И родителите ми. И сестра ми. И чувството за нормалност и безопасност. Накратко, всичко ми липсваше.

Бях ужасена за мама и тате. След като Среброто, в което влезнах, не показваше тунела от външната страна, каква сигурност имах, че дестинацията, която показваше, не беше също илюзия? Ами ако ЛГ не държеше родителите ми пленени в собствената ми дневна, а някъде другаде, и аз бях пратила Баронс за зелен хайвер със снимката?

Вълна от яростна безпомощност се надигаше у мен и заплашваше да прелее. Не смеех да се поддам на паниката. Трябваше да остана спокойна и фокусирана и да се движа напред, както можех дори това да значеше, че трябва да вървя с бебешки стъпки. Точно сега това означаваше да изчакам дрехите ми да изсъхнат и да си почина, докато имах възможност. Кой знае какви опасности криеше нощта или дори следващите няколко часа?

С Крисчън говорехме, докато се припичахме, гласовете ни лесно прелитаха над скалите между нас. Разказах му за ефектите от яденето на Ънсийли. Той ме разпита подробно, искаше да знае кой още е ял, точно какво причинява и колко дълго е продължавало. Изглеждаше особено заинтригуван от подобрените „умения в черните изкуства“.

- Като говорим за черни изкуства - казах, - какво направихте в нощта на ритуала? Какво стана? Какво се обърка?

Той изстена.

- Това значи, че стените все пак са се срутили. Опитвах се да се убедя, че чичовците ми са постигнали чудо. Разкажи ми всичко, Мак! Какво стана в света, докато бях заседнал тук?

Казах му, че стените се бяха срутили напълно в полунощ, че съм гледала как нахлуват Ънсийли и как Лорд Господар и принцовете му са ме заловили призори. Пропуснах изнасилването, превръщането в При-я и последвалото... ъ... възстановяване (нямаше начин да говоря с детектора за лъжа за тези събития). Казах му просто, че бях спасена от Дани и шийте зрящите. Осведомих го за усилията на Джейни и за това, което бяхме научили за желязото, добавих и че семейството му е добре и че го търси. Казах му, че Книгата все още е на свобода, но запазих страховитите подробности от последната ми среща с нея.

- Как се озова в Залата на всички дни?

Казах му как Лорд Господар отвлече родителите ми, подмамвайки ме в Среброто, и как настоя да му покажа камъните.

- Скапан идиот! Дори ние знаем, че не трябва го правим, а той някога е бил Фае. Нищо чудно, че кралицата е назначила нас, Келтърови, за пазители на знанието. Знаем повече за историята им от тях самите.

- Защото продължават да пият от котела и да забравят?

- Да.

- Е, поне имаме тях. Въпреки че ездата е несигурна, те помагат в краен случай.

- Луда ли си, Мак? - каза той рязко.

- Какво имаш предвид?

- Не знаеш ли какво става всеки път, щом ги извадиш от тази торбичка?

- Уф, точно това казвах. Кара ни да сменяме светове... или измерения, или каквото са там.

- Защото светът, в който сме, се опитва да ни изплюе - каза той равно. - Камъните са анатема за Сребрата. След като ги извадиш от торбичката, светът ги открива и - като инфектираща тресчица -полага усилия да ги изхвърли. Единствената причина да вървиш с тях е, защото се държиш за тях.

- Защо да са анатема за Сребрата?

- Заради проклятието на Крус.

- Знаеш какво е било проклятието на Крус? - най-накрая някой, който можеше да ми каже!

- Сякаш цяла скапана вечност скитам из световете в това място и научих някои неща. Крус е мразил Ънсийли краля по много причини и е искал да има наложницата му. Проклел Сребрата, за да попречи на краля да влезе отново в тях. Планирал да вземе всички светове в Сребрата, а наложницата - за себе си. Да бъде крал на всички светове. Но едно проклятие е невероятно могъщо нещо, а Крус го хвърлил във вихрушката на неизмерима сила. Като повечето Фае неща, то развило собствен живот и се променило. Някои казват, че все още можеш да чуеш как думите му постоянно се променят, изпети тихо на мрачен вятър.

- Успял ли е да попречи на краля да вижда наложницата си?

- Да. И тъй като тези камъни са издълбани от крепостта на краля и носят неговата следа, Сребрата отхвърлят и тях. Скоро след това кралят бил предаден, той и кралицата се били и той убил Сийли кралицата.

- Тогава ли се е самоубила наложницата?

