Карън Монинг - Търсенето на скритата истина

Той танцува с мен. Крещим си текста един на друг. Нещо в това да виждам този мъж, този голям, сексапилен, силен, а част от мен знае това - и много опасен и непредсказуем мъж, да танцува гол и да крещи, че никога няма да го задържат паднал, напълно ме погубва.

Чувствам се, сякаш виждам нещо забранено. Знам, без да знам как, че обстоятелствата, при които би се държал по такъв начин, са неизчислимо малко.

Внезапно започвам да се смея и не мога да спра. Смея се толкова силно, че не мога да дишам.

- Боже, Баронс - най-после казвам задъхано, - не съм знаела, че можеш да танцуваш. Или да се забавляваш, всъщност.

Той замръзва.

- Госпожице Лейн? - казва бавно.

- А? Коя е тя?

Той се взира в мен твърдо.

- Кой съм аз?

И аз се взирам в него. Съществува опасност тук и в този момент. Това не ми харесва. Искам да пеем още и му го казвам, но той спира музиката.

- Какво стана на Хелоуин, госпожице Лейн? - той изстрелва въпроса към мен и сега имам странното чувство, че ми го е задавал отново и отново дълго време, но аз го блокирам всеки път, щом ме попита. Отказвам дори да го чуя. И може би има десетки въпроси, които ми е задавал, а аз отказвам да чуя.

Защо ме нарича с това име? Аз не съм тя. Той повтаря въпроса. Хелоуин. От думата ме побиват тръпки. Нещо мрачно се опитва да изскочи в ума ми, да пробие повърхността, която държа спокойна и гладка със секс, секс, секс, и внезапно вече не се смея, а тялото ми трепери и костите ми са толкова меки, че падам на колене.

Стискам глава с ръце и я разтърсвам яростно.

Не, не, не! Не искам да знам!

Обстрелват ме образи: тълпа, която крещи и бушува неконтролируемо. Дъжд - хлъзгави, лъщящи, тъмни улици. Сенки, които се придвижват гладно в мрака. Червено ферари. Счупени стъкла. Горящи огньове. Хора, подкарвани в ада.

Място с книги и светлини, което пада в ръцете на врага. Това място е било важно за мен. Бях загубила толкова много, но поне имах това място.

Ужасно ястие. Оръжие, от което се нуждая и се страхувам. Хора се бунтуват. Тъпчат се един друг. Град гори. Камбанария. Килер. Мрак и страх. Най-после зора.

Светена вода се плиска, съска върху стомана.

Църква.

Изключвам. В сърцето и в ума ми се вдигат стени. Няма да отида там. Никога не е имало, няма и няма да има църква в моето съществуване.

Поглеждам към него.

Познавам го. Не му вярвам. Или аз съм тази, на която не вярвам?

- Ти си моят любовник - казвам.

Той въздъхва и разтрива челюстта си.

- Мак, трябва да напуснем тази стая. Навън е лошо. От месеци. Имам нужда от теб, трябва да се върнеш.

- Аз съм точно тук.

- Какво стана в... - той се пречупва, ноздрите му потрепват, един мускул играе на челюстта му - църквата?

Изглежда той не иска да чуе за станалото в църквата. Поне не повече, отколкото аз искам да знам за това. Ако сме на едно мнение, защо ме притиска?

- Не знам тази дума - казвам студено.

- Църква, Мак. Ънсийли принцове. Помниш ли?

- Не знам тези думи.

- Изнасилиха те.

- Не знам тази дума! - ръцете ми са стиснати в юмруци, ноктите ми ме нараняват.

- Те отнеха волята ти. Отнеха силата ти. Накараха те да се чувстваш безпомощна. Изгубена. Сама. Мъртва отвътре.

- Ти трябваше да си там! - ръмжа, но нямам представа защо. Никога не съм била в църква. Треперя силно. Чувствам се така, сякаш мога да избухна.

Той пада на пода на колене пред мен и сграбчва раменете ми.

- Знам, че трябваше - ръмжи той в отговор. - Колко пъти, мамка му, мислиш, че съм преживял отново онази нощ?

Удрям го силно с юмруците си. Удрям го и го удрям.

- Тогава защо не беше? - крещя.

Той не се съпротивлява на ударите ми.

- Сложно е.

- „Сложно“ е просто друга дума за „издъних се и си намирам оправдания“ - викам.

- Добре. Издъних се! - вика той в отговор. - Но се озовах затънал в Шотландия, защото ти ме помоли да отида и да помогна на проклетите, скапани МакКелтърови!

