— Тези хора дойдоха тук, поемайки голям риск.

— Наистина... – Млъкнах, за да прочистя гърлото си, което внезапно бе пресъхнало. – Наистина е така, ако сте дошли от Сава. Сезонът на дъждовете наближава.

Само глупак би прекосил морето по време на дъждовния сезон... или човек, поел на отчаяна мисия.

— Принцесо – рече един от мъжете. – Аз съм от благородното племе на Аман.

— От великата долина Джауф – казах бавно, като името на мястото прозвуча някак чуждо, когато излезе от устата ми.

— Велико племе с връзки с могъщите търговци на Габан – допълни Хасат. – А това е Халхариб, кръвен роднина на най-старшия съветник на баща ти, който вече броди из света на сенките. А това е Яса, роднина на бащиния ти съветник Абамар.

Струйка пот се плъзна между гърдите ми. Племенните земи на тези трима мъже формираха почти идеална линия от север на юг през Сава, между планинската верига на запад и пустинята на изток.

— Не съм виждала родствениците ви от много години – казах предпазливо. – Но знам, че баща ми им се доверява напълно. Какво искате от мен?

— У дома плъзна чума, дойде с керваните на търговците от Мариб – каза Хасат.

— Съжалявам да го чуя.

За момент никой не проговори.

Погледът ми се местеше между тези мъже с нарастващо объркване.

Най-накрая мъжът, наречен Яса, пристъпи към мен.

— Принцесо, болестта завладя и двореца. Твоят баща, царят, е болен. И преди това здравето му бе влошено. Като тръгвахме, все още не знаехме дали ще оживее, или ще умре.

Олюлях се. Но когато погледнах към Макар, който бе застанал зад мен, се стегнах и се обърнах отново към мъжете.

— Царят е бил жив, когато сте тръгвали. Тогава защо сте дошли? По-добре да бяхте изчакали, за да получа по-важни новини за него – дали е жив, или мъртъв!

— Мусонът наближаваше. Не можехме да чакаме.

— И дойдохте само за да ми кажете, че е болен?

Но не беше така. Едва ли биха рискували да преминат морето само за това.

Дали си въобразявах, или цикадите замлъкнаха? Сякаш магията сред сенките на тези стени беше изчезнала. Нима светилището се бе превърнало в обикновена постройка от варовик и хоросан след пристигането на това пратеничество?

— Има и друго – каза мъжът от Аман. – Хагарлат се е погрижила хората от нейното племе, роднините й, да заемат всяка позиция във властта.

— Наясно съм.

— Но има много племена, нашето включително, които няма да приемат възхода на нашшаните и техните съюзници. Царят е в напреднала възраст. Няма значение дали ще живее само още няколко дни, или дори година – скоро ще има война за трона.

— Но моят брат...

— Той е само на десет години и е пионка в ръцете на племето нашшан.

— Но той е наследникът на трона!

Макар застана до мен. Много тихо ми прошепна:

— Македа... той не е единственият наследник.

Вгледах се в него, докато усещах как цялата се вцепенявам от студ, въпреки че въздухът в това свещено място бе топъл и задушен.

— Племената от Аман на север и най-далечните – на юг, като тези от Хадрамаут, са готови да подкрепят претенциите ти за трона, принцесо – каза Яса.

Чух тези думи, но не вникнах добре в смисъла им.

— Както и Пунт – обади се Набат, който бе мълчал досега. – Кой не би искал да види внучката на Агабос на престола на обединените земи?

Така ли ставаха тези неща?

— Брат ми също е внук на Агабос – чух се да казвам. – Защо Пунт ще подкрепи претенцията на единия брат или сестра за сметка на другия?

— Хагарлат не е лоялна към Пунт и ние няма да сме й предани – отвърна Хасат. – Тя се интересува единствено от златото и стоките, които изнасяме, и от таксите, които роднините й измъкват за тях, докато те минават по търговския път на север, през земите на Нашшан.

— Но баща ми...

— Прости ми, принцесо – обади се Халхариб, най-високият от тях, – но царственият ти баща може вече да е мъртъв в същия този миг. Ако не се върнеш, други ще наложат своето право със сила. Дори без да имат кръвно право. Никой няма да очаква завръщането ти, докато не свършат дъждовете. Ако се придвижим бързо, можем да предотвратим войната и да ти осигурим престола.

