През 1808 година навърши тринадесет години и при посещението й в Чейз Парк Маркъс също беше там. Гостуваше на братовчедите си, докато траеше ваканцията му от Оксфорд. Когато я видя, той се засмя, поклати глава и каза.

— Привет, херцогиньо. Както разбирам, това е вече прозвището ти. Казвал ли ти е някой, че много добре ти пасва?

Маркъс й се усмихваше, но в усмивката му нямаше никакво чувство. Разговаряше с нея, само защото нямаше друго занимание за момента. Тя го погледна хладно и не му отговори, само брадичката й леко се стегна.

Едната му вежда се повдигна в очакване, но тя запази мълчание. Мразеше подигравателния му поглед и безизразния му тон, в който също имаше само подигравка. Накрая Маркъс беше принуден да продължи.

— Охо, много високомерна сте станала, херцогиньо, твърде надута. Дали е свързано с предсказанието ми за вас, когато бяхте малко момиченце? Вероятно не. А към надменността се добавя и красотата, която знаех, че ще придобиете. Доколкото разбирам, сега сте на тринадесет. Представям си как ще изглеждате с наближаването на шестнадесетата ви година — замълча и после добави полугласно. — Господи, не съм сигурен, че искам да ви видя, след като пораснете — изсмя се още веднъж, потупа я по рамото и закрачи към къщата, където го очакваха Чарли и Марк.

Тя не помръдна с двата си куфара до нея, докато в същото време мистър Сампсън се приближаваше, усмихнат както винаги, а по петите го следваше, също тъй усмихната, мисис Емъри, приветствайки я.

— Добре дошла, мис, добре дошла!

Вече всички я наричаха херцогиньо, дори баща й — чичо Джеймс, и младата прислужница, която четири години по-рано неволно беше разкрила пред нея тайната на извънбрачния й произход. Също така обаче всеки от тях знаеше, че тя е незаконно дете. Защо тогава се държаха толкова мило с нея? Никак не й се удаваше да разбере. От която и страна да се погледнеше, фактът си оставаше един и същ — тя беше копелето на Джеймс Уиндъм.

Ако някой се беше позаинтересувал, би го осведомила без колебание, че е престанала да вярва на скалъпени истории от деветгодишната си възраст. Не можеше да не й направи впечатление, че при идванията си в Роузбъд котидж чичо Джеймс спеше в една стая с майка й. Забеляза как се докосваха и се смееха. Главите им се допираха — две красиви глави, едната тъмна като на дявол, другата ангелски златиста, но и двете очароващи, слели се в насладата си. Веднъж даже ги съзря да се целуват в тесния коридор на втория етаж. Майка й беше опряла гръб в стената, а чичо Джеймс стоеше силно притиснат в нея, с пръсти, вплетени в разкошната й коса, докато устните му просто поглъщаха нейните.

Три месеца преди ежегодната й визита в Чейз Парк чичо Джеймс, а не майка й се оказа човекът, който й съобщи, че е негова дъщеря. Думите му бяха посрещнати от нейна страна с мълчание; тя просто остана загледана в него, седейки срещу му на бледосиньото брокатено канапе в уютната гостна на майчината й къща. Той й заяви без никакви увъртания.

— Ти си моя дъщеря и поне в този дом ще престанем да се преструваме, че не си. Достатъчно голяма си, за да разбереш, нали, херцогиньо? Да, мога да разчета по очите и свитите ти устни, че вече си знаела. Е, тогава минаваме без изненада. Уверявах майка ти, че си наясно с положението, че не си глупава или сляпа — сви рамене и продължи. — За съжаление, трябва да поддържаме илюзията в Чейз Парк. Съпругата ми държи на това и аз се съгласих — думите му по-нататък бяха в същия дух, думи на възрастен мъж пред детето, към което изпитва вина, думи, които сега вече беше забравила. Грижа ли го беше за нея? Тя не бе в състояние да определи това и се съмняваше, че някога щеше да успее. Имаше майка си и не се нуждаеше от него.

Само кимна с глава и каза.

— Да, чичо Джеймс. Аз съм незаконно дете. Знам го от много години насам. Моля ви да не се тревожите, защото вече съм свикнала.

