— Мога ли поне да я вида? — каза с умолителен глас Кас, хващайки един от лекарите, когато преминаваше край нея.

— Вие роднина ли сте? — попита той съчувствено, забелязвайки оцапаната й с много кръв рокля. Тя беше държала в скута си главата на Маргарит, докато линейката пристигне и след това беше пътувала с нея до болницата.

— Да — излъга Кас.

Лекарят я дръпна настрани.

— Гледката не е приятна — предупреди той.

Тя прехапа устна.

— Знам — прошепна тя. — Аз я доведох тук.

Лекарят изпита съжаление към нея.

— Е, щом сте роднина — каза той. — Нарушават се правилата, но… добре, елате с мен.

Рио кимна на Кас да върви напред и тя последва лекаря в стаята за спешни случаи.

Екип от професионалисти правеше всичко, което беше по силите му. Два катетъра преливаха първата пинта8 кръв. Към носа на Маргарит беше прикрепена тръба. Лекар масажираше сърцето й.

На Кас й прилоша.

— Няма много надежда, нали? — попита тя, едва сдържайки сълзите си.

Лекарят поклати мрачно глава и тихо я изведе навън.

Рио я погледна. Нямаше нужда от думи — и двете го знаеха.

— Кой го направи? — попита Кас с настойчив тон, триейки очите си. Постоянно задаваше този въпрос от съдбовния миг в парка, когато Маргарит падна. Маргарит имаше толкова много врагове — безброй хора я мразеха заради каузата, за която се бореше. И заради това, че живееше живота си както й харесваше и пет пари не даваше за каквато и да е критика или клюка. Мъжът, с който живееше понастоящем, беше Дъки К. Уилямс — чернокож изпълнител на соул със съмнително минало. Кас не го харесваше. Чувстваше, че той използва Маргарит, та да добие популярност за своята залязваща кариера.

Рио дръпна силно от цигарата.

— Слушай какво, не е тайна, че Маргарит си създаде врагове с дейността си. Едното идва с другото. И тя го знаеше.

— Аз все я предупреждавах — каза скръбно Кас. — Тя никога не се вслушваше. Маргарит никога не премисляше нещата изцяло, просто се нахвърляше върху тях.

— Е, да — рече Рио. — Но точно това я правеше такава особена, нали така?

— Май да — каза Кас и се замисли за безбройните, изпълнени с омраза писма, които получаваше Маргарит: „Любовница на негър“, „Комунистическа Кучка“ и тем подобни. Имаше и заплахи, че ще бъде убита: „Лоурънс Браун, видях те на «Шоуто тази вечер». Мразя те. Надявам се, че ще паднеш мъртва. Мога и сам да те убия“.

Такива писма пристигаха почти всеки ден. Бяха толкова чести и настойчиви, че можеш спокойно да ги припишеш на някой смахнат и да ги забравиш.

Това, което безпокоеше Кас, бяха заплахите по телефона. Заглушени гласове предупреждаваха Маргарит да изостави каузата с проституцията. Толкова много бяха станали последователките на Маргарит, че изведнъж сводниците, мадамите9 и гангстерите, които контролираха целия този бизнес, се разтревожиха. Проститутките започнаха да оредяват, стигна се до невъзможна ситуация, тъй като всеки път, когато Маргарит проведеше един от своите митинги на открито, за една нощ изчезваха стотици нови, импулсирани от факта, че „О. Ж. С.“ им предлагаше нещо повече от думи — предлагаше им шанс да започнат съвсем отначало. Организацията уреждаше работни места, жилища, дори пари, ако нуждата беше неотложна.

Имаше много заплахи Маргарит да изостави „Великата Проститутска Революция“, както я нарече списанието „Ню Мънт“. Списанието наскоро беше публикувало снимката й на първа корица и беше поместило статия за нея от шест страници. Но Маргарит нямаше никакво намерение да изоставя каквото и да било. Маргарит Лоурънс Браун беше безстрашна, щом ставаше въпрос за нейната кауза.



Дъки К. Уилямс се втурна в болницата. Идваше от записи в студиото. Положи доста усилия да си пробие път да влезе — наоколо гъмжеше от полиция, представители на пресата и телевизионни екипи.

Дъки, съпроводен от своя мениджър и рекламен агент, отказа всякакви коментари, докато си пробиваше път през тълпата. Пред асансьора в болницата беше спрян от човек от охраната, който отказа да го пусне да се качи.

