Изтегнах се в едно слънчево петно на брега и изядох половината от последната си протеинова закуска. Мислех да стана и да се опитам да проуча района, но не бях сигурна, че чудовището ще го позволи.

То подуши земята около мен, после се промъкна надолу по течението и се просна гладко и смъртоносно на земята. Предположих, че е уморено от толкова много убийства.

Не се надявах да чуя някакви гласове, затова му заговорих. Разказах му за израстването си в Юга, за хубавите планове, които имах за живота си.

Казах му за всичко, което толкова много се беше объркало, как бях започнала да губя нещата едно по едно. Казах му какъв ад е това да си изгубя ума по Ънсийли принцовете и как Баронс ме върна. Дори му разказах за скорошното си пътуване до дома в Ашфорд с В'лане и какво бях научила там, как бях започнала да се боя, че нещо може да не е наред с мен. Разказах му неща, които никога не бих разказала на съзнателно същество, разголвайки най-дълбоките си чувства и страхове. Беше пречистващо да изхвърля всичко от гърдите си, макар и пред глупав звяр.

Аз също задрямах и се събудих около половин час преди слънцето да се гмурне в хоризонта, потапяйки гората в нощта.

Чудовището се изправи на крака, обиколи, уринира около мен и се стопи в мрака, черно върху черно, с кървавочервени очи.

Бях „завита“ за през нощта.

Будих се няколко пъти, стресната от един или друг звук. След като установявах, че нищо не дебне отвъд моя кръг, заспивах отново.

Призори бях събудена от приближаваща буря.

На трийсет метра под мен реката се надигаше в оглушителното кресчендо на бързеите, които се разбиваха в отвесните стени на каменната клисура.

Мълния разцепи въздуха. Отекна гръм и се подготвих да бъда измокрена, но бурята остана от другата страна на реката,

подминавайки ме.

Беше яростна буря. Гръмотевици плющяха и трещяха непрестанно, подсилвани от странно пукане, наподобяващо автоматична стрелба. Дърветата се превиваха. Дъждът се изсипваше проливен, заливайки далечния край на реката. Бях благодарна, че поне това ми беше спестено.

Накрая вятърът отвя бурята и аз заспах.

Събудих се от ръка, притисната плътно към устата ми, и от смазващото тегло на нечие тяло върху моето.

Борих се диво, удрях, ритах, опитвах се да хапя.

- Полека, Мак! - един глас прошепна грубо в ухото ми. - Не мърдай! Очите ми пламнаха. Познавах този глас. Беше Риодан. Но аз

очаквах Баронс!

- Дойдох да те измъкна оттук, но трябва да правиш точно каквото ти казвам.

Кимах преди дори да е довършил изречението.

- Наложително е да не издаваш никакъв звук. Шепни, когато говориш!

Кимнах отново.

Той се дръпна и ме погледна.

- Къде е... създанието?

- АУ ли?

Той ме изгледа странно, но кимна.

- Не знам. Не съм го виждала от снощи.

- Събери си нещата и побързай! Нямаме много време. Даррок също е тук.

- Шегуваш ли се? Как, по дяволите, всички ме намират? - какво бях аз? Голямо червено Х?

- Ш-ш-ш! - той притисна пръст към устните ми. - Говори тихо! - той се надигна от мен, обърна ме по корем и започна да рови в косата ми. - Не мърдай! А, мамка му!

- Какво? - прозвуча като тихо ръмжене.

- Даррок те е маркирал. Сигурно го е направил, докато принцовете са те държали.

- Татуирал ме е?

- Точно до белега на Баронс. Не мога да го махна тук. Ела! Превъртях се, жулейки яростно скалпа си.

- Къде отиваме?

- Недалеч оттук има... как каза Бароне, че ги наричаш? МПД. Тя ще ни отведе до друг свят, където има долмен към Ирландия.

- Мислех, че проклятието на Крус е покварило всичко.

- Сребрата се променят. МДП - не. Те са статични микрокосмоси.

Сграбчи ме под мишниците, изправи се, вдигна ме заедно със себе си и ме постави на крака.

Стиснах ръката му.

- Родителите ми?

- Не знам. Дойдох след теб в ЛаРу.

- Баронс?

- Опитваше се да стигне до Ашфорд, за да хване Даррок. Бях единственият, който успя да влезе, преди тунелът да се срути в нашия край. Отне ми малко време да те открия. Намерих и това - той ми хвърли раницата. - Копието ти е вътре.

