Обърнах се към нея със съскане. Бях като клонка, вече изсъхнала и разцепваща се под тежестта на една-единствена птица. Бях готова на безразсъдството да прокълна и нея, и сина й, и всяка надежда от утробата й да излезе нещо живо, и всеки човек от племето й заедно с камилите и козите му, до последното бясно куче на народа й.

Но дъхът, който си поех, за да изрека клетва, излезе като тихо изпуфтяване. За един кратък налудничав миг почти се разсмях.

Тя не можеше да ми причини нищо, не можеше да ми отнеме нищо, което вече да не ми бе отнето или което да не бях готова да захвърля сама – дори собствения си живот.

Аз, която нямах власт, не трябваше да произнасям нито дума. Тя бе загубила цялото си превъзходство над мен. И в този момент Хагарлат също го разбра. Видях как цветът изчезва от лицето й.

— Да – казах на баща си. – Отпрати ме. Пусни ме да премина тясното море и да отида в земята на майката на твоята майка. Дай ми жреци и дарове за храма на Алмака там и аз ще ги занеса от твое име.

Облекчение ли видях да се изписва на лицето му?

Не можех да му се сърдя за бързото съгласие. Алмака бе спасил и него.

Тази есен се качих на кораба с моя учител, със свита от жреци, с нови служители за нарастващата колония и с изобилие от тамян, жертвени предмети и дарове за храма в Пунт*.

[*Страната Пунт (в превод Страна на боговете) – държава на източния бряг на Африка, на юг от Судан, на южното крайбрежие на Червено море (сомалийското крайбрежие). Египтяните я смятали за страната на своите предци и божества. – Б. пр.]

Не ми позволиха да взема бавачката си или Шара – Хагарлат се бе погрижила за това, така че се сбогувахме със сълзи на очите, целунах ги по шиите и се помолих боговете да са благосклонни към тях.

Реших, че никога вече няма да се върна в двореца в Мариб, с неговите тъмни коридори и още по-тъмни спомени. Щях да живея до края на живота си в Пунт в мир и спокойствие.

Но веднъж призован, Алмака имаше други планове за мен.


ВТОРА ГЛАВА

Сънувах мъглата, която се спуска над планините преди мусонните дъждове. Мъгла с цвят на мляко, развълнувана от първите пориви на настъпващата буря, преди глухият тътен на потопа да се втурне надолу по планината. Потоп с пенлива пяна, капризен като променливите си цветове – първо бял, след това жълт, вече преситен от тинята. Вода, достатъчно смъртоносна, за да отнесе камила или дори къща, докато вилнее из някога сухите уади към шлюзовете и равнините, чакащи по-долу.

— Македа.

Отворих очи и се загледах през финия муселин над леглото към тавана. Светлината от лампите се виеше като змия по плочките на тавана, хвърляйки сенки по балдахина, който трябваше да ме предпазва от безмилостните комари.

Цикадите пееха. Дори и със затворени капаци на прозорците чувах оглушителния им хор. Между света на сънищата и този, където бях попаднала, те звучаха като неспирния пороен дъжд, който ме примамваше отново да заспя...

Усетих целувка по слепоочието си, пърхаща като криле на нощна пеперуда. Протегнах се със затворени очи, докоснах кичур коса, увих го около пръста си и го повдигнах към носа си. Топло коляно се плъзна до моето. Изгорелият в кандилото тамян бе отстъпил място на мускусния аромат на постелята, напоена с влагата на желанието, избухнало часове по-рано в пролетната жега.

— Македа – прошепна глас.

Това бе името, дадено ми от семейството на баба ми – име, което бях приела при идването си в Пунт, за да оставя наранената Билкис зад себе си.

Придърпах мъжа, търсейки солената му шия. Той изпъшка, пое си дъх за миг, сякаш да каже нещо, после тялото му покри моето.

Дори тогава си помислих, че чувам дъжда, барабанящ по покрива и преминаващ в грохота на наводненията. Когато останахме неподвижни, аз отново се унесох.

— Македа.

Въздъхнах дълбоко... от задоволство.

— Трябва да се събудиш.

Повдигнах натежалите си клепачи и го видях, подпрян на лакът – галеше влажното ми чело, а черната му коса се спускаше покрай лицето му като изящна рамка. Макар, чийто благороден баща служеше на моя в царския съвет. Макар, воинът, който беше дошъл преди две години, водещ със себе си още заселници от Сава, за да работят на златната мина и да запълнят гарнизона.

Макар, моята любов.

