Той се взира в мен. Изглежда е стреснат, че съм задала такъв въпрос. Аз озадачих и себе си с него. Аз не задавам въпроси. Малко ме интересуват разговорите. Има само сега. Срещнах любовника си в деня, в който стана мой любовник. Какво ме интересуват неща, наречени торти и рождени дни? Но изглежда много искам отговора му и се чувствам странно празна, когато той не ми дава такъв.

- Аз съм Джерико Баронс. Кажи името ми!

Опитвам се да извърна лицето си, но ръцете му стискат като менгеме черепа ми и го държат неподвижен, пречейки ми да погледна встрани.

Затварям очи.

Той ме разтърсва.

- Кажи името ми!

- Не.

- Проклятие, няма ли да сътрудничиш?

- Не знам тази дума „сътрудничиш".

- Очевидно - ръмжи той.

- Мисля, че си измисляш думи.

- Не си измислям думи.

- Измисляш си.

- Не.

- Да.

- Не.

Смея се.

- Жено, ти ме побъркваш - мърмори той.

Правим това често. Изпадаме в детински спорове. Той е упорит. Моят звяр.

- Отвори очи и кажи името ми!

Аз ги стискам още по-здраво.

- Членът ми ще се втвърди, ако кажеш името ми.

Очите ми се отварят.

- Джерико Бароне - произнасям сладко.

Той издава болезнен звук.

- По дяволите, жено, мисля, че част от мен иска да се запазиш такава.

Докосвам лицето му.

- Харесва ми каква съм. Харесва ми какъв си и ти. Когато ти... каква дума използва? Сътрудничиш.

- Кажи ми да те чукам!

Усмихвам се и се подчинявам. Върнахме се на територия, която ми е понятна.

- Не каза името ми. Изречи името ми, когато ми казваш да те чукам!

- Чукай ме, Джерико Баронс!

- От сега нататък ще ме наричаш Джерико Баронс всеки път когато говориш с мен - странен звяр е. Но ми дава каквото искам. Предполагам, че няма да ме убие, ако правя същото.

И така, започваме ново съществуване. Аз го наричам Джерико Баронс, той ме нарича Мак.

Вече не сме животни. Имаме „имена“.

Сънувам неговата Алина и се будя с плач. Но в мен има нещо ново. Нещо студено и експлозивно зад сълзите.

Не знам как да го нарека, но ме кара да крача. Обикалям стаята като животно, каквото съм, удрям и чупя неща. Крещя, докато гърлото ми преграква.

Внезапно имам нови думи.

Ярост.

Гняв. Насилие.

Аз съм изтъкана от ярост, която някога е съществувала. Бих могла да опустоша земята с моята скръб и с моята лудост.

Искам нещо. Но не знам какво е.

Той ме гледа мълчалив.

Мисля, че трябва да е секс. Отивам при него. Той седи на ръба на леглото и ме придърпва да застана между краката му.

От удрянето на разни неща ръцете ме болят. Той ги целува.

- Отмъщение - казва тихо. - Те отнемат твърде много. Предаваш се и умираш или се научаваш да вземаш обратно. Отмъщение, Мак.

Килвам глава. Опитвам думата на езика си.

- Отмъщение.

Да. Това е, което искам.

Няма го, когато се събуждам, и преживявам лош момент, но после той е тук и е донесъл много кутии, някои от които миришат хубаво.

Вече не се съпротивлявам, когато ми предлага храна. Очаквам я. Храната е удоволствие. Понякога слагам неща върху тялото му и ги облизвам, а той ме гледа с тъмни очи и потръпва, докато свършва.

Той излиза и се връща с още кутии.

Седя на леглото, ям и го гледам.

Той отваря кутиите и започва да строи нещо. Странно е. Пуска музика от неговата шушулка за очи, която ме кара да се чувствам неудобно... млада и детински.

- Това е дърво, Мак. Ти и Алина сте правили всяка година. Не можах да намеря живо. Ние сме в Мрачна зона. Помниш ли Мрачните зони?

Клатя глава.

- Ти им даде име.

Клатя глава.

- Ами двайсет и пети декември? Знаеш ли какъв ден е?

Клатя глава.

- Днес е - подава ми книга. Има картинки на мъж в червени дрехи, на звезди, на люлки и на дървета с лъскави красиви неща по клоните.

Всичко ми изглежда доста глупаво.

Той ми подава първата от многото кутии. Там има красиви лъскави неща. Схващам смисъла. Извъртам очи. Стомахът ми е пълен и бих предпочела да правя секс.

