Майка ми, Исмени, е родена под знака на Кучешката звезда*, която омайва хората със светлината си и те се лутат безпътни.

[*Название на Сириус в много култури. Изгревът на Сириус е отбелязвал прилива на Нил в Древен Египет. – Б. пр.]

Казваха, че е омагьосала баща ми, замъглила е разума му и затова той я взел за съпруга. Защото нито един цар не би избрал жена от своя народ, когато може да укрепи съюза си с друго племе, като си вземе съпруга оттам.

Но аз виждах погледите, които я следваха всеки път, когато минаваше под дворцовите портици. Разговорите секваха и наставаше напрегната тишина, докато не се скриеше от погледите им. В редките случаи, когато Исмени заемаше мястото си до баща ми в съдебната зала, хора прииждаха като приливни вълни.

С бронзова кожа, вежди като криле на гълъбица и устни, сътворени за нашепване на молитви, майка ми беше най-изящното създание в Савското царство. Капките дъжд, ромолящи по високопланинските тераси, не можеха да се сравнят с музиката от мънистата по подгъва на робата й, а най-скъпият тамян от Хадрамаут не можеше да си съперничи на уханието на парфюма й.

Докато поспивах на дивана й в горещите следобеди, сплитах пръстите си с нейните и се дивях на тюркоазените й пръстени. Надявах се, че китките и глезените ми ще бъдат тънки като нейните. Само на това се надявах; не вярвах, че някоя друга частица от красотата й може да бъде дарена повторно на друг смъртен.

Често получавахме подаръци от баща ми: редки цитруси, внасяни от север, изненадващо сладки във вътрешността под горчивите си кори. Пойни птици и гребени от слонова кост от другия край на тясното море. Топове фино египетско ленено платно, от което майка ми правеше рокли за мен, досущ като нейните.

Но за мен най-ценни бяха приспивните песни, които тя нашепваше в ухото ми. Обредните молитви, на които ме научи, докато коленичехме пред нейните идоли, сладкият полъх на ливан, носещ се от косата й. Нито веднъж не ме отблъсна, когато се притисках към нея, дори да бе облечена в одеждите си на царица. Нито веднъж, когато се оттегляше в покоите на баща ми през нощта, не пропускаше на сутринта отново да се сгуши до мен в нашето легло.

Отвъд двореца, Сава се простираше от отвесните склонове на крайбрежните планини до началото на необятната пустиня. Но аз бях доволна, че моят свят се ограничава до покоите на майка ми.

Вечер сядах пред ковчежето й с бижута и украсявах ушите си с камъни лапис лазули, раменете ми се свеждаха от тежестта на огърлиците й, които тя сваляше и оставяше на масичката си. Тя беше покрита със злато и сияеше сред мъждивата светлина на лампата и всичко наоколо сякаш ставаше златно – лицето на майка ми, сребърната чаша в ръката й.

И тогава аз танцувах, а тя пляскаше с ръце; гривните звънтяха на глезените ми, докато се носех в танца на мусонния дъжд, стичащ се из долините, и на нежните летни пръски, които приканваха просото да поникне от кафявата, все още помнеща зимата земя. Танцувах като високопланинския ибекс, с извити над главата ръце, наподобяващи огромните му сърповидни рога, и като лъвовете, които го преследваха.

Танцът ми винаги я разсмиваше. После тя скачаше на крака и се присъединяваше към мен, а нанизите с мъниста от червен карнеол на шията й подрънкваха при всеки подскок.

— Ти ще станеш по-красива от мен – каза ми тя една нощ, след като се строполихме от умора на възглавниците.

— Никога, мамо!

Не бих допуснала и за миг мисълта, че това е възможно.

Тя протегна ръка и аз се отпуснах до нея.

— На твоята възраст не бях толкова красива – каза мама и ме целуна по косата. – Но внимавай, моя малка Билкис. Защото красотата е оръжие, което можеш да използваш само веднъж.

Преди да успея да попитам какво има предвид, тя свали от китката си една тежка гривна, широка колкото дланта ми, обсипана с рубини.

— Виждаш ли тези камъни? Те са по-твърди от кварца и изумрудите. Не се чупят лесно, не омекват с годините. Нека да ти напомня, гълъбице моя, че мъдростта е трайна и затова е по-ценна. – При тези думи тя плъзна гривната на ръката ми.

— Но...

— Шшшт... Сестрите звездици* изгряха – това е време, когато се случват нови неща.

[*Седемте сестри – в гръцката митология така са наричани Плеядите. – Б. пр.]

Тя докосна амулета на шията ми – бронзов слънчев диск със защитно заклинание на гърба.