- И ето, намираш си оправдания! - гледам го бясна, предадена, а не знам защо.

- Откъде трябваше да знам? Всезнаещ ли изглеждам?

- Да!

- Е, не съм. Ти трябваше да си в манастира. Или обратно в Ашфорд. Опитах се да те пратя у дома. Опитах се да те накарам да дойдеш в Шотландия. Никога не правиш това, което ти кажа. Къде беше малкият ти приказен принц? Защо той не те спаси?

- Не знам тези думи: приказен, принц - те прогарят езика ми. Мразя ги.

- Знаеш ги! В'лане. Помниш ли В'лане? Той беше ли там, Мак? Беше ли той в църквата? Беше ли? - разтърсва ме. - Отговори ми!

Когато не казвам нищо, той повтаря въпроса с онзи странен, многоспектърен глас, който понякога използва.

- Беше ли В'лане в църквата, когато те изнасилиха?

В'лане също ме предаде. Нуждаех се от него, а той не дойде. Клатя глава.

Хватката върху раменете ми отслабва.

- Можеш да го направиш, Мак. Аз съм тук. Сега си в безопасност. Няма проблем да си спомниш. Никога повече няма да могат да те наранят.

О, да, могат. Няма да си спомня и няма никога да напусна тази стая.

Тук има неща, които държат чудовищата настрана.

Нуждая се от тези неща. Точно сега.

Тялото му. Похотта му. Те изтриват всичко.

Избутвам го на пода, обезумяла от нужда. Той отговаря диво. Нахвърляме се един на друг, сграбчваме косите си, целуваме се, трием телата си едно в друго. Търкаляме се по пода. Аз искам да съм отгоре, но той ме прехвърля напред, разтваря ме. Вкусва ме и ме ближе, докато аз свършвам и свършвам, после ме отнася на леглото и ме покрива с тялото си. Когато се тласка в мен, в яда си аз тласкам, тласкам, тласкам обратно към него с онова магическо място в главата ми, защото ми е писнало да разбърква разни неща в мен. Мой ред е да разбъркам нещо в него и...

...ние сме в тялото му - и двамата, и убиваме жестоко, а членът ни е твърд, докато го правим. Никога не е било хубаво да убиваме преди. Не е било и лошо, но сега ободрява. Сега е сила, похот, да бъдеш жив. Децата са мъртви, жената студена, мъжът умира. Кости хрущят, кръв се плиска...

Той знае, че съм там. Избутва ме навън с такава жестокост, че напълно смачква моята магия. Благоговея пред силата му. Тя ме възбужда.

Сексът ни е примитивен.

Изтощава ме. Спя. Вече не знам коя съм.

Мислех, че съм животно.

Вече не съм сигурна.

Трудно е да се каже какво кара ума да подрежда нещата с внезапността на светкавица.

Започнах най-високо да ценя човешкия дух. Също като тялото, той се мъчи да се поправи сам. Както клетките се борят с инфекцията и побеждават болестта, духът също има забележителна издръжливост. Той знае кога е увреден и знае кога вредата е прекалено голяма, за да я понесе. Ако смята, че раната е непоносима, духът я обвива в пашкул по същия начин, по който тялото създава киста около инфекцията, докато дойде времето да се справи с нея. За някои хора това време никога не идва. Някои остават натрошени, завинаги счупени. Виждате ги на улицата да бутат пазарски колички. Виждате ги сред редовните посетители по баровете.

Моят пашкул беше онази стая.

След като Баронс излезе - по-късно осъзнах, че често е излизал, докато спях, - започнах да сънувам.

Някои казват, че сънуването е друго място, на което отиваме. Че не го знаем като такова, защото не е физическа страна, която разпознаваме. Тя съществува в друго измерение, което човечеството още не е открило и на което не гледа с доверие.

Сънувах живота си наобратно.

Алина и аз играем, смеем се, тичаме хванати за ръце, преследваме пеперуди с мрежи, но не ги ловим, защото кой иска да хване пеперуда в мрежа? Те са твърде крехки, твърде нежни. Не искате да счупите крилата им. Като сестрите и любовта. Трябва да сте бдителни с безценните неща. Аз заспах по време на поста си. Не бях бдителна. Не чух подмолните течения в гласа и. Бях мързелива и невежа в своя щастлив розов свят. Мобилен телефон, изпуснат в басейн. Вълнички, които се разнасят по повърхността. Всичко е променено завинаги.

Аз съм скръб.

