— Съжалявам — каза отново. — Прекъсвам ви.

— Всичко е наред. Морийн може да ги води. Пък и почти приключихме. Искаш ли да отидеш в кухнята и да си сипеш чаша вино, докато свърша?

— Не, благодаря. — Отчаяно му се искаше да не се беше поддавал на импулса си да дойде тук. — Аз само… Бях излязъл на разходка и само наминавам, защото се сетих, че не съм ти платил за продуктите.

— Хестър се погрижи за това.

— О. Трябваше да се сетя. Ще говоря с нея.

Скица с молив в рамка до входа го разсея за момент. Разпозна работата на баба си дори и без инициалите Х. П. Ландън в долния ъгъл.

Разпозна и Абра, слаба и изпъната в поза Дърво, с ръце над главата и с усмивка на лицето.

— Хестър ми я подари миналата година — обясни Абра.

— Моля?

— Скицата. Придумах я да дойде по време на някой урок да порисува — като стъпка да я убедя да започне да се упражнява. Така че ми подари рисунката в знак на благодарност, след като се влюби в йогата.

— Страхотна е.

Не си даваше сметка, че Абра още държи ръката му, докато не го дръпна след себе си.

— Раменете наведени и извити назад, Лий. Точно така. Отпусни челюстта си, Хедър. Добре. Така е добре. Извинявай — обърна се към него.

— Не, ти извинявай. Преча ти. Ще те оставя да работиш.

— Сигурен ли си, че не искаш чаша вино? Или пък да видим… — Хвана го и с другата си ръка и разтърка дланта му, за да го стопли. — Горещ шоколад?

— Не. Не, но благодаря. Трябва да се връщам. — Ръцете й го разтриваха и предизвикаха бърза и почти болезнена топлина, която подсили усещането, че е замръзнал до кости. — Май че… ще вали.

— Чудесна вечер да си вкъщи край огъня с хубава книга. Добре. — Пусна ръката му, за да отвори отново вратата. — Ще те видя след два дена. Обади ми се или направо ела, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря.

Тръгна си бързо, за да може тя веднага да затвори вратата и да запази топлината вътре.

Но Абра остана на прага и се загледа след него.

Сърцето й — за което често й казваха, че е прекалено меко и отворено — се изпълни със съчувствие.

Откога ли, зачуди се, някой друг, освен семейството му го беше канил да влезе и да се спаси от студа?

Затвори и се върна в солария, кимна на приятелката си Морийн и отново пое групата.

Докато привършваше финалната релаксация видя снега, който Илай бе предрекъл, че ще завали, меко да се трупа зад стъклото и уютното й кътче заприлича на вътрешността на чудата снежна топка.

Беше прекрасно.

— И не забравяйте да пиете вода. — Вдигна собствената си бутилка, докато жените сгъваха постелките си. — И срещата ни за утре сутрин в сутерена на Унитарианската църква си остава за девет и петнайсет.

— Обичам тази група. — Хедър Локаби разроши късата си руса коса. — Уини, мога да те взема от вас, ако искаш.

— Първо ми се обади. Ще се опитам да дойда.

— И така — Хедър разтърка ръце, — това този ли беше, за когото си мисля?

— Извинявай? — отвърна Абра.

— Мъжът, дето дойде по време на урока. Не беше ли Илай Ландън?

Името мигновено предизвика мърморене. Абра усети как ползите от упражненията по йога се разсейват, докато раменете й се стягат.

— Да, това беше Илай.

— Казах ти. — Хедър сръга Уини с лакът. — Казах ти, че чух, че се мести в Блъф Хаус. Ти наистина ли ходиш да чистиш там, докато той си е вкъщи?

— Няма много за чистене, ако никой не живее там.

— Ей, Абра, не се ли притесняваш? Така де, обвинен е в убийство. На собствената си жена. И…

— Оправдаха го, Хедър. Спомняш ли си?

— Само защото не са намерили достатъчно доказателства да го арестуват не означава, че не е виновен. Не бива да оставаш в онази къща сама с него.

— Само защото медиите обичат сочния скандал, особено ако са замесени секс, пари и почитани фамилии от Нова Англия, не означава, че не е невинен. — Морийн изви яркочервените си вежди. — Нали знаеш онова старо законово правило, Хедър? „Невинен до доказване на противното“.

