С напредъка на уменията на Лилиан през годините тя усвои други неочаквани кулинарни уроци. Наблюдаваше как от тестото, което се удря, се получават твърд хляб и също толкова твърди настроения. Виждаше как меки и топли сладки задоволяват човешка потребност, различна от тази при хрупкавите и охладените. Колкото повече готвеше, толкова повече започваше да възприема подправките като носители на емоции и спомени за места, от които произлизат или през които са пътували с годините. Тя откри, че хората сякаш реагират на подправките доста подобно на начина, по който реагират на други хора, забеляза как се отпускат инстинктивно при някои, как потреперват в нещо като емоционално посмъртно вкочаняване, когато се сблъскат с други. Когато навърши дванайсет, Лилиан вече вярваше, че истинският готвач, онзи, който разчита хората и подправките, може да предвиди реакциите преди първото вкусване и така да повлияе на начина, по който ще протече храненето или вечерта. Това беше осъзнаване, което я доведе до нейната Велика идея.



— Ще я накарам да изплува с готвене — заяви Лилиан на Елизабет, докато двете седяха на предната веранда на къщата на приятелката й.

— Моля?

Осем месеца по-голяма от Лилиан, Елизабет отдавна бе загубила интерес към готвенето в полза на по-силната страст по съседа, който, даже докато говореха, караше скейтборд и драматично го вдигаше от рампа, поставена пред портата на Елизабет.

— Майка ми. Ще я накарам да изплува с готвене.

— Лили — лицето на Елизабет показваше смесица от присмех и съчувствие. — Кога ще се откажеш?

— Тя не се е отдалечила толкова, колкото си мислиш — настоя Лилиан. После се захвана да обяснява как си е мислила за сладките и подправките, докато осъзна, че Елизабет е малко вероятно да повярва в силата на готвенето и още по-малко вероятно да осъзнае способността му да повлияе на майката на Лилиан.

Но самата тя вярваше в готвенето, както някои вярват в религия, и направи онова, което мнозина правят, когато се сблъскат с критичен момент в живота си. Застанала тази вечер в кухнята, заобиколена от тенджерите и тиганите, които бе събрала през годините, тя предложи сделка.

— Нека я накарам да изплува — спазари се Лилиан — и ще готвя до края на живота си. Ако не мога, ще се откажа завинаги от готвенето.

После сложи ръце на дъното на трийсет и петсантиметров тиган и се закле. И само защото още беше в края на дванайсетата си година и крайно несведуща в областта на традиционните религии, тя не осъзна, че повечето сделки, предлагани на по-висша сила, предполагат жертва за желан резултат, а при нея рискът беше по-голям от обичайното, тъй като значеше да спечели или да загуби всичко.



Както при много такива начинания, началото беше пълен провал. Лилиан, окрилена от надеждата, засипа майка си с храни, предназначени да изтръгнат моментално книгите от ръцете й — блюда, димящи от подправки, които стреляха директно в стомаха и в емоциите. Цяла седмица в кухнята ухаеше на червени люти чушлета и кориандър. Майката на Лилиан ядеше ястията си както винаги и после се оттегляше в сигурната диета на британските романи от ХІХ век, в които храната рядко играеше ключова драматична роля.

И така Лилиан се оттегли, прегрупира и даде на майка си храна, която да подхожда на книгата за деня. Овесена каша и чай с кифлички, варени моркови и бяла риба. Но след три месеца Чарлс Дикенс отстъпи място на това, което изглеждаше като твърда решимост от страна на майка й да прочете цялото творчество на Хенри Джеймс, а Лилиан се отчая. Майка й може и да бе променила литературните си коментари, но само в най-общия смисъл.

— Тя се е запънала — сподели Лилиан с Елизабет.

— Лили, никога няма да се получи. — Елизабет стоеше пред огледалото си. — Просто й свари картофи и приключи с тази работа.

— Картофи — повтори Лилиан.



Двайсеткилограмов чувал с картофи седеше в подножието на стъпалата в мазето на Лили. Майка й ги бе поръчала в периода й „Оливър Туист“, когато насъщните продукти взеха да се появяват на прага им в такива огромни количества, че съседите попитаха Лилиан дали майка й има планове за гости или може би за бомбоубежище. Ако Лилиан беше по-малка, може би щеше да построи крепост от храна, но сега тя беше заета. Взе ножа си и разряза конопените връзки на чувала и извади четири продълговати картофа.