Той се беше стреснал от спокойните й думи, прозвучали съвсем официално и незаинтересовано, но не беше казал нищо повече. Явно почувства облекчение. Нима му оставаше нещо друго да каже? Погледът му се спря на очите й, тъмносини като неговите собствени, и върху мастиленочерната й коса, прибрана в дебели блестящи плитки около малката й глава. Но дъщерята носеше не само негови белези. Немирните къдрици, спускащи се от плитките покрай малките й уши, бяха същите като онези, през които обичаше да прокарва пръсти — меките и благоуханни къдри на майка й. Бес имаше и същите плътни и красиво оформени устни, а и тънкият, прав нос беше наследен от нея. Насреща му, без съмнение, седеше тихо неговата дъщеря, напълно неподвижна и владееща се. Статуя. Объркващо беше спокойствието на тази негова дъщеря, съвсем различна от близначките — винаги весели, готови да пакостят и да дразнят.

Не беше приятно да си припомни сега някогашното си нежелание да я допусне да се появи на бял свят, категоричното му желание Бес да се освободи от плода. Само че противопоставянето на майката се беше оказало не по-малко категорично. На него беше оставен изборът за собственото му поведение, а той съвсем не беше голям, защото Бес беше жената, желана от него повече от всички други, които беше познавал. Следователно, за да има майката, трябваше да приеме и дъщерята. И ето я сега тази някога нежелана негова родна дъщеря, отвръщаща на погледа му със спокойствие и сдържаност на родена херцогиня.



Херцогинята си спомняше много ясно двете седмици на 1808 г. Братовчед й Маркъс я бе накарал да се затвори в себе си още повече. Подигравателните му думи не представляваха всъщност нещо повече от закачка, но я караха да се разтреперва от обида. После, на втората сряда от престоя й, другите й двама братовчеди — Чарли и Марк — се удавиха по време на състезание с лодка по река Дъруент. Повече от двеста души ужасено наблюдаваха от брега трагедията, докато поне една дузина момчета от другите лодки наскачаха във водата, опитвайки се да помогнат. Никой от тях не успя да стигне навреме до мястото, където платноходките се сблъскаха. Чарли беше убит на място и изхвърлен през борда от бясно мятащия се прът на едно от платната. По-малкият му брат Марк се бе опитал да открие тялото му заедно с още няколко момчета сред останките от другата лодка. Въжето на кливера3 се беше омотало около него, задържайки го в примката си под водата и така беше причинило смъртта му.

Братята бяха погребани във фамилната гробница на рода Уиндъм. Чейз Парк потъна в скръб. Бащата на херцогинята се заключи в библиотеката. Плачовете на графинята се чуваха по цели нощи. Маркъс сякаш се беше смалил и не разменяше дума с никого — беше избягнал участта на братовчедите си, беше жив, за разлика от тях. Дори не беше на лодката заедно с тях във фаталния ден. По същото време той се намираше в конюшнята в Ротърмиър, за да си избере жребец за лов. Херцогинята се върна при майка си в Уинчелси.



През всяка от следващите пет години графиня Чейз забременяваше в напразен опит да осигури мъжки наследник на графската титла. Уви, никое от бебетата не успя да доживее първата си година. Всичките бяха момченца.

Граф Чейз ставаше все по-мрачен. Той непрекъснато споделяше леглото на жена си и изпълняваше съпружеските си задължения. Нито един от двамата съпрузи не изпитваше ни най-малко удоволствие от взаимните им усилия да дадат поколение на рода — дълг, който с всяка изминала година им се струваше все по-тежък. Графът започна да гледа с по-други очи на Маркъс — негова кръв без съмнение, но не негов син, не кръв от собствената му кръв. Искаше наследникът му да бъде плът от неговата плът, а не от тази на брат му. Започна да посещава Роузбъд котидж по-често. Гласът и смехът му вече почти не се чуваха — заприличваше на дъщеря си. Като че ли все повече се привързваше към майка й и тя не го лишаваше от близостта си — нежна, любвеобилна и ненатрапваща се.

Но завръщането в Чейз парк след всяко гостуване беше неизбежно и на графа не му оставаше нищо друго, освен да бъде свидетел на поредната смърт на поредното, родено от графинята дете.

Маркъс Уиндъм щеше да наследи Чейз.

I

Роузбъд котидж, Уинчелси

януари 1813 година

— Много съжалявам, че трябва да ви го кажа, мис Кохран, но има още и то не е приятно.

