— Подмазването няма да ти помогне, Илай Андрю Ландън.

— Значи не си била разумна?

Думите му я накараха да се разсмее и той прие това за малка победа.

— Такава съм си и имам намерение да продължа да бъда. Мозъкът ми си работи чудесно, благодаря, дори в момента да не може да се сети как точно паднах. Даже не помня да съм ставала от леглото. Обаче няма значение. Оправям се и ще приключа с тая проходилка за баби инвалиди. А ти как си?

— Добре съм. Всеки ден пиша и май книгата наистина върви. Това ме кара да се чувствам добре. Освен това е хубаво, че съм тук, бабо. Искам отново да ти благодаря за…

— Недей. — В гласа й се долавяха острите ръбове на гранита от Нова Англия. — Блъф Хаус е колкото твоя, толкова и моя. Семейна е. Знаеш къде са дървата в бараката, но ако ти потрябват още, говори с Дигби Пиърс. Номерът му е в тефтера ми, върху бюрото в малкия кабинет и в най-дясното чекмедже в кухнята. Абра също го има, в случай че не успееш да го намериш.

— Добре, няма проблеми.

— Храниш ли се добре, Илай? Не ща да виждам кожа и кости следващия път, когато ми се изправиш пред очите.

— Току-що ядох палачинки.

— А! Да не би да си ходил в „Кофи Бийч“ в града?

— Не… всъщност Абра ги направи. Виж, относно тази работа…

— Тя е чудесно момиче. — Хестър въобще не му даде думата. — Освен това е превъзходна готвачка. Ако имаш някакви въпроси или се забъркаш в неприятности, просто я питай. В случай че не знае отговора, ще го намери. Тя е умно момиче, много красиво при това, както се надявам да си забелязал, освен ако си не само окльощавял, ами и ослепял.

Усети как в тила му звънна предупредително звънче.

— Бабо, нали не се опитваш да ме свържеш с нея?

— И защо ми е да правя такива работи? Ти не можеш ли да мислиш сам? Че кога пък съм се бъркала в любовния ти живот, Илай?

— Добре де, права си. Извинявай. Само… Познаваш я доста по-добре от мен. Не искам да я карам да се чувства задължена да ми готви, а изглежда, не мога да й го втълпя.

— Яде ли палачинки?

— Да, обаче…

— Защото се почувства задължен?

— Добре де, разбрах.

— Освен всичко друго, Абра върши това, което обича, гарантирам ти го. Ей затова й се възхищавам. Радва се на живота и си го живее. Можеш да се възползваш малко от това.

Предупредителното звънче пак се обади.

— Но не се опитваш да ме уредиш с нея?

— Убедена съм, че и сам си съвсем наясно с ума си, сърцето си и физическите си потребности.

— Добре, да оставим това. Да погледнем нещата от друг ъгъл. Не искам да обидя приятелката ти, особено след като ми пере дрехите. Пък и както казах, ти най-добре я познаваш. Как по най-дипломатичен начин да я убедя, че не искам и нямам нужда от масаж?

— Предложила ти е масаж?

— Да, госпожо. По-скоро ме уведоми, че ще се върне в пет и половина с дъската си. „Не, благодаря“ въобще не я трогна.

— Ами значи имаш нужда от лечение. А това момиче има вълшебни ръце. Преди да почне да ме масажира всяка седмица и да ме убеди да се занимавам с йога, си живеех с болките в кръста и между плешките. От възрастта е, казвах си и се примирявах. Докато не дойде Абра.

Илай установи, че е стигнал по-далеч, отколкото бе възнамерявал, когато забеляза стълбите към градчето. Няколкото секунди, които му трябваха да смени посоката и да реши да се изкачи дотам, предоставиха възможност на Хестър.

— Превърнал си се в кълбо от стрес, младежо. Да не си въобразяваш, че не мога да го усетя по гласа ти? Животът ти се срина и това не беше правилно. Не е честно. Животът рядко е справедлив и честен. Значи ето какво ще направим сега. Ще вършиш това, което всички се изреждат да ми казват, че аз трябва да правя. Да бъдеш здрав, силен, да си стъпиш на краката. И на мен не ми харесва да слушам тия работи, но това не значи, че не са истина.