Той отказва да се подчини. Препираме се. Той печели, защото има това, което искам, и може да го задържи.

Украсяваме дървото, докато звучат весели, идиотски песни.

Когато свършваме, той прави нещо, което кара милион малки ярки светлини да заблестят в червено, розово, зелено и синьо, и дъхът ми спира, сякаш някой ме е ритнал в стомаха.

Падам на колене.

Седя с кръстосани крака на пода и дълго време се взирам в дървото.

Имам още нови думи. Те идват бавно, но идват.

Коледа.

Подаръци.

Мама.

Тате.

Дом. Училище. „Тухларна". Мобилен телефон. Басейн. Тринити. Дъблин.

Една дума ме тревожи повече от всички останали, взети заедно. Сестра.

Той ме кара да сложа „дрехи“. Мразя ги. Те са стегнати и дразнят кожата ми.

Свалям ги, хвърлям ги на пода и ги тъпча. Той ме облича отново в цветовете на дъгата, които са ярки и очите ме болят от тях. Харесвам черно. То е цветът на тайните и мълчанието. Харесвам червено. То е цветът на похотта и силата.

- Ти носиш черно и червено - ядосана съм. - Дори ги носиш върху кожата си - не знам защо той определя правилата и аз му го казвам.

- Аз съм различен, Мак. И аз определям правилата, защото съм по-голям и по-силен - той се смее. Има сила дори в този простичък звук. Всичко в него е сила. Възбужда ме. Кара ме да го искам непрекъснато. Дори когато е тъп и досаден.

- Не си толкова различен. Не искаш ли да бъда като теб?

Събличам стегнатата розова блуза през главата си. Гърдите ми се

показват, подскачайки. Той се взира, после поглежда настрани.

Чакам да погледне обратно. Винаги поглежда обратно. Този път не.

- Не съм човек, който чака с нетърпение розови торти, не каза ли ти това? - ядосана съм. - Трябва да си щастлив, че искам черно.

Главата му се врътва рязко.

- Какво каза току-що, Мак? Кога ти казах това? Разкажи ми!

Не знам. Не разбирам какво казах току-що. Не помня такова време. Мръщя се. Главата ме боли. Мразя тези дрехи. Събличам полата, но оставям токчетата. Гола мога да дишам. Харесвам токчетата. Те ме карат да се чувствам висока и секси. Вървя към него, бедрата ми се полюшват. Тялото ми знае как да върви на такива обувки.

Той ме хваща за раменете и ме държи далеч от себе си. Не гледа тялото ми, само очите ми.

- Розови торти, Мак. Кажи ми за розовите торти!

- Не давам и миша петуния за розови торти! - крещя. Искам да погледне тялото ми. Объркана съм. Уплашена съм. - Дори не знам

какво е миша петуния!

- На майка ти не u е харесвало ти и сестра ти да ругаете. „Петуния“ е думата, която сте казвали вместо „задник", Мак.

- Не знам думата „сестра" също! - лъжа. Мразя тази дума.

- О, да, знаеш я. Тя е била твоят свят. Била е убита. И тя би искала ти да се бориш за нея. Тя би искала да се върнеш. Върни се и се бори, Мак! По дяволите, бори се! Ако само се бориш, както се чукаш, щеше да си излязла от тази стая в деня, в който те внесох.

- Не искам да излизам от тази стая. Харесвам тази стая - ще му покажа какво е борба! Изстрелвам се към него с порой от юмруци, зъби и нокти.

Неефикасна съм. Той е корав като планина.

Той ми пречи да нараня него или себе си. Препъваме се и падаме на пода. Внезапно вече не съм ядосана.

Просвам се върху него. Вътре, в гърдите ми боли. Изритвам обувките си.

Отпускам глава в ямката, където рамото му се среща с врата. Неподвижни сме. Ръцете му са около мен, силни, сигурни, безопасни.

- Тя ми липсва - казвам. - Не знам как да живея без нея. Има дупка в мен, която нищо не запълва - има и нещо друго вътре в мен, освен тази дупка. Нещо толкова ужасно, че няма да гледам в него. Уморена съм. Не искам вече да чувствам. Никаква болка, никаква загуба, никакъв провал. Само цветовете черно и червено. Смърт, мълчание, похот, сила. Тези неща ми дават покой.

- Разбирам.

Отдръпвам се и поглеждам към него. Очите му са потънали в сенки. Познавам тези сенки. Той наистина разбира.

- Тогава защо ме притискаш?