Притеглих го към себе си със сънлива въздишка, ръцете ми се обвиха около него.

— Все още е нощ.

— Да – прошепна той в ухото ми и късите косъмчета на брадичката му ме погъделичкаха. Този път, когато се отдръпна, не успях да го убедя да се върне. – Хайде, принцесо.

Шумолене на завивки... и аз останах сама в леглото.

— Къде?

Бяхме се измъквали от двореца посред нощ безброй пъти, за да се къпем в басейните на лунна светлина или за да се любим в овощните градини до изгрев-слънце, когато любопитните папуняци започнеха да се взират в нас от клоните на морингите*.

[*Род дървета, известни като „дървото чудо“ и „дървото, което никога не умира“. Срещат се в южната част на Индия и Северна Африка. – Б. пр.]

— Към голямо ново приключение.

— Не виждаш ли, че си ме изтощил?

Той се засмя тихо.

— Мислех, че е обратното.

— Ти си урната, която никога не се изпразва.

— А ти си кладенецът, който никога не пресъхва. Но сега ела.

Облегнах се на една страна. Изправен пред мен, той приличаше на бронзова статуя в някоя храмова ниша. В името на всеки знаен и незнаен за мен бог Макар бе истински красавец.

— Кажи ми, че ме обичаш.

Но когато устните ми се извиха нагоре в усмивка, той не ми отвърна по същия начин.

— Знаеш, че е така.

През очите му обаче премина странна сянка. Дали беше игра на светлината от лампата, в която маслото потрепваше в последни издихания, или наистина бръчките на челото му се изостриха?

Завесата на леглото се спусна зад него. Той започна да събира дрехите си.

Засмях се озадачено.

— Какво е това приключение, което не може да изчака до утре вечер?

— Ще видиш.

Пред вратата ми се разнесе тихо стъргане. Евнухът, даден ми от моята пралеля, винаги спеше пред покоите ми на втория етаж. Защо бе буден в този час?

Надигнах се на лакти, вече напълно разсънена.

Макар се върна, в едната си ръка държеше везания ми кафтан, другата бе протегната към мен.

Намръщих се и станах от леглото.

— Бързо – каза той, минавайки отново зад завесата. Наблюдавах го как покрива и препасва саронга си над жилавите си бедра.

Когато посегна към меча си, разбрах, че няма да се къпем. Облякох се.

Макар дойде и коленичи пред мен с чехлите ми, като ги плъзна една по една на ходилата ми. Точно преди да се изправи, ме погледна. Това бяха същите очи, които ме следваха, сякаш бях самото слънце, когато за първи път бе дошъл тук, за да стане началник на гарнизона и скоро след това на дворцовата стража. Но тази вечер в тях имаше нещо повече, някаква странна надежда.

— Любов моя, какво става?

— Ела – изправи се той и ми подаде воала.

Навън Яфуш беше не само буден, но и чакаше с факла в ръка; светлината от пламъка се отразяваше от лъскавата му нубийска кожа, златната халка блестеше на ухото му. Погледнах го, после се взрях отново в Макар. Откога любовникът ми действаше заедно с моя пазач?

Изведнъж се зачудих дали Макар не бе уредил тайно да се оженим тази вечер. Колко пъти бяхме говорили за това в нашето градинско ложе под звездите?

Принцесите не избират сами мъжете си. Но пък и през изминалите шест години на изгнанието ми баща ми не бе направил някакви уговорки за мен.

Доколкото знаех, Садик бе споделил тайната за моето поругаване преди смъртта си. Досещах се, че Хагарлат имаше пръст в разгласяването на това.

Макар, моят лечител, знаеше, че не бях влязла девствена в леглото му. Нито веднъж не ме попита за първия ми трагичен опит. Когато се озовах в прегръдките му, най-сетне открих себе си и изпитах благодарност за всичко, което ме бе довело тук, защото красотата на тези дни надви ужаса на онези нощи. С мен, изгнаничката, Макар нямаше полза от благородния си произход. Аз не можех да го облагодетелствам по никакъв начин – роднините на Хагарлат бяха заели целия съвет и най-престижните позиции в Сава. А и той никога не се бе опитвал да спечели богатство чрез мен тук, в Пунт. Аз също не бях спечелила любовта му насила, с властта си.

Всички тези мисли преминаха през главата ми, докато слизах по първите три стъпала пред покоите ми.

Тайна сватба. Усмихнах се сама на себе си. Без повече въпроси тогава.

