очи и започнах да се движа. В същия миг спомените изчезнаха от въздуха около мен и умът ми отново беше ясен.

Хрумна ми една мисъл. Намръщих се, минах няколко метра и спрях.

Спомените се върнаха.

Тате ме насърчаваше по време на първата ми (и последна) игра на софтболг!81. Беше ми купил розова ръкавица с лилави шевове. Мама беше избродирала на нея името ми и разни цветя. Момчетата се смееха на мен и на ръкавицата ми. Затичах се да хвана топката, за да им докажа колко съм корава. Тя отскочи и ме удари в лицето, разкървави носа ми и ми счупи един зъб.

Трепнах.

Те се смееха по-силно, сочеха.

Подправих спомена, бързо превъртях назад, хванах топката перфектно, надбягах рънъра на първа база и стигнах навреме, за да може кетчъра да надбяга рънъра на трета.

Момчетата бяха зашеметени от уменията ми на играч.

Татко се беше издул от гордост.

Беше лъжа, но толкова сладка!

Започнах отново да вървя.

Споменът се взриви в прах от розова ръкавица и се посипа по пода.

Спирането в Залата беше опасно, може би дори смъртоносно.

Подозренията ми се потвърдиха скоро след това, когато подминах един скелет, който седеше с кръстосани крака на пода, облегнат на златната стена между огледалата. В позата му нямаше признаци за борба, нямаше дори намек за предсмъртна агония. Лицето на черепа имаше (доколкото един череп можеше) спокойно изражение. Беше ли умрял от глад? Или беше живял сто години, изгубен в сънища? Не изпитвах спазми на глад, а трябваше, след като от вчера следобед единствено бях пила кафе. Имаше ли нужда човек да яде тук, където времето не беше такова, каквото очакваш?

Започнах да надничам в огледалата, които подминавах.

Някои от нещата в огледалата също ме поглеждаха и изглеждаха стреснати и объркани. Явно някои от тях можеха да ме видят също толкова ясно, колкото аз тях.

Налагаше се да направя избор, и то скоро, което беше може би по-мъдрото решение, отколкото късно. Започвах да мисля, че цветът на златото беше най-спокойният, най-точният, най-съвършеният цвят, който бях виждала. А подът беше толкова подканващ! Топъл и гладък.