Можех да го целуна! Сграбчих раницата и набързо събрах всичките си притежания на едно място, после измъкнах копието и го погалих. Да го държа в ръка, ме караше да се чувствам като в песен на Травис Трит[20] - три метра висока и непробиваема за куршуми.

- Съществото ще нападне всичко в близост до теб. В момента това съм аз. Аз мога да те измъкна. То не може. То само убива. Запомни това!

Риодан хвана ръката ми и ме поведе близо до реката, много по-близо до отвесния край на клисурата, отколкото се чувствах комфортно, но разбирах какво правеше. Глинестият ръб беше мек като пясък и не издаваше звук под краката ни. Погледнах към него.

- Как ме проследи? Ти също ли имаше белег върху мен? -прошепнах.

- Мога да проследя този на Баронс. Още една дума и минаваш през ръба.

Не казах нищо повече. Ако трябваше да избира между моето оцеляване и своето собствено, бях съвсем сигурна, че ще предпочете своето. Чудех се защо Баронс не беше направил нещо, за да предпази Риодан от чудовището. Да му даде да носи риза, миришеща на Баронс, или нещо такова.

Сякаш прочел мислите ми, той промърмори:

- Татуировката, която ти сложи, те пази от звяра. Няма начин да маркира мен. Дойдох въоръжен. Преследвах го цяла нощ през дъжда. Свърших амунициите. Умно копеленце.

Бях чула автоматична стрелба!

- Опитвал си се да го убиеш? - бях слисана. Какъв странен обрат на възгледите. То ме защитаваше. Яростно. Сега беше мой враг?

Риодан ме изгледа остро.

- Искаш ли да се измъкнеш оттук, или не?

Кимнах разгорещено.

- Тогава дръж копието под ръка, млъквай и се надявай да не ме убие! Аз съм твоят път навън.

Когато чудовището нападна (а предполагам, никога не съм се съмнявала в това), то го направи със същата експлозивна внезапност, с която беше ударило дивия глиган. Изскочи от нищото, повали Риодан на земята - ярост от зъби и нокти.

Гледах безпомощно, докато се въртяха и търкаляха, търсех възможност да направя нещо. Каквото и да е.

Чудовището беше много по-голямо от Риодан, но мистериозният брат по оръжие на Баронс беше доста див. От маншетите му щръкнаха ножове и шипове.

Докато гледах боя, той се ускори до нещо много близко до стопкадъра на Дани, замаза се и вече беше извън способностите ми да го проследя. Вече не можех да различа формите им. Риодан изглежда беше също толкова неестествено пъргав колкото и чудовището.

Успявах да ги зърна само за кратко, когато единият или другият се появяваше, забавен за момент от някоя рана.

Ръмжене изпълни въздуха, докато се търкаляха и бореха до ръба на клисурата (толкова близко, че сдържах дъха си и се молех да не паднат и двамата), после по обратния път.

Зърнах Риодан, чиито десетки рани кървяха.

После чудовището: разкъсана плът, челюстите - окървавени и тракащи.

Изтърколиха се отново в размазано петно на ръба над реката.

Гледах с широко отворени очи, подскачах насам-натам, опитвайки се да намеря удобен момент, ъгъл, възможност да помогна. Чувствах се странно разкъсана.

Чудовището беше спасило живота ми многократно. Беше моят див демон пазител. Беше ме защитавало.

Но, както беше посочил Риодан, можеше да прави само това.

Не можеше да ми помогне да се върна у дома. И щеше да убие моя „път навън“, ако можеше. Оставяйки ме защитена, но заседнала. Не можех да позволя това. Трябваше да се измъкна оттук.

Отново зърнах Риодан. Чудовището го разкъсваше на парчета!

После Риодан трябва да беше ранил чудовището, защото то се появи на фокус и остана така за момент. Преди да успея да проваля може би единствената възможност, която имах, аз се стегнах, скочих напред и забих копието в гърба му - точно там, където мислех, че е сърцето му, ако анатомията му имаше нещо общо с човешката.

То потрепери, обърна глава и изрева към мен.

Риодан сграбчи своя шанс, заби нож в гърдите му и резна нагоре, разпаряйки чудовището от корема до гърлото.