— Исусе Христе! — изкрещя Дъки, съвсем объркан. — Разкарайте това нищожество от пътя ми преди да съм му смачкал шибания фасон!

Охраняващият го погледна със святкащ поглед, ръката му потрепери нервно близо до дръжката на револвера.

— Успокой се, Дъки. — Мениджърът му се опита да укроти ситуацията. — Просто пазят Маргарит. Кас трябва да е там горе.

Изпратиха да извикат Кас, която дойде, и всички се качиха в асансьора.

— Исусе Христе! Как се случи всичко това? — попита настойчиво Дъки. — Хванали ли са кучия син, който го е направил? Ще оцелее ли тя? Какво, майната му, става тук?

Кас поклати тъжно глава.

— Изглежда никой не знае — каза тя тихо. — Не изглежда на добре.

Когато асансьорът спря и излязоха от него, Рио ги очакваше:

— Оставете всичко — каза тя с глух, безсилен глас. — Маргарит току-що умря.

3.

Енцо Басалино беше едър и силен мъж с огромни рамене, широки гърди и голямо туловище. Мери Ан винаги се забавляваше, когато го прихванеше настроение да приготви вечерята. Той изгонваше от кухнята цялата прислуга, връзваше си престилка и се захващаше да сготви спагети с неговия специален сос с месо а ла Енцо, които ядеше с големи залъци хляб, приготвен с чесън.

Днес Енцо отново се беше заловил сам да приготви спагети.

— Мили, толкова си смешен с тази престилка — казваше развеселена Мери Ан. Тя беше допускана в кухнята само след като обещаеше да не се меси в работата му. — Не искаш ли Малката Мамичка да ти помогне?

Малката Мамичка беше прякорът, който Енцо използваше за нея. Тя обаче въобще не знаеше факта, че това беше любимото прозвище, използвано за всяко момиче преди нея.

— Не. — Той поклати глава отрицателно. — Това, което можеш да направиш, Малка Мамичко, е да ми донесеш още малко вино. Незабавно!

Мери Ан се подчини и донесе виното. После седна на края на кухненската маса и започна да клати крака напред-назад. Беше облечена с много тясна рокля, изрязана много дълбоко отпред. Енцо избираше дрехите й и те бяха все от един и същи вид. Не й се позволяваше да носи панталони, ризи или нещо случайно. Енцо я харесваше да изглежда секси.

Мери Ан нямаше нищо против. Животът й с Енцо беше определено доста по-добър, отколкото беше преди това, и тя му угаждаше всячески. В края на краищата Енцо Басалино беше много важен мъж и тя изпитваше тръпнещото вълнение и имаше честта да бъде с него.

— Опитай го — предложи гордо той лъжица от своя гъст сос, от който се издигаше пара.

Тя покорно отвори уста.

— Оох! Горещо! — надупи се тя. — Ти изгори твоята Малка Мамичка.

Енцо избухна в смях. Днес той празнуваше. Тази вечер щеше да се смее на всичко.

— Понякога си наистина непослушен — рече Мери Ан и после продължи с детско гласче. — Защо си толкова подличък с твоето глезено момиченце?

— Ха! — изсумтя той. — Та ти въобще не знаеш какво означава подъл. — Потопи пръст във врящия сос, извади го, облиза го одобрително и добави още вино. — Ти си умно момиче — продължи той снизходително. — Стой както си, и ще си много добре. Окей ли е, Малка Мамичко?

Тя се изкикоти весело:

— Окей, Големи Татенце10.

По свой собствен особен начин той харесваше Мери Ан и се чувстваше привързан към нея. Тя беше много по-малко приказлива от другите жени и никога не задаваше никакви въпроси. Освен това фигурата й беше сложена точно така, както той харесваше, и беше много внимателна и мила. Никога не му създаваше проблеми.

Енцо мразеше всички досегашни. Те се нанасяха при него и само след няколко седмици си мислеха, че вече го притежават. Жени! Все задаваха въпроси, ставаха много любопитни и понякога имаха нахалството да се извиняват, че ги боли главата, когато той поискаше да правят любов. Енцо се гордееше много с факта, че дори сега, на шейсет и девет годишна възраст, можеше още да го вдига веднъж или два пъти седмично. Често си спомняше за времето, когато му ставаше два пъти и дори три пъти за една нощ. Какъв расов жребец беше той! Какъв великолепен разплоден жребец!