— И решението е в масажа на твоята правеща палачинки съседка?

— Едно от решенията. Я се чуй! Пъшкаш и пуфтиш като някой дядо.

Обиден и огорчен, той се подготви за отбрана.

— Извървях целия път към градчето и повечето беше през този проклет сняг. И качвам стълби!

— И тези извинения ги слушам от бивша баскетболна звезда от Харвард!

— Не съм бил звезда — измърмори Илай.

— За мене беше. И още си.

Спря се, щом изкачи стълбите — да, за да си вземе въздух и да изчака пулсът му да се успокои, както бе установила и баба му.

— Видя ли ми новия гимнастически салон? — запита тя.

— Видях го. Много е хубав. Колко вдигаш от лежанка, Хестър?

Тя се засмя.

— Мислиш се за умен и дързък. Но аз няма да измършавявам и да се отпускам. Обаче виж какво. Ти ще използваш салона, Илай.

— Използвах го вече. Веднъж. Намерих бележката ти. Застанал съм срещу Омарената къща.

— Най-добрите омарени ролца по северното крайбрежие.

— Нещата не са се променили много.

— Има промени тук и там, но важни са корените. Надявам се да помниш своите. Ти си Ландън, но покрай мен носиш и от кръвта на Хокин. Нас нищо не може да ни сломи, не и за дълго. Ще се грижиш за Блъф Хаус заради мен.

— Разбира се.

— И помни — понякога палачинката е просто палачинка.

Това го накара да се разсмее. Смехът му излезе груб и хриплив, но все пак се чу.

— Добре, бабо. И да използваш проходилката.

— Ще я ползвам скапаната проходилка, поне засега, ако ме чуеш какво ти говоря.

— Добре. Провери си имейла за някои снимки. След ден-два пак ще ти звънна.

Подмина места, които помнеше — „Топка и фунийка“, „Пицарията на Мария“ — както и някои нови заведения като „Сърфът“, обкован с розови дъски. Белият шпиц на методистката църква, простата постройка на унитарианците, гордата сграда на хотел „Норт Шор“, очарованието на барбекютата, които щяха да приветстват туристите през сезона.

Редките превозни средства пуфтяха край него, а после почти изчезнаха, докато вървеше към вкъщи.

Може би щеше да се върне в градчето следващия ясен следобед, за да купи малко пощенски картички, да ги надпише и да накара родителите си и малкото си приятели да се усмихнат.

Нямаше да боли.

Нямаше да боли и ако поразгледаше магазините, старите и новите, за да почувства отново духа на мястото.

Да си припомни корените, така да се каже.

Обаче точно сега бе уморен, беше му студено и искаше вкъщи.

Колата му беше сама на алеята и това бе облекчение. Беше се мотал достатъчно дълго, за да остави Абра да приключи. Нямаше да му се налага да води разговори или да ги избягва. Щом видя състоянието на ботушите си, се разтъпка наоколо и после отиде в пералното помещение.

Докато се събличаше, реши, че раменете му в момента са добре. Или поне достатъчно добре. Можеше да прати есемес на Абра и да й пише, че разходката е излекувала схващането му.

Стига да не беше сделката, която бе сключил с баба си. Така че щеше да я спази, но можеше да я отложи с два-три дни. Разполагаше с няколко часа, за да нагласи нещата. В края на краищата бе адвокат — все едно дали практикуващ, или не — и писател при това. Можеше да сътвори ясно и разумно послание.

Влезе в кухнята и забеляза лепнатата на плота бележка.

„Във фризера имаш тенджера с пиле и картофи.

Камините са заредени.

Изяж ябълка и не забравяй да пиеш вода след разходката. Ще се видим към пет и половина.“

Абра

— Ти какво, да не си ми майка? Може пък да не искам ябълка!

Извади си вода от хладилника само защото беше жаден. Не искаше и нямаше нужда от друг да му казва кога да яде и кога да пие. Сигурно следващия път щеше да го накара да си изчисти зъбите с конец или да се измие зад ушите.

Щеше да се качи горе, да направи някои проверки и после да съчини текста.