— Добре, хубавци мои — прошепна им тя.

Отнесе ги горе и изми пръстта от восъчните им повърхности, като с четка почисти вдлъбнатините и джобчетата. Елизабет винаги се оплакваше, когато майка й я караше да мие картофи за вечеря, и се чудеше гласно пред Лилиан или който се случеше наблизо защо просто не правят гладки картофи. Но Лилиан харесваше вдлъбнатините и нащърбванията, дори това да означаваше повече време за измиване. Напомняха й за полята, преди да бъдат култивирани, когато всяка могилка или дупка е била дом, сцена на малка животинска битка или романс.

Когато картофите най-сетне бяха почистени, тя свали любимия си нож от лавицата, сряза ги на четвъртини и пусна парчетата едно по едно в голямата синя тенджера пълна с вода, която чакаше на котлона. Те удариха дъното с глухи, удовлетворителни тупвания и се наместиха за миг, докато намерят позициите си, после замряха, помръдвайки съвсем леко, когато водата завря с мехурчета.

Майка й влезе в кухнята със „Събрани съчинения на Хенри Джеймс“ в ръце.

— Вечеря или експеримент? — поинтересува се тя.

— Ще видим — отвърна Лилиан.

През прозорците небето притъмняваше. Колите вече включваха фаровете си, а светлината се процеждаше сиво-синя през облаците. В кухнята висящите лампи блестяха, светлината се отразяваше от ивиците хром и потъваше кротко в дървените плоскости и под. Майката на Лилиан седеше с разтворена книга на боядисан в червено стол до масата.

— „Спомням си — прочете тя на глас — цялото начало като поредица от полети и падания, малка люлка от правилни удари на сърцето и грешни…“

Лилиан, заслушана с половин ухо, се наведе и извади малка тенджерка от шкафа. Сложи я на котлона и наля мляко, една трета от правите страни. Когато завъртя копчето на котлона, пламъкът изскочи да докосне страните на тенджерката.

— „Имаше миг, в който, вярвам, разпознах, немощен и далечен, вика на дете; имаше друг, когато се стреснах от преминаването на леки стъпки пред вратата ми…“

Водата къкреше в голямата синя тенджера, картофите се наместваха с внимателна решителност като пътници в претъпкан автобус. Кухнята се изпълни с топлината на изпарената вода и с аромата на затоплено мляко, докато последната светлина навлезе в розово през прозорците. Лилиан включи лампата над печката и провери картофите с острието на ножа си. Готови. Тя свали тенджерата от котлона и изсипа картофите в гевгир.

— Спрете да се готвите — прошепна тя, докато прокарваше студена вода над парещите повърхности. — Спрете да се готвите сега.

Изтръска последните останки вода от картофите. Кожиците се свалиха лесно, като шал, плъзгащ се от раменете на жена. Лилиан пусна късовете един след друг в голяма метална купа, включи миксера и загледа как парчетата се променят от форми в консистенция, купчинки, които стават облаци на бучки, а те на свой ред — памук. Резенчета масло се разтопиха в дълги, лъскави струи в жълто през вихрушката от бяло. Тя взе по-малка тенджерка и бавно сипа млякото при картофите. После сол. Точно колкото трябва. Почти като закъсняла мисъл отиде до хладилника и извади твърдо парче пармезан. Настърга малко върху дъската за рязане, взе с пръсти подобните на перца стърготини и ги посипа като фина мъгла във въртящата се купа, където изчезнаха в сместа. Изключи миксера, прокара пръст по повърхността и опита.

— Това е — каза си.

Пресегна се към кухненския шкаф и свали две купи за паста, широки и плоски, с точно толкова кант, че да побере изящна плетеница от синьо и жълто, и ги сложи на кухненския плот. С голяма дървена лъжица загреба от картофите и сипа малка планина от бяло в средата на двете купи. В последната минута направи падинки в центъра на планините и внимателно постави допълнителна порция масло.

— Мамо — рече тя, грижовно поставяйки купата и вилицата пред майка си, — вечерята.

Майка й се намести на стола си към масата, книгата се завъртя пред нея като стрелка на компас.

Тя се пресегна да вземе вилицата и сръчно я придвижи около „Събраните съчинения“ към средата на картофите. Вдигна вилицата във въздуха.