Сънувам родителите си, но те не са ни родители. Алина и аз сме деца на други хора, но нямам спомен за тях и за първи път се чудя дали някой не е отнел тези спомени от мен.

Аз съм предадена.

Сънувам Дъблин и първото Фае, което видях, и онази гадна стара жена - Роуина, която ми каза да ида да умирам на друго място, ако не мога да защитя кръвната си линия, после ме остави сама, без да ми предложи и най-малката помощ.

Аз съм гняв. Не заслужавах това.

Сънувам Баронс и В'лане и съм похот, съчетана с подозрение, а тези две емоции са отрова.

Сънувам Лорд Господар, убиеца на сестра ми, и съм отмъщение. Но вече не горещо. Аз съм студено отмъщение, смъртоносният вид.

Сънувам Книгата, която е звяр, и тя казва името ми и ме нарича сродна.

Аз не съм.

Сънувам бърлогата на Малуш. Ям плътта на безсмъртни същества и съм променена.

Сънувам Крисчън и Дани, и манастира с шийте зрящи. О'Дъфи, Джейни, Фиона и О'Баниън, ловците и чудовищата, завладяващи улиците ми. После сънищата стават по-мрачни и по-забързани - като ударите, нанасяни от боксьор от световна класа, които натъртват мозъка ми и накълцват сърцето ми.

Дъблин потъва в мрак! Дивият лов! Миризмата на подправки и секс!

Аз съм в преддверието на църквата и около мен са Ънсийли принцовете. Те ме режат на части, изтръгват вътрешностите ми и ги пръскат по улицата, оставяйки черупка от жена, торба от кожа и кости. И ужаса от това. Боже, ужасът да се гледаш, докато всичко, което знаеш за себе си, бива изтръгнато и унищожено, не просто загубата на власт върху тялото ти, а власт върху ума ти, изнасилване в най-дълбокия, в най-пъкления смисъл на думата, но чакайте...

Има искра.

Вътре в тази изпразнена жена има място, което те не могат да докоснат. У мен има повече, отколкото те мислят. Нещо, което никой и нищо не може да ми отнеме.

Те не могат да ме пречупят. Няма да спра. Аз съм силна. И никога няма да си отида, докато не получа това, за което дойдох.

Може да бях изгубена за малко, но никога не съм изчезвала напълно.

Коя си ти, мамка му?

С тежко вдишване се изправям в леглото и очите ми се отварят -като съживяване, след като съм била мъртва и погребана в ковчег.

Аз съм Мак.

И се върнах.

Един от преподавателите ми по психология в колежа твърдеше, че всеки избор, който правим в живота, се върти около желанието ни да се сдобием с едно нещо - секс.

Привеждаше доводи, че е примитивен, неизменим биологически императив (по този начин извиняващ честата идиотщина на човешката раса?). Казваше, че от облеклото, което един човек избира сутрин, до храната, която купува, и забавленията, които търси, в самия корен на всичко е нашата истинска цел да привлечем партньор и да бъдем изчукани.

Мислех, че е задник, вдигнах ръка с перфектния си маникюр и му го казах с надменно презрение. Той ме предизвика да го оборя. Мак

1.0 не можа.

Но Мак 4.0 може.

Със сигурност, голяма част от живота ни е свързана със секса. Но трябва да се издигнете високо и да погледнете на човешката раса от птичи поглед, за да видите голямата картина, нещо, което аз не можех да постигна, когато бях деветнайсетгодишна красавица в розово и перли. Потръпвам. Точно какъв тип партньор съм се опитвала да привлека тогава? (Не очаквайте да анализирам склонността на Мак

4.0 към черно и кръв! Разбирам го и нямам нищо против.)

Е, каква е голямата картина относно страстта ни към секса?

Не се опитваме да се сдобием с нещо. Искаме да се почувстваме живи, пламтящо живи, да усетим нещо наелектризиращо, наситено. Добро. Лошо. Удоволствие. Болка. Дайте го - всичкото!

Предполагам, че за хора, които живеят на дребно, доста от тези неща може да се намерят в секса.

Но тези, които живеем мащабно, се чувстваме най-живи, когато удряме въздуха с юмрук и с хладна усмивка показваме на Смъртта среден пръст.

От дневника на Мак

Бях бясна.

Имах толкова много оплаквания, че не знаех откъде да започна.

Бях вбесена да вървя. Или по-скоро, вбесена да седя, оплетена в пурпурни чаршафи, които миришеха така, сякаш някой е провел сексмаратон.

Този някой бях аз.