— Знам, че са го уволнили и че е бил защитник на престъпници. Подозрително ми се струва, ако ме питате, да го уволнят, ако не е бил виновен. Освен това казаха, че е основният заподозрян. Свидетели са чули да заплашва жена си същия ден, когато е била убита. Щяла е да вземе купища пари след развода. А и той не е имал никаква работа в къщата, нали така?

— Била е неговата къща — изтъкна Абра.

— Ама се е преместил. Само казвам, че там, където има дим…

— Понякога, където има дим, някой друг е запалил огън.

— Толкова си доверчива. — Хедър прегърна Абра с една ръка искрено, като че я покровителстваше. — Просто започвам да се притеснявам за теб.

— Мисля, че Абра има достатъчно добра преценка за хората и може да се грижи за себе си. — Грета Париш, най-възрастната в групата, на седемдесет и две, облече топлото си и практично вълнено палто. — А Хестър Ландън не би отворила дома си за Илай, който винаги е бил благовъзпитан младеж, ако имаше подозрения, че е виновен.

— О, аз дълбоко обичам и уважавам госпожа Ландън — започна Хедър. — Всички ние се надяваме и се молим да се оправи достатъчно, за да се прибере по-скоро у дома си. Обаче…

— Без „обаче“. — Грета нахлупи шапка клош върху оловносивата си коса. — Това момче е част от нашата общност. Може и да живее в Бостън, но е Ландън и е един от нас. Бог е свидетел, че е минал през ада. Не ми се ще да мисля, че някой може да му създаде допълнителни неприятности.

— Аз… Аз нямах това предвид. — Хедър смутено ги огледа. — Честно, нямах такива намерения. Само се притеснявам за Абра. Не мога нищо да направя.

— Вярвам, че се притесняваш. — Грета й кимна отсечено. — Вярвам също, че нямаш причини да се притесняваш. Упражненията днес бяха много добри, Абра.

— Благодаря. Искаш ли да те закарам до вас? Доста силно вали.

— Мисля, че мога да понеса три минути ходене.

Жените се облякоха и излязоха. Морийн се забави.

— Хедър е кучка — оповести тя.

— С доста хора е така. Мнозина мислят като нея. Щом е заподозрян, значи трябва да е виновен. Това е неправилно.

— Естествено. — Морийн О’Мали, с коса, огненочервена като веждите й, отново отпи от бутилката си. — Проблемът е, че не знам дали и аз нямаше да мисля така, поне в някакво цинично малко кътче на съзнанието си, ако не познавах Илай.

— Нямах представа, че го познаваш.

— Беше първото ми сериозно гадже.

— Задръж така. — Абра я посочи и с двата си показалеца. — Просто задръж. Това си е история за чаша вино.

— Няма нужда да ми извиваш ръцете. Чакай само да пратя съобщение на Майк, че ще се забавя още половин час.

— Действай. Отивам да сипвам виното.

В кухнята Абра избра бутилка бира, докато Морийн се разполагаше на дивана в уютната дневна.

— Казва, че всичко е наред. Децата още не са се избили и в момента щастливо лудуват в снежната буря. — Погледна телефона си, усмихна се, когато Абра й подаде чашата, и я изчака да седне. — Благодаря. Предполагам, че това ще ме подсили, преди да ида до съседната врата и да вляза в битката, а после да нахраня войските.

— Започвай да разказваш.

— Бях на петнайсет и макар че вече се бях целувала, това всъщност беше първата ми целувка. Езици, ръце и тежко дишане. Нека най-напред уточня, че момчето имаше най-прекрасните устни и наистина чудесни ръце. Първият, трябва също да добавя, на когото позволих да докосне тези великолепни цици. — Потупа се по гърдите и отпи от виното. — Но не и последният.

— Детайли, моля.

— Четвърти юли, точно след фойерверките. Бяхме си запалили огън на плажа. Доста хлапета бяхме. Имах разрешение, което си бях извоювала доста трудно да ти кажа, и което моите деца ще си извоюват още по-трудно заради опита ми. А той беше толкова сладък. О, боже мой, Илай Ландън беше дошъл от Бостън за месец… Не можех да сваля очи от него. И не само аз.

— Колко сладък?