— Савското царство не е било управлявано от царица от поколения!

— По волята на Алмака сега ще имаме такава. Племената ни са готови. Готвим се от години за този миг.

Преди час бях потънала в блажени сънища, предоволна от живота си в Пунт. Сава беше нещо далечно, за чиито буреносни дъждове си спомнях в сънищата си. Но сега тя дойде при мен: с недоволството на северните племена и борбата им срещу нарастващото влияние на Нашшан, с желанието на собственото ми племе да се задържи на власт и с ламтежа на Юга за нови изгоди. Колко бързо действаха! И за какво? Заради обещанието за бъдещи дължими услуги, заради надеждата за брачен съюз с поглед към трона?

И тогава разбрах. Те не очакваха Сава да има властваща царица, а царица, която да доведе един от тях на власт.

И тук бе ролята на Макар... Удобно изпратен при мен преди две години от баща му с неговите обучени воини.

Погледнах го с нови очи, а той поклати глава едва забележимо.

И макар че чух неизказаните му мисли, вече виждах само един чужденец, прикрит зад лицето на любимия ми.

Коя бях аз, щом не бях неговата любима?

Царица?

Пионка.

— Моите хора се събират в пристанището в момента – каза Набат на другите, а след това всички започнаха да говорят едновременно за подсигуряването на провизии за завръщането.

— Баща ми все още може да е жив! – понечих да ги спра.

Халхариб ме погледна така, сякаш току-що си бе спомнил, че съм там.

— Докато се върнем, принцесо, вече може да не е. И Хагарлат и съветниците й от Нашшан ще са завладели трона на обединеното царство и ще са събрали толкова войска, че да могат да го защитят със сила. Мусоните идват. Алмака ни се усмихва. Но трябва да тръгнем незабавно.

Тази нощ се изправих срещу Макар.

— Какво друго си пазил в тайна от мен? Какви други планове сте кроили зад гърба ми през последните две години?

Той хвана юмруците ми, когато се спуснах, вбесена, към него, и ме притегли към гърдите си. Забиб, прислужницата ми, се сви, сякаш искаше да стане невидима, въпреки че сновеше непрекъснато из покоите ми, докато опаковаше бижутата ми, роклите, скъпоценните ми свитъци. Разсъмваше се, утринното небе вещаеше зловещи събития. Навън роби и въоръжена охрана пренасяха вещите ми до конвоя, който чакаше в двора на двореца – специално за мен свита от придружители, за чието съществуване до съвсем скоро не подозирах.

— Наричате брат ми „пионка на Нашшан“. И все пак ето ви – ти и тези мъже, които идват да ме призоват, след като години наред сте заговорничили зад гърба ми! Всеки от вас е можело да бъде разкрит по всяко време. Ти не познаваш Хагарлат толкова добре, колкото мен! Откога животът ми е бил изложен на опасност и сте ме правили на глупачка?

— Македа – рече той отривисто и ме хвана здраво. – Всеки мъж тук се е заклел да те защитава. Гарнизонът. Моите хора в двореца. Яфуш, който спи пред вратата на покоите ти...

— Ти, който спиш вътре. Каква глупачка съм била! И представяш ли си, за миг, когато ме извеждаше навън тази вечер, си помислих, че отиваме да се оженим тайно! – засмях се с огорчение, но след това закрих очи, унизена и бясна заради това.

— Не съм си мечтал за нищо друго.

— Дори и сега, колко искрено звучат думите ти – пророних тъжно.

— Защото са верни! Но как можех да се оженя за теб, знаейки, че този ден ще дойде, макар да ми се искаше никога да не се случи? – отпусна той ръце в отчаяние. – Как бих могъл?

— Лъгал си ме през цялото това време!

— Не. Алмака ми е свидетел, че ще се оженя за теб в същия този миг, ако ти го пожелаеш.

— Колко удобно, защото след това ще станеш цар. Кажи ми, това ли бе намерението на благородния ти баща от самото начало? Даде ли ти наставления как точно да ме съблазниш?

— Македа... – Лицето на Макар бе измъчено. – Моля те...