Сега беше ред на неговите синове да продължат традицията Басалино с жените. Той имаше трима синове, трима чудесни млади мъже, с които беше повече от горд. Те бяха неговия живот. Чрез тях името Басалино щеше да остане сила, с която всеки да се съобразява. И когато той станеше стар, много стар, те щяха да са тук да го защитават, както той ги защитаваше.

Беше станало добре, че не тръгнаха подир своята майка. Енцо считаше Роуз за луда — заключваше се в своята стая, шпионираше и разговаряше единствено със синовете си, когато те идваха на гости. Тя беше тук от седемнайсет години. Оох… седемнайсет години се опитваше да смачка ташаците11 му, да го накара да се чувства постоянно виновен.

Но дребната й игричка не му беше подействала. Той отказваше да се чувства виновен за каквото и да било. Остави я тя да е тая, която да страда. Вината беше изцяло нейна, считаше Енцо. Това, което той правеше, си беше чисто негов бизнес и тя нямаше никакво право да се меси.

В дните на своя апогей Енцо Басалино беше придобил прякора Бикът, заради навика му да възсяда всяко подходящо създание от женски пол, което се изпречеше на пътя му. Един ден, докато се забавляваше със съпругата на един свой приятел, известен като Винсънт Шопара, той получи единствената през живота си рана от куршум. „Точно над задника“ — казваше историята. — „Винсънт Шопара ги хванал точно като го правели и го гръмнал точно над задника“.

За щастие на Енцо, тази история не беше съвсем вярна. Винсънт Шопара го беше прострелял, действително, но куршумът беше заседнал в плътта на задните му части и не му беше причинил никаква особена вреда. Както и да е, Енцо не остана много зарадван. След инцидента Винсънт Шопара претърпя много злополуки, като се започне от пожара, който изгори неговата къща, и се свърши с изваждането му от реката, преминаваща от задната страна на един бетонен блок.

На Енцо не му беше приятно да става за посмешище, а историята, че е бил прострелян, беше възбудила много подигравателен кикот.

Кратко време след това той се запозна и ожени за Роуз Вако Морано, дъщерята на един негов приятел. Тя беше стройна, с гордо изражение на лицето и приличаше на крехка Мадона, подобно на всяко италианско девойче. Енцо остана поразен още първия път като я видя и не губи повече време да я пита дали ще се омъжи за него. Не му отне много време да подготви майсторски сватбата. Роуз беше в бяла дантела, Енцо в лъскав черен утринен костюм, бели обувки, ръкавици и червен карамфил. Мислеше си, че прилича на издокарано и напето конте.

На сватбения им ден Роуз беше едва на осемнайсет, а Енцо на трийсет и три.

Станаха популярна двойка. Роуз скоро се отърси от скромното си възпитание и се присъедини към по-буйния начин на живот на своя съпруг. Нямаше никакво желание да става къщовница, да стои по цял ден в къщи и да се занимава само с готвене, деца и ходене на черква. Когато предано роди първия им син, Франк, бебето беше оставено у дома с бавачка, и Роуз продължи да прекарва цялото си време навън с Енцо. Роуз Басалино беше жена, родена преди своето време.

Енцо нямаше нищо против — всъщност беше доволен. Неговата съпруга се превръщаше в красива, модерна жена и Енцо знаеше, че мнозина му завиждат безкрайно. Когато другите мъже оставяха жените си вкъщи и вземаха приятелките си на конните надбягвания, баровете и клубовете, Енцо вземаше със себе си Роуз. Тя стана едно от момчетата, техен верен и най-близък приятел и всеки я обичаше.

Енцо често се удивляваше на късмета си да намери такова съкровище. Роуз го задоволяваше по всякакъв начин и дори намери време да го дари с втори син, Ник, три години след раждането на Франк.

Каква жена! Енцо не скриваше никакви тайни от нея. Тя знаеше всичко за неговата делова активност и когато той множеше успехите си, завземаше нови територии и изхвърляше все повече съперници, тя беше там, до него, и му помагаше. Неведнъж заставаше на негова страна, когато той раздаваше своята особена справедливост на хора, които го бяха измамили.