СЮЗЪН ЕЛИЗАБЕТ ФИЛИПС

ПО-КРОТКО ЛЕЙДИ!

„Никой не може да разказва истории както Сюзън Елизабет Филипс. Нейното уникално умение да съчетава колоритни герои с неповторим хумор ги прави единствени по рода си.”

РОМАНТИК ТАЙМС

Лейди Ема Уелс-Финч, твърде благонравната директорка на английско девическо училище, е жена с мисия – тя разполага само с две седмици, за да погуби репутацията си. Когато пристига в Тексас с развети поли, строго насочен чадър и прекрасни чувствени устни, от които се сипят заповеди, тя твърдо вярва, че само едно нещо може да я спаси от домогванията на надутия, превзет и тесногръд херцог Бедингтън: пълен и абсолютен позор.

ЕДНО ЛОШО МОМЧЕ ОТ ТЕКСАС

Световноизвестният голфър и плейбой Кени Травълър от дете е свикнал да получава всичко, което поиска, а сега е отстранен от любимия си спорт. Само едно нещо може да спаси кариерата му – пълна и абсолютна почтеност!

За нещастие, той е изнуден да бъде шофьор на властната, прекалено целеустремена лейди Ема, която на свой ред е твърдо решена да овършее всички кънтри барове, студиа за татуировки и е готова на нещо по-лошо… много по-лошо.

Когато един страхотен мъж, който не може да си позволи още един скандал, се срещне с една твърдоглава жена, решена да предизвика скандален фурор, може да се случи всичко. Но любов? Това е невъзможно. Това е възмутително. Това е… неизбежно!

Щеше още да си поспи, ала за нещастие, го събуди появата на двойка твърде шумни бизнесмени. Кени повдигна с неохота клепачи, протегна се лениво и няколко минути се прозява. Симпатична жена в сив костюм му се усмихна и той й се усмихна в отговор. Погледна към часовника и установи, че е закъснял с половин час. Отново се прозина и се протегна.

— Извинете – обади се нерешително жената, – съжалявам, че ви притеснявам, но… лицето ви ми се струва толкова познато. Не сте ли…

— Да, госпожо, аз съм. – Той наклони стетсъна си и я дари с усмивка, макар че в ъгълчетата на устните му се спотайваше поредната прозявка. – Поласкан съм, че ме познахте извън арената на родеото. Не ми се случва често.

— Родео? – сконфузи се жената. – Извинете. Аз си помислих, че сте… Толкова много приличате на Кени Травълър, прочутия голфър.

— Голфър? Аз? О, не, госпожо. Аз съм твърде млад, за да се занимавам с пенсионерски игри като голфа. Обичам истинските спортове. – Родео. Ето това е истински спорт. Е, и футбол, разбира се, както и баскетбол. – Той се надигна бавно от стола и се изправи в целия си ръст от метър и осемдесет и осем. – Обаче, когато става дума за тенис, нещата са малко неопределени. Но голфът със сигурност не е занимание за един истински мъж.

— Но…

Но „сивият костюм” не беше вчерашен и мило се усмихна.

— Въпреки това много добре си спомням, че тази зима гледах по телевизията блестящата ви игра на финала за турнира „AT&T” и „Буик Инвитейшънъл” – настоя. – Кълна се, помислих, че Тайгър ще избухне в сълзи в последния ден на турнира в „Тори Пайнс”. – Усмивката й помръкна. – Още не мога да повярвам, че комисар Бо…

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, госпожо, ако не произнасяте пред мен името на този антихрист.

— Извинете. За колко време сте отстранен?

Кени погледна златния си ролекс.

— Предполагам, че ще зависи от това, колко бързо ще се добера до терминала на „Бритиш Еъруейс”.

— Моля?

— Наистина ми беше приятно да си побъбря с вас, госпожо. – Той докосна вежливо периферията на стетсъна си и се насочи с ленива походка към изхода.

Едно от нещастните му бивши гаджета веднъж изтъкна, че за Кени тази походка се равнява на бягане с все сили. Но Кени никога не бе виждал смисъл да хаби енергия на друго място, освен на игрището за голф. Любимият му девиз беше: „Бавно и лесно”, въпреки че напоследък му беше все по-трудно да го следва.