— Как ти се струва идеята да си имаш малък брат принц?

Сгуших се до нея, играейки си с гривната. Моята бавачка ме караше да паля тамян пред алабастровия идол на Шамс, богинята на слънцето, всеки месец, откакто се помнех, и да изричам молитви за това.

— Много бих искала.

Казах го, защото знаех, че ще й хареса. Но премълчах, че искам брат много повече от сестра, която би се съревновавала с мен за вниманието на майка ми. Че мога да я споделя с момче, защото знам, че някой ден то щеше да ни остави, за да застане до баща ни и да заеме престола.

Заклех се да се моля всеки ден бебето наистина да е момче.

Десет дни по-късно майка ми падна и удари главата си в мраморната пейка в банята си. Същата нощ ми казаха, че тя ме е напуснала и е преминала в задгробния живот, като е отнесла и неродения ми брат с нея.

Крещях, докато не се сринах до ръба на тоалетната й масичка. Наричах ги лъжци и настоявах да я видя, блъсках всеки, който опиташе да ме докосне. Майка ми никога не би ме напуснала!

Когато най-сетне ми позволиха да я видя, се хвърлих върху нея, притиснах се в студената й гръд, докато не ме откъснаха насила, макар пръстите ми все още да бяха заплетени в косата й.

След като затвориха царския мавзолей в храма на лунния бог Алмака, постоянно виждах лицето й пред мен. Понякога усещах аромата й, чувствах мекотата на бузата й, долепена до моята, докато спях. Тя не ме беше изоставила. Почти година след смъртта й не отроних и дума. Всички мислеха, че съм онемяла от скръб. Но истината бе, че аз разговарях само с нея.

Всяка вечер, докато лежах в леглото си, двете си шепнехме. На следващото лято гласът й постепенно заглъхна и изчезна, отнасяйки съкровена част от мен. Бях на шест години.

Хагарлат, втората съпруга на баща ми, не беше нито млада, нито красива. Но присъствието й в двореца подновяваше връзките ни с племената от Нашшан на север и контрола на търговския път през огромната долина Джауф. Ако язовирите и каналите, по които се оттичаха летните мусони, бяха живителната сила на Сава, то Пътят на тамяна бе нейният дъх, всяко вдишване по неговите маршрути бе благодатно и изгодно, наситено с ливан, бдолах*, балсам и смирна.

[*Вид смола, скъпоценен камък. – Б. пр.]

Бях на осем, когато моят полубрат наруши тишината на женското крило на двореца с гневния си рев, идвайки на този свят точно преди първите пролетни дъждове. На храмовия празник същата година баща ми посвети златни статуетки на Хагарлат и брат ми, изписани със съответните проклятия, ако някой се осмелеше да ги махне. Почувствах се предадена от това богохулство; майка ми бе погребана на това свято място.

Но дори появата на наследник не успокои членовете на съвета – за тях баща ми не можеше да се сравнява с неговия войнстващ предшественик. Дядо ми Агабос е бил мъжеубиец. Хиляди загинали заради неговата амбиция да обедини четирите велики царства: Аусан, Катабан, Хадрамаут и Сава, която трябвало да властва над всички тях.

Именно Агабос се бе оженил за принцесата от другата страна на тясното море, от която децата му бяха наследили царствения тъмен цвят на кожата си.

Но баща ми, единственият оцелял от синовете на Агабос след походите му, се интересуваше повече от налагането на култа към лунния бог Алмака в обединеното царство, отколкото от разширяването на границите. Същата година той се самообяви за върховен жрец и започна да ръководи храмовите тържества и обредните ловни експедиции, докато дори до моите детски уши не достигна недоволният ропот, носещ се из дворцовите зали като жужащи пчелни рояци.

Не се доверявах на Хагарлат. Не защото тя насърчаваше религиозната ревност на баща ми или защото имаше лице на петниста камила, не дори и затова че доведе на света това пищящо създание, моя брат, а понеже се бе настанила в стаята на майка ми, бе взела нейните накити и се стараеше всячески да заличи спомена за нея – името Исмени вече бе нещо безкрайно далечно в съзнанието на всички. Но не и в моето.

Дворецът се бе превърнал в чуждо за мен място, със слугите на мащехата ми и странните жреци, които изпълваха залите с грубата си племенна реч. Моите нови роднини и дори техните роби гледаха през мен, като че ли не съществувах, когато не ми нареждаха нещо, а децата, с които бях израснала, се бяха отчуждили от мен по време на едногодишното ми мълчание.