— Ммм. Тази къдрава коса, която ставаше все по-руса от слънцето с всеки ден, тези невероятни кристалносини очи. А усмивката му направо можеше да те повали в несвяст. Атлетична фигура — играеше баскетбол, доколкото помня. Ако не беше на плажа гол до кръста, беше в спортния център и играеше баскетбол… гол до кръста. Нека се повторя: ммм.

— Отслабнал е — измърмори Абра. — Прекалено е слаб.

— Видях някои снимки и последните новини. Да, прекалено е слаб. Обаче тогава, през онова лято… Беше толкова красив, толкова млад и щастлив. И забавен. Въртях си задника пред него и на огъня на оня Четвърти юли най-сетне бях възнаградена. Първия път, когато ме целуна, седяхме край огъня. Музиката гърмеше, някои танцуваха, други бяха във водата. Едното доведе до другото и двамата тръгнахме по кея.

Въздъхна при спомена.

— Просто двойка хормонално обременени тийнейджъри в горещата лятна нощ. Не се стигна по-далеч, отколкото би трябвало — макар да мисля, че баща ми не би се съгласил с мен — но беше най-опияняващият момент в живота ми дотогава. Сега изглежда толкова сладко и невинно, но все още нелепо романтично. Морският прибой, лунната светлина, музиката от брега, двойка топли полуголи тела, които тъкмо почват да разбират за какво са създадени. Така че…

— Така че какво? — Абра се наведе напред и размаха нетърпеливо ръце. — Какво стана после?

— Ами върнахме се при огъня. Мисля, че щяхме да стигнем по-далеч, отколкото би трябвало, ако не се бяхме върнали обратно при другите. Бях толкова неподготвена какво става с тялото, когато някой завърти онова ключе. Нали се сещаш?

— О, боже, напълно ми е ясно.

— Обаче той спря и после ме изпрати до нас. Видяхме се още няколко пъти, преди да отпътува обратно за Бостън. Още няколко пъти се целувахме, но нищо не ме зашемети като първия път. Следващия път, когато се върна тук, и двамата се срещахме с други. Повече не се свързахме, не и по този начин. Сигурно дори не помни онзи Четвърти юли с червенокоската под кея на Уиски Бийч.

— На бас, че се подценяваш.

— Може. Ако се бяхме срещнали, когато той се върна, може би щяхме да си поприказваме хубаво — както с теб. Веднъж налетях на него в магазина, когато бях много бременна с Лиъм. Илай ми отнесе покупките в колата. Добър човек е. Вярвам го.

— Срещала ли си жена му?

— Не. Виждала съм я веднъж или два пъти, но никога не сме се запознавали. Голяма красавица, трябва да й призная. Но не бих казала, че е от типа, дето си пада по готиното сладко бъбрене извън магазина. Говореше се, че двете с Хестър Ландън не се понасят. Илай дойде сам или с останалите от семейството си няколко пъти, след като се ожени. После просто спря да идва. Или поне не знам да се е връщал.

Погледна часовника си.

— Трябва да се прибирам. Да нахраня вилнеещата орда.

— Може би трябва да отидеш и да го видиш. Илай, имам предвид.

— Мисля, че в този момент би го възприел като нашествие… или пък ще реши, че съм маниакално любопитна.

— Нуждае се от приятели, но може би имаш право. Сигурно е прекалено скоро.

Морийн отнесе празната си чаша в кухнята и я остави.

— Знам те аз тебе, Абракадабра. Няма да го оставиш да тъне в депресия, не и за дълго. — Облече палтото си. — В характера ти е да оправяш нещата, да лекуваш, да целуваш там, където боли. Хестър много добре е знаела какво прави, когато те помоли да наглеждаш и него, и къщата.

— Тогава по-добре да не я предавам. — Абра прегърна Морийн, преди да отвори задната врата. — Благодаря ти, че ми разказа. Не само секси историята за тийнейджърските страсти, а задето ми даде още един поглед към него.

— Можеш да го целунеш един-два пъти.

Абра й стисна ръцете.

— Ще се въздържа.

— Да, да. Само казвам, че ако възникне възможност… ами той има такива страхотни устни. Ще се видим утре.

Абра проследи от прага приятелката си, която бързо премина под силния сняг, стигна до съседната къща, светна лампата и захлопна задната врата.