Отправи се към кабинета си, изпсува, върна се и си взе ябълка от бамбуковата купа, защото, ами дявол да го вземе, просто така искаше.

Знаеше, че раздразнението му е ирационално. Жената беше любезна и мила. Само че той просто искаше да бъде оставен на мира. Имаше нужда от време и място, за да си стъпи отново на краката, не искаше да му протягат ръка.

В началото имаше много протегнати ръце, после ставаха все по-малко и по-малко, докато приятели, колеги и съседи започнаха да се отдръпват от човека, заподозрян, че е убил жена си. Че е смачкал черепа й, защото тя му е изневерявала, или защото разводът би му излязъл много скъпо.

Или пък комбинация от всичко това.

Повече не посегна към тези ръце.

Обут само по чорапи и все още премръзнал от дългата разходка, тръгна към спалнята си, за да си вземе обувки.

Спря с ябълката наполовина до устата си и се смръщи, като видя леглото. Приближи се и потисна втория си смях за деня — определен рекорд.

Абра беше нагънала и нагласила една хавлиена кърпа в нещо, което приличаше на странна птица, настанила се на юргана му. Носеше очила и малко цвете, втъкнато между плата и слушалката на телефона.

Глупаво, каза си… но пък беше сладко.

Седна на ръба на леглото и се загледа в птицата.

— Май имам съобщение.

Остави птицата където си беше и влезе в кабинета.

Щеше да направи някои проучвания, може би да поработи върху следващата глава и да прескочи поредното препятствие.

Обаче по навик първо си провери имейла. Измежду спама, писмото от баща си и още едно от баба си в отговор на снимките, които й беше пратил, откри и писмо от адвоката си.

Първоначално реши, че е по-добре да не го отваря. По-добре — не. Но то щеше да си седи там и да го чака.

Със стегнати на възли рамене отвори писмото.

Прескочи правните термини, остави настрана уверенията и заобикалките и се съсредоточи върху грозната му същност.

Родителите на Линдзи отново вдигаха шум и завеждаха срещу него несправедлив иск за убийство.

Явно това никога нямаше да свърши. Никога нямаше да приключи. Освен ако полицията не хванеше виновника за смъртта й, заподозреният щеше да е винаги той.

Родителите на Линдзи го ненавиждаха и бяха убедени без грам съмнение, че той е убил единственото им дете. Ако продължаха с това — а колкото по-дълго подозрението тегнеше единствено върху него, толкова по-вероятно беше да не се спрат — отново всичко щеше да се разрови и да бъде хвърлено във врящия медиен котел. И щеше да се излее не само върху него, но и върху семейството му.

Отново.

Делото едва ли щеше да отбележи голям напредък или да придобие по-голяма тежест пред съда. Но те нямаше да спрат да пеят тази песен, убедени в правотата си, че търсят единственото наказание, което би било справедливо.

Сети се за общественото внимание, за всички ония, които дискутираха, анализираха, спекулираха. За частните детективи, които Пийдмънт щяха да наемат… по-скоро вече бяха наели и които щяха да се довлекат в Уиски Бийч и да посеят спекулациите, съмненията и въпросите в единственото място, което му беше останало.

Зачуди се дали инспектор Улф от полицията в Бостън е повлиял на решението им. В лошите си дни Илай смяташе Улф за своя личен Жавер — с маниакална упоритост този човек го преследваше за престъпление, което не беше извършил. Когато беше в по-добро настроение, гледаше на инспектора като на твърдоглаво объркано ченге, което отказва да разбере, че липсата на доказателства може да означава и невинност.

Улф не бе успял да събере достатъчно данни, за да принуди прокурора да заведе дело. Това обаче не го беше спряло да се опитва, като на моменти дори преминаваше границата на тормоза, докато началниците му не го отстраниха.

Поне официално.

Не, никак не би изключил възможността Улф да окуражава и подстрекава Пийдмънтови в начинанието им.

Облегнат на лакти, Илай разтърка лицето си. Знаеше, че това ще се случи, очакваше го. Така че колкото и ужасно да беше, по-добре бе да вземе мерки, за да се отърве веднъж завинаги от този товар.