— Стой надалече! – извика едно от тях, момче на име Лубан, когато се опитах да го убедя да се промъкнем заедно в оборите. В годината преди да умре майка ми, бяхме прекарали часове наред там, като хранехме камилите и се криехме от бавачката ми. Вече беше няколко сантиметра по-висок от мен и не ме гледаше с усмихнати очи като преди. – Майка ти е мъртва и Хагарлат е царица. Сега ти си обикновено копеле.

Премигнах, смаяна от презрението, изписано на кръглото му лице.

И после го фраснах по окото.

— Аз съм дъщеря на царя! – крещях, стъпила върху него, докато някой ме издърпа назад.

Тази вечер си легнах наказана, без вечеря, но и без това нямах апетит. Бях виждала и преди как децата на загинали съюзници ставаха слуги на наследниците на оцелелите им събратя. Но никога не ми бе хрумвало, че това ще се случи и с мен.

— Ти си принцеса. Не забравяй коя си – каза ми моята бавачка същата нощ. Но аз не знаех коя съм. Тя и дъщеря й – Шара, бяха всичко, което ми бе останало.

Въпреки че никой друг не ме нарече копеле – поне не и в лицето – не можех да не забележа извръщащите се от мен погледи, намаляващите видове плат за роклите ми, все по-редките подаръци от баща ми, които накрая просто спряха да идват.

Един ден тръгнах смело към покоите на Хагарлат, където тя организираше тържеството в чест на първия рожден ден на брат ми сред купища шарени платове и скъпоценна коприна, струпани на облегалката на дивана.

— Къде са подаръците, които баща ми изпраща за мен? – попитах аз. Чух как хората наоколо си поемат шумно въздух, видях с крайчеца на окото си ужасеното изражение на бавачката си.

Хагарлат се обърна, изумлението бе изписано така ясно на лицето й като къната, която красеше челото й. Зелени капковидни обици от яспис висяха на ушите й. Дебел златен пояс обгръщаше наедрялата й талия. Приличаше ми на накичено магаре.

— Защо, дете, забравил ли те е? Той изпраща толкова много подаръци тук. Ах, как само изглежда лицето ти. – Тя посегна към бузата ми.

Точно когато долната ми устна щеше да се разтрепери, я видях: рубинената гривна, принадлежала някога на майка ми – същата, която тя ми даде преди смъртта си.

— Откъде взе това? – казах аз. Бавачката ми ме дръпна назад и ми изсъска да млъкна. – Гривната е моя!

— Какво, тази ли? – отвърна Хагарлат. – Е, щом означава толкова много за теб, вземи я – свали я от ръката си и я хвърли към мен. Тя падна на пода в краката ми.

— Прости ми, царице моя! – каза бавачката ми.

Аз се наведох и грабнах гривната от пода. Един от рубините липсваше и трескаво започнах да го търся, докато бавачката ми не ме избута навън.

От този момент нататък избягвах дворцовия живот, доколкото можех. Криех се в градините и сред басейните, където си тананиках песните на майка ми. Запълвах времето със заниманията с учителя, когото баща ми бе пратил, за да ме държи далеч от неприятности.

През следващите три години изучих цялата шумерска поезия, мъдрите писания на Египет и вавилонските легенди за сътворението на света. Отбивах се при писарите в двора и четях съдебни документи, надничайки през раменете им, когато те ми позволяваха, а главният писар на баща ми ме оставяше да се възхищавам на прилежно изписаните от него редове и дори ми показваше описания на битките на дядо ми, когато го умилостивях с кана вино, измъкната от избата. Чаках с нетърпение търговците да се върнат с нови съкровища от пергаментови свитъци, таблички и велен*, дори палмови стъбла, на които изписваха търговски отчети.

[*Фино обработена телешка кожа, имитираща пергамент. – Б. пр.]

За първи път след преминаването на майка ми в света на сенките открих отново радостта. Моят малък брат, Дамар, щеше да стане цар. Аз успявах да избегна дворцовите зали с техните политически боричкания и междуособни интриги и потъвах в историите за далечни места и народи, оживяващи пред мен посредством думите. Успявах да избягам от всичко...

Но не можех да избягам от погледа на брата на Хагарлат.

Садик бе змия – дебел мъж с вял поглед, който обаче не пропускаше нищо и умееше да убеждава съветниците на баща ми в своята полезност. Слугините и робите често клюкарстваха за него, казвайки, че е роден под силен знак – което всъщност означаваше, че се бе облагодетелствал значително от брака на сестра си за моя баща. Изглежда, половината дворец бе попаднал под влиянието му и бе впечатлен от него, макар да не проумявах защо.