Последвах ги по коридора към двора на приземния етаж и навън, през колонадата. Градините бяха осветени, цикадите пееха в пълна хармония. Посегнах да уловя ръката на Макар. Той допря пръстите ми до устните си, без да ме погледне.

Погледнах встрани, към Яфуш. По мускулестите му ръце и безизразното лице човек не би могъл да познае, че е лишен от мъжкото си достойнство. Но какво му бе казал Макар, че челото му бе толкова свъсено? Нима поводът за излизането ни не беше радостен? Защо никой от тях не изглеждаше доволен, че ме води натам, накъдето отивахме?

Нещо не беше наред.

Когато минахме през малката северна порта, сърцето ми вече туптеше силно като барабан и се блъскаше в ребрата ми, и аз нямах никакви романтични очаквания за моринги или сватби.

Спрях, отказвайки да продължа.

— Къде ме водиш? Кажи ми сега.

Макар се обърна и за миг не го познах. Никога не ме бе гледал така – без в очите му или на устните му да играе усмивката, запазена специално за мен. Но сега, на светлината на факлите, това определено не беше изражението на мъж, запътил се да се ожени за любимата си, а на човек, борещ се със самия себе си, прикриващ някаква тайна.

— В храма. Един кораб пристигна вчера на пристанището.

Един кораб? Беше късно в този сезон за кораби дори и от Египет.

— Какво общо има това с нас?

— По-добре е да видиш и чуеш сама.

Погледът ми се премести към скалистата равнина, неравномерният й склон бе осветен от лунното сияние и от слабата светлина на факлите на хълма отвъд, виещи се като змии по пътя към храма.

— Македа – каза Макар и се поколеба. Когато се обърнах, на лицето му бе изписана горчива болка. – Само не забравяй: никога не съм те мамил.

Изгледах го удивена от тези думи.

— Мисля, че е най-добре да отидеш в храма, принцесо – каза Яфуш.

Погледът ми се стрелкаше между двамата, но те не проронваха и дума.

— Нито един от вас ли няма да каже нещо? Тогава нека да разкрием загадката!

Повдигнах робата си и тръгнах пред тях, а сърцето ми биеше бясно в гърдите ми.

Изкачих пътя до храма, покрай каменните надгробни плочи на предците ми. Стъпките ми звучаха прекалено шумно сред жуженето на насекомите, всяка крачка бе едновременно твърде бърза и твърде бавна.

Една тъмна фигура чакаше на върха на хълма. Дрехите издаваха, че е жрец. Под лунната светлина проблясваше бръснатата му глава и разбрах, че е главният жрец. И той ли участваше в тази все по-неразбираема мистерия? Когато пристигнахме, той вдигна длан, за да ме благослови, гласът му прозвуча дрезгаво в тишината на нощта:

— Принцесо.

Храмът на крепостта се извисяваше зад гърба му, фризовете с фигури на ибекси бяха забулени в сянка. Резбованите врати зееха отворени. Вътре, като голямо нажежено око, пламтеше запалена факла.

Какво ме чакаше тук, зад тези врати, посред нощ?

Когато погледнах Макар, единственият му отговор бе мълчаливо кимване. Разбрах, че каквото и да ме очакваше вътре, трябва първа да пристъпя, за да се изправя лице в лице с него.

За един налудничав миг ми се прииска да избягам, да се върна по пътя, но не в двореца, нито дори в градините, а в мрачното поле, отрупано със стели. Там най-малкото щеше да ми се наложи да се изправя само срещу скорпионите.

Но сякаш самият акт на идването ми тук бе препречил пътя ми назад.

Вдигнах поглед към луната, пълна и високо в зенита си.

И после влязох в храма.

Пет фигури стояха в средата на вътрешния двор. Премигнах срещу светлината от факлата, докато лицата им изплуваха от сенките.

Хасат, началникът на съвета в Пунт, мой далечен родственик. До него стоеше Набат, началникът на гарнизона. Не изглеждаха да са били внезапно събудени и измъкнати от леглата си, ако изобщо си бяха лягали. До Набат имаше трима мъже в типичните за Сава роби, с ками, затъкнати в поясите на кръста им, и с висящи на бедрата мечове.

— Принцесо – каза Хасат и сведе глава.

— Съветнико Хасат – отвърнах със заекване. Не знаех какво предстои, но се изненадах, когато го видях тук, очевидно чакащ мен.

— Извинявам се, че те призовахме по този начин.

Скръстих ръце на гърдите си, за да спра потрепването им.

Хасат пристъпи към мен, светлината от факлата играеше върху дълбоките белези по лицето му. Посочи останалите трима.