— Кажи ми, че това не е бил негов план, че той не е заговорничил с другите да ме види на трона.

— Съюзниците отдавна се споразумяха, че няма да има предложения за брак, за да не бъдат поставени мотивите им под съмнение от Хагарлат. Не и докато...

Зашлевих го. След миг, все още смаяна от себе си, му ударих още една плесница.

— Колко предвидливи са били всички! А през всичките тези години аз си мислех, че съм забравена – до тази вечер. И дори малко преди това не ме предупреди! За всички нощи, в които ти се отдавах, можеше поне тази услуга да ми направиш в замяна.

Той се обърна към мен и повиши глас:

— Как можех да ти кажа? Не виждаш ли, че се разкъсвах надве? Как да те накарам да ми повярваш? Кажи ми и ще го направя!

— Твърде късно е. И сега тези хора идват да ме призоват и аз трябва послушно да ги последвам? Няма да го направя!

Развиках се на Забиб да спре да приготвя багажа ми, да остави всички неща. Всичко около мен, светостта на тези покои – моето убежище, място за учене и покой, а по-късно и на вечери, изпълнени с откривателството на любовта... всичко бе осквернено, празно. Тук плаках в прегръдките на Макар първия път, когато дойде при мен не като крадец, а като човек, способен да ме изцери с думи, ласки и поглед. Тук се надявах да прекарам остатъка от живота си в сладостно доволство, ровейки из моята непрекъснато нарастваща библиотека със свитъци, загърбила събитията от миналото си.

И сега всичко се разпадаше пред очите ми, докато планините на Сава се виждаха в далечината пред мен.

Сълзи на унижение се стекоха по бузите ми, горещи и солени като дългото Червено море.

— Македа... – хвана ме Макар за китките. – Любов моя...

— Не ми говори за любов. Моля те. Имай милост.

Той ме придърпа към себе си в пристъп на отчаяние.

— Кажи ми какво искаш и ще го сторя!

Исках да го отпратя – да тръгне и да прекоси морето с тези хора, да ме остави на мира. Но дори и сега не можех да понеса мисълта да остана между тези стени без него. Бях приела на драго сърце изгнанието, защото означаваше безопасност за мен. Заради Макар тези самотни дни се бяха превърнали в най-прекрасното време на света.

— Отпрати тези хора – казах аз. – Живей с мен тук, както преди. Нека всичко остане такова, каквото винаги е било. Ако си искрен, остани с мен, въпреки че никога няма да стана царица.

— Колко дълго ще бъда в състояние да те опазя, когато на престола седне друг? Първата му задача ще бъде да погуби всеки съперник. Наистина ли мислиш, че животът ти ще е в безопасност, ако брат ти носи короната?

— Тогава нека избягаме в провинцията и да забравим, че някога сме спали между стените на дворец! Ще отглеждаме овощни градини, ще обработваме ниви. Ще изживеем дните си спокойно...

Но още докато казвах това, осъзнавах невъзможността и абсурда на тази мечта, подобно на илюзията ми за свобода през всичките тези години. Всъщност не молех него, а бога, който някога ме бе освободил там, в Сава, и сега искаше отплатата.

— Не мога да се върна. Не мога. Не мога...

Закрих очи с треперещите си ръце, все още не знаех дали говоря на любимия си, или на Алмака.

Макар ме хвана за раменете.

— Ако искаш, ще избягаме в провинцията и ще изживеем дните си заедно като обикновени, неизвестни хора. Кажи само една дума и ще го направя. Но ти никога няма да бъдеш в безопасност. Никога няма да живеем спокойно. Постоянно ще надзъртаме през рамо, ще се боим и негодуванието ти към мен ще нараства все повече и повече.

— Никога.

— Да. Защото единственото място, на което някога ще си в безопасност, е престолът. И ще дойде ден, когато ще се запиташ дали истинското ти място не е там, където боговете са ти посочили. Смяташ ли, че е грешка, че ти си първородното дете на царя? Че родителите ти са от един и същи царски род? Не виждаш ли, че съдбата те е предопределила за нещо повече? Не искаш да си пионка. Тогава не позволявай да те превърнат в такава! Ти си по-умна от всички тях, по-учена от всеки мъдрец. И някога обичаше Сава.

Да. Така