- Защото, ако не намериш нещо, с което да запълниш тази дупка, Мак, някой друг ще го направи. А ако някой друг я запълни, ще те притежава. Завинаги. Никога няма да бъдеш себе си.

- Ти си объркващ мъж.

- Какво е това? - той се усмихва едва. - Сега съм мъж? Вече не съм звяр?

Само така го бях наричала досега. Моят любовник, моят звяр.

Но бях открила нова дума - „мъж". Поглеждам го. Лицето му като че трепти и се променя. За миг той е ужасно познат, сякаш съм го познавала някъде преди тук и сега. Докосвам го. Проследявам бавно арогантните му, красиви черти. Той обръща лицето си в дланта ми, целува я. Виждам форми зад него. Книги и рафтове, витрини с дрънкулки.

Ахвам.

Ръката му болезнено притиска кръста ми.

- Какво? Какво видя?

- Ти. Книги. Много книги. Ти... аз... познавам те. Ти си... - гласът ми секва. Знак, скърцащ на вятъра. Кехлибарени аплици. Огнище. Дъжд. Вечен дъжд. Звънче, което пее. Харесвам звука. Поклащам глава. Няма такова място или време. Разтърсвам по-силно глава.

Той ме изненадва. Не ме притиска с думи, които не обичам да слушам. Не крещи по мен, нито ме нарича Мак, нито настоява да говоря още.

Всъщност, когато отварям уста да говоря отново, той ме целува силно.

Дълбоко в устата ми езикът му ме кара да замълча.

Целува ме, докато вече не мога да говоря и дори да дишам, докато вече не ме интересува дали ще дишам отново. Докато забравям, че за миг не е бил звяр, а мъж. Докато картините, които ме тревожат, стават на пепел от жегата на похотта ни и изчезват.

Той ме отнася до леглото и ме хвърля на него. Усещам гняв в тялото му, въпреки че не знам защо.

Изтягам голото си тяло върху гладката коприна, наслаждавам се на усещането, сигурна в това, което наближава. Което той ще направи. Което ще ме накара да изпитам.

Той се взира в мен.

- Как ме гледаш само! Мамка му! Разбирам защо го правят.

- Кой прави какво?

- Фае. Превръщат жените в При-я.

Не харесвам тези думи. Те ме ужасяват. Аз съм похот. Той е моят свят. Казвам му го.

Той се смее, а очите му проблясват като нощно небе, надупчено от милиони звезди.

- Какво съм аз, Мак? - той спуска гладкото си силно тяло върху моето, сплита пръсти с моите и протяга ръцете ми над главата ми.

- Ти си моят свят.

- И какво искаш от мен? Кажи името ми!

- Искам те вътре в мен, Джерико. Сега!

Сексът ни е див, сякаш се наказваме един друг. Усещам как нещо се променя. В мен. В него. В тази стая. Не ми харесва. Опитвам се да го спра с тялото си, да го изблъскам назад. Не гледам тази стая, в която съществуваме. Не оставям умът ми да се скита отвъд стените. Аз съм тук, през повечето време той също и това е достатъчно.

По-късно, когато се нося като балон в щастливото, волно място, което е сумрачното небе преди сънищата, го чувам да си поема дълбоко дъх, сякаш се кани да говори.

Изпуска го.

Ругае.

Поема отново дъх, но пак не казва нищо.

Грухти и удря възглавницата си. Раздвоен е този странен мъж, сякаш едновременно иска и не иска да говори.

Накрая казва стегнато:

- Какво носеше на абитуриентския си бал, Мак?

- Розова рокля - мърморя. - Тифани си купи същата. Напълно съсипа бала ми. Но моите обувки бяха „Бетси Джонсън“. Нейните бяха „Стюърт Уейзман". Моите бяха по-хубави - смея се. Това е смехът на някого, когото не познавам - млад и безгрижен. Това е смехът на жена, която не познава болка, никога не я е познавала. Иска ми се да познавах тази жена.

Той докосва лицето ми.

Има нещо различно в докосването му. Сякаш се сбогува, а аз познавам момента на паника. Но небето на сънищата ми потъмнява и луната на съня изпълва хоризонта.

- Не ме напускай! - мятам се в чаршафите.

- Не те напускам, Мак.

Знам, че сънувам, защото сънищата са дом на абсурдите, а това, което той казва после, е отвъд всеки абсурд.

- Ти ме напускаш, Момиче-Дъга.


Пет


Отново слушаме Tubthumping. Той ме кара да танцувам в стаята и да викам: „Повален съм, но отново се изправям. Няма да ме задържиш паднал“.