— „Беше първият път, когато познах пространство и въздух, и свобода, всички музики на лятото и всички загадки на природата. Имаше го и размисъла — и размисълът беше сладък…“

Вилицата завърши пътешествието си до устата на майката на Лилиан, където влезе, и после излезе чиста.

— Хмммм… — промълви тя. След това настъпи пълна тишина.



— Измъкнах я — похвали се Лилиан на Елизабет, докато ядяха препечени филийки с топло фъстъчено масло в дома на Елизабет след училище.

— Защото си я накарала да спре да говори ли? — Елизабет имаше скептично изражение.

— Ще видиш — увери я Лилиан.

Въпреки че през следващите дни майката на Лилиан действително изглеждаше по-спокойна, основната разлика беше такава, каквато Лилиан не беше предвидила. Майка й продължаваше да чете, но сега беше абсолютно безмълвна. И макар Лилиан, която отдавна не възприемаше четенето й на глас като някакъв опит за общуване, да не съжаляваше, че вече не е мрежа за съкровени изрази, това не беше въздействието, на което се бе надявала. Беше убедена, че картофите ще са вълшебни.



На връщане от училище Лилиан хвана пряк път надолу по тясна пряка, която водеше от главната артерия към по-селския път към дома й. Насред уличката се намираше малка бакалия, която Лилиан бе открила на седем годинки в летен следобед, когато потисната бе пуснала ръката на майка си и бе поела в неизпробвана до този момент посока, чудейки се дали майка й ще забележи отсъствието й.

В онзи ден преди години тя подуши магазина, преди да го види — горещи и прашни ухания, гъделичкащи носа й и примамващи я надолу по тясната уличка. Самата бакалия беше мъничка, може би с размера на дневна в апартамент, лавиците й бяха изпълнени с кутийки, надписани на езици, които Лилиан не познаваше, и с високи свещи в стъкленици, с изображения на хора с ореоли и тъжни лица. Стъклена витрина до касата беше препълнена с панери храна в ярки цветове — жълти и червени, и зелени, с плътни и опушени аромати, понякога остри.

Жената зад щанда видя Лилиан да стои зазяпана в стъклената витрина.

— Искаш ли да опиташ? — я попита.

Не къде е майка ти, нито на колко години си, ами искаш ли да опиташ. Лилиан вдигна поглед и се усмихна.

Жената бръкна във витрината и извади овална жълта форма.

— Тамале — обяви тя и й го подаде в малка хартиена чинийка.

Коричката беше мека и леко хрупкава, вътрешността — празненство от месо, лук, домати и нещо, което смътно приличаше на канела.

— Ти разбираш храната — отбеляза жената с кимване, докато я наблюдаваше как се храни.

Момичето отново вдигна поглед и се почувства прегърнато в усмивката на жената.

— Децата ме наричат Абуелита — представи се тя. — Струва ми се, че чувам майка ти да приближава.

Лилиан се заслуша и чу гласа на майка си, която четеше надолу по уличката. Тя отново обходи с очи бакалията и забеляза странен дървен предмет, провесен на кука на един от рафтовете.

— Какво е това?

— Според теб какво е? — Абуелита го свали и го подаде на Лилиан, която огледа неправилната му форма — петнайсетсантиметрова пръчка, която в единия край имаше заоблена крушка с издълбани вдлъбнатини като бразди на поле.

— Мисля, че е вълшебна пръчица — отвърна Лилиан.

— Може би — каза Абуелита. — Може би трябва да я задържиш, за всеки случай.

Лилиан взе пръчката и я плъзна в джоба на палтото си като шпионин, поемащ тайно послание.

— Добре дошла си по всяко време, малка готвачке — завърши Абуелита.

Лилиан се бе връщала в бакалията многократно през годините. Абуелита я бе научила на подправки и храни, които никога не бе срещала в домовете на Елизабет или Маргарет. Имаше го авокадото, сбръчкано и нацупено отвън, зелена пролет отвътре, сметаново като сладолед, когато се смачка на гуакамоле. Имаше ги опушените вкусове на чушлетата чипотле и резливо-сладкото хрускане на кориандър, което Лилиан толкова обичаше, че Абуелита винаги й даваше по един стрък да си яде на път към дома. Абуелита не говореше много, но когато говореше, беше разговор.