- Да.

- Е, ако Сребрата се опитват да ни изплюят, тогава няма ли накрая да ни върнат в нашия свят.

Той изсумтя.

- Те не се опитват да изплюят нас обратно там, откъдето ние сме дошли, Мак. Опитват се да възстановят естествения ред на нещата и да изплюят камъните обратно там, откъдето те са дошли.

Вдишах рязко.

- Имаш предвид, че всеки път щом ги използваме, светът, в който сме, се опитва да ни прати в Ънсийли затвора? Какво става? Пропускат ли?

- Подозирам, че никой от световете няма достатъчно сила сам по себе си, затова ни избутват към него, като метла през огромен под, през толкова измерения, колкото е възможно.

- Всеки път ни избутват малко по-близо?

- Точно.

- Е, може би - опитвах се силно да бъда оптимист - сме на милион светове от него. - Някак си не вярвах в това.

- А може би - каза той мрачно - сме на един. И следващия път, когато ни „подместиш", ще се озовем лице в лице с Ънсийли краля. Не знам за теб, но предпочитам да не се срещам с милионгодишния създател на най-лошите от Фае. Някои казват, че дори само да го гледаш в истинската му форма, е достатъчно да повреди ума ти.

По-късно Крисчън обяви, че дрехите ни са сухи. Слушах как неговите шумолят, докато се облича. Когато свърши, аз станах и тръгнах към дрехите си, после се заковах на място, взирайки се в него.

Той ми се усмихна горчиво.

- Знам. Започна скоро след като ме нахрани.

Бях го видяла гол. Знаех, че има татуировки в червено и черно по гърдите, част от корема и отстрани на врата, но останалата част от тялото му беше чиста.

Вече не беше. Сега ръцете му бяха покрити с черни линии и символи, които мърдаха под кожата му.

- Разпростира се по краката ми и нагоре по гърдите - каза той. Отворих уста, но нямах ни най-малка представа какво да кажа.

„Съжалявам, че те нахраних с Ънсийли плът, за да спася живота ти? Искаш ли да не бях? Не е ли по-добре да живееш, за да се бориш още един ден, независимо от всичко?“

- Има нещо общо с онази част с черните изкуства. Усещам как бушува в мен като буря - той въздъхна тежко. - Подозирам, че е заради онова, което с Баронс се опитахме да направим в навечерието на Вси Светии.

- И какво беше то? - опитах.

- Повикахме нещо древно, което трябваше да оставим да спи. Поканихме го. Продължавах да се надявам, че ще го намеря, но след като се оказахме засмукани във вихъра, бяхме разделени.

Зяпнах.

- Баронс е бил засмукан в Сребрата с теб на Хелоуин?

Крисчън кимна.

- И двамата бяхме в каменния кръг, после кръгът изчезна, ние също. Прелитахме от един пейзаж на друг, сякаш някой сменяше канали, после внезапно се озовах в Залата на всички дни, а той не. Може да не ме е грижа за него, но той познава черната си магия. Надявах се да успеем да намерим път за навън, ако впрегнем умовете си заедно.

- Ъ... не искам да те разочаровам, но той вече излезе.

Очите на Крисчън пробляснаха, после се свиха.

- Баронс е навън? Откога?

- От четвъртия ден след Хелоуин. И не каза и дума за това. Каза ми, че ти си единственият, който е изчезнал онази нощ.

- Как, по дяволите, се е измъкнал?

Погледнах го с безпомощен гняв.

- Откъде да знам? Той не призна, че е бил тук. Излъга.

Очите на Крисчън се присвиха още.

- Кога прави секс с него?

О-хо! Детекторът за лъжа се взираше в мен през тези тигрови очи.

- Не е като да съм искала - извъртях.

- Лъжа - каза той равно.

- Не бих го направила при никакви други обстоятелства - това беше истината и той можеше да се задави с нея!

- Лъжа.

Нима?

- Той ме накара да го направя.

- Голяма, огромна лъжа - каза той сухо.

- Не разбираш в каква ситуация бях.

- Изпробвай ме!

- Не мисля, че има връзка с някой от проблемите ни - обърнах му гръб и започнах да се обличам.

- Имаш ли чувства към него, Мак?

Обличах се мълчаливо.

- Страхуваш ли се да ми отговориш?

Свърших с обличането и се обърнах. Крисчън започваше да изглежда малко страшно. Очите му ставаха нечовешки ярки, златни. Постарах се лицето ми да остане като маска.