Главата му се обърна рязко и то блъсна Риодан толкова силно, че го избута до ръба на скалата. Докато гледах ужасена, той се препъна в мекия глинест ръб и се подхлъзна през него.

Мисля, че изпищях или може би пищях от известно време, не знам. Нещата от онзи ден са ми малко размазани.

Ръцете на Риодан се сключиха около една скала, която стърчеше от брега. Молех се да е забита достатъчно дълбоко в глината, за да го удържи.

Чудовището се вдигна в цял ръст, виейки от ярост и болка, моето копие беше забито в гърба му.

Затаих дъх, докато Риодан се измъкваше бавно обратно на брега. Имаше толкова много кръв по лицето му, че едва можех да видя очите му. Как успяваше да се движи все още? Бузите му бяха срязани така дълбоко, че виждах костта. Гърдите му представляваха купчина кървави, кръстосани разрези.

Тогава чудовището се олюля и мисля, че сигурно съм издала някакъв шум. Облекчение, че падаше? Тъга? Може би срам заради моето участие? Емоциите ми бяха пълна каша.

То обърна глава и погледна право в мен, а в дивите му жълти очи имаше нещо, което ме накара да ахна.

За един ужасно продължителен момент можех да се закълна, че видях в погледа му обвинение заради моята измяна, също и недоверие заради моето отвратително двуличие. Сякаш имаше някакво споразумение, някакъв неизречен договор между нас. Взираше се в мен с упрек. Жълтите му очи горяха с омраза заради моето предателство. То отметна глава назад и зави с мъка и отчаяние, един изтерзан вик на скръб и лудост.

Затиснах ушите си с ръце.

То направи стъпка към мен. Не можех да повярвам, че още стои, макар да бе цялото разпрано.

Когато направи втора стъпка, Риодан успя да се изправи несигурно на крака, да се хвърли на гърба му, да обвие ръце около врата му... и да му среже гърлото.

- Разкарай се оттук, по дяволите, Мак! - изръмжа той.

От чудовището бликаше кръв. То се пресегна, заби нокти в Риодан, откъсна го от гърба си и го метна право в пропастта.

- Не! - извиках.

Но Риодан вече го нямаше, падаше надолу, надолу в реката, на трийсет метра от скалата.


Трийсет и седем


Стоях и глупаво се взирах в чудовището с разпрано тяло и срязано гърло.

Все още стоеше.

Беше ми студено и топло, треперех. Имах чувството, че съм в някакъв трескав сън, в кошмар, от който не можех да избягам. Можех да усетя как се откъсвам от света около мен, отвътре се превръщам в камък, захвърлям всяка емоция.

Чудовището се олюля към мен. Падна на едно коляно и се взря в мен. Потрепери, после се срина на земята по лице.

Копието ми стърчеше от гърба му.

Гората беше тиха и неподвижна.

Докато гледах как кръвта на чудовището изтича в почвата, лишена от емоции, направих оглед на ситуацията.

Риодан беше мъртъв.

Никой не би могъл да оцелее след такова падане, ако допуснем, че беше в състояние да се възстанови от раните си, което беше направо невъзможно.

Чудовището също беше мъртво, най-малкото - беше много близо до смъртта и щеше скоро да умре, легнало в растящата бързо локва кръв.

Бях загубила моя път навън.

Бях загубила и своя защитник.

Някъде в този свят Лорд Господар ме търсеше, проследявайки ме по тайнствената дамга, която беше гравирал на главата ми.

Някъде в този свят имаше МПД, което съдържаше долмен, който щеше да ме върне в Ирландия. За съжаление, нямах представа нито къде беше, нито в каква посока, нито от колко изобщо мога да избирам в този свят.

Торбичката с камъните ми беше все още вързана за рогата на чудовището, а дрипите от пуловера ми - за крака му. Когато умреше, щях да си взема камъните. По мои сметки, това беше някакъв плюс, ако допуснех, че те не бяха нищо повече от бавна лодка към ада.

Чудовището избълбука влажно и изглежда се сви.

Изчаках няколко мига, взех пръчка, приближих внимателно и го смушках.

Нямаше реакция. Сръчках го по-силно, после го побутнах с ботуша.

Опитах копието на гърба му, разтваряйки раната му. Отново нямаше реакция.

Определено беше мъртво.

Клекнах до него и започнах да отвързвам торбичката, когато рогата му внезапно омекнаха и се стопиха, потекоха в река, която потече покрай главата като масло по кръвта.