Гласът на господин Джолис, адвокатът на майка й, изобщо не издаваше съжаление. В него се долавяше безкрайно доволство, което безспорно я озадачаваше, но тя запази мълчание. Не само под влияние на скръбта от кончината на майка й, но и защото от много години насам беше свикнала да си налага да мълчи. Мълчанието й помагаше да опознава хората, просто като ги слуша и наблюдава, докато говорят. В многозначителната пауза, последвала думите на господин Джолис, тя осъзна, че баща й още не е узнал за смъртта на майка й. Беше го забравила в безчувствеността, обзела я след внезапно сполетялото я нещастие. А се налагаше да му пише, защото нямаше кой друг да го извести. Затвори за миг очи, почувствала и неговата болка, която щеше да го обхване, след като невярващите му очи пробягат по редовете на посланието й, когато щеше да осъзнае истината, че човешкото същество, обичано от него повече от всички други, е мъртво. Безкрайна болка от една ненужна, глупава смърт — нещастен случай. В един момент майка й е жива, изпълнена с жизнерадост, а в следващия — вече я няма. Без видима причина се беше счупила оста на каретата, което я беше запратило в пропастта на варовиковите скали на Саут Даунс. Съвсем близо покрай нея опасно се виеше пътят. В основата си двеста и петдесетметровият скален отвес се сливаше с безлюдния морски бряг. Смъртта е била моментална, но приливът беше отнесъл тялото, неоткрито до момента — ден и половина по-късно, може би завинаги.

Тя вдигна поглед, когато господин Джолис прочисти гърлото си, очевидно приготвяйки се да довърши мисълта си.

— Както казах, мис Кохран — продължи господин Джолис с нарастващо самодоволство, — много съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но Роузбъд котидж е бил обитаван под наем, плащан от вашият, ъ-ъ… баща — лорд Чейз.

— Не ми беше известно.

Винаги беше смятала, че майка й притежава малкото имение. Но всъщност не беше необходимо много да се замисля, за да й стане ясно какво означава за един мъж да има жена-държанка. Той си запазваше имота и всички права над него. Това просто беше още един неочакван удар, чиято сила тя дори не беше в състояние да усети веднага. Зачака безмълвно, без изобщо да помръдва и видя как се промени лицето насреща. Сега я гледаше не адвокатът на майката, изразяващ престорено съчувствие към скърбящата й дъщеря, а мъж, преценяващ как би могъл да използва една жена за своя изгода.

Беше виждала този поглед и по-рано, но не толкова често и не върху много мъжки лица. Сега обаче беше останала беззащитна. Баща й се намираше в Йоркшир, а тя — тук, съвсем сама, като се изключеше скъпият Баджър.

— Трябва да пиша на баща си — гласът й прозвуча рязко и по-студено от обикновено, но й се искаше този човек да си отиде. — Предполагам, че след като срокът на наема изтича скоро, ще ми се наложи да отида до Чейз Парк.

— Бих казал, че съществува и друга възможност — каза господин Джолис и се наведе към нея. Като хрътка, подушила диря, помисли си тя и очите й започнаха да излъчват повече враждебност, отколкото някой досега беше предизвиквал у нея.

— Не, няма друга — от тона й лъхна не по-малко студ от ледените висулки, спускащи се от стрехите на къщата.

— Може би — не отстъпи Джолис, — да допуснем, че е вероятно негова светлост да не пожелае вие да живеете в Чейз Парк — все още се бе привел напред, а сега и дясната му ръка беше протегната към нея.

— Съпругата му почина преди седем месеца, точно преди ежегодното ми посещение там. Не мога да си представя, че той не би желал присъствието ми. Жена му единствена не ме понасяше по причини, които, смятам, бяха разбираеми. Той беше неин съпруг, но не изпитваше никакви чувства към нея. Отдавна разбрах защо я измъчваше такава горчивина. Било, каквото било, сега тя е мъртва.

— О, но сега негова светлост трябва да бъде много внимателен, надявам се, че разбирате, госпожице Кохран. Негова светлост е твърде опечален, той е в траур. Всичките му съседи, а и не само те — цялото общество, хората, на чието мнение държи, ще наблюдават внимателно поведението му.

— Защо? Със сигурност той няма да се ожени отново, поне не скоро. Аз съм само незаконно родената му дъщеря. Кой ще го е грижа дали живея в Чейз Парк или не?

— Всички, и то много скоро, ако се преместите там. Ще бъде израз на крайно неуважение към паметта на съпругата му, госпожице Кохран. Трябва да ми повярвате, защото аз съм наясно с правилата на това общество, а вие — не.

Думите на адвоката съвсем не бяха убедителни, но тя не искаше да спори с него.

— Не вярвам някой толкова стриктно да следи за поведението на мъжете; това изискване се прилага само спрямо жени — прозвуча гласът й сякаш някъде отдалеч. — Нито пък вярвам, че мъжете са способни да скърбят за каквото и да било толкова дълго време — тялото й застина в още по-голяма неподвижност, въпреки че тя го усещаше в същото време да се накланя назад, отдалечавайки се от протегнатата ръка на мъжа.