- Умирам от глад - казах му. - Имам две протеинови закуски. Можеш да изядеш едната. И съм жадна, но предпочитам да не пия от тази кариера. И мисля, че имаме много по-големи проблеми от чувствата ми към Джерико Баронс. Или липсата на такива. А онези животни - посочих към далечния край на долината - ми изглеждат годни за ядене.

Тръгнахме.

За съжаление, не бяхме единствените, които смятаха, че охранените, подобни на газели същества изглеждат годни за ядене, както скоро открихме по средата на долината.

Тъпчещо стадо от хиляди рунтави рогати бика с подобни на камшик опашки и вълчи муцуни напредваше бързо към нас.

- Мислиш ли, че ще се разделят около нас? - така ставаше във филмите.

- Не съм сигурен, че не са хукнали точно за нас, Мак. Бягай!

Хукнах, при все че бях съвсем сигурна, че е безсмислено. Те бяха

твърде бързи, а ние бяхме твърде далеч от всякакъв заслон.

- Не можеш ли да направиш нещо друидско? - извиках през почти оглушителното тропане на копита.

Той ме изгледа.

- Д-друидството - извика той - изисква подготовка, инак може да получиш катастрофални резултати.

- Е, изглеждаш съвсем застрашително. Със сигурност можеш да направиш нещо с това, което ти се случва - черните символи бяха започнали да пълзят към гърлото му.

Земята трепереше толкова силно, че ставаше трудно да бягам. Имах чувството, че към нас пълзи земетресение.

Когато се спънах, Крисчън се задейства така бързо, че докато се осъзная, вече бях на рамото му, а той тичаше десет пъти по-бързо от нормален човек. Разбира се, той беше напомпан с Ънсийли. Вдигнах глава. Стадото беше твърде близо. Все още не бягахме достатъчно бързо. Създанията ни настигаха, муцуните щракаха, летеше слюнка. На практика, усещах дъха им.

- Използвай камъните! - извика Крисчън.

- Ти каза, че е твърде опасно.

- Всичко е по-добре от това да сме мъртви, Мак.

Бръкнах в колана, измъкнах торбичката и показах за миг камъните. Беше един от сравнително по-гладките преходи. За съжаление ни остави в огнен свят.

Показах отново камъните и пламъците по ботушите ми умряха на мига, защото следващият свят не поддържаше въглеродни форми на живот и нямаше кислород.

Показах отново камъните и се озовахме под вода.

Четвъртия път, когато ги показах, попаднахме на тесния връх на една назъбена скала, която падаше рязко към бездънна пропаст и от двете страни.

- Свали ме долу! - извиках през яростния вихър, който фучеше покрай нас. Бях смазана върху рамото на Крисчън, от мен капеше вода и едва дишах.

- Тук?

- Да, тук!

Той ме свали на крака, сумтейки, но задържа ръцете си на кръста ми. Загледах го. Кехлибарените му ириси бяха обрамчени в черно. Зацапваше се навътре, както мастило замъглява вода. Странните символи вече облизваха челюстта му.

- Какво точно правихте на Хелоуин? - защо плътта на Ънсийли имаше такъв странен ефект върху него?

Той отново ми хвърли убийствената усмивка, но вече не беше убийствено чаровна, а убийствено студена.

- Уплаших се в последната минута, иначе нямаше да се провалим.

Опитахме се да вдигнем единствената друга сила, за която знаехме, че някога се е опълчвала срещу Туата Де и е отстоявала. Древна секта, наречена Драгхар, я е побеждавала веднъж много отдавна. Баронс не се поколеба. Аз го направих. Искаш ли да ни измъкнеш от тази скала, Мак? - изръмжа той.

- Ами ако следващото място е дори още по-ужасно?

- Продължавай да сменяш, а аз ще продължа да се държа!

Бяхме цапардосани от порив на вятъра и залитнахме от ръба в зиналия мрак. Аз отворих торбичката.

Огромен вихър избухна около нас, черен, яростен, разкъсващ косата и дрехите ми. Помъчих се да напъхам камъните обратно в покритата с руни торбичка. Усещах как захватът на Крисчън се изплъзва, после ръцете му вече ги нямаше и аз бях сама.

Тръшнах се на ръце и колене някъде в тундрата.

Блъснах се толкова силно, че торбичката излетя от ръцете ми. Челото ми се удари в земята и прехапах жестоко езика си. Не усещах ръцете на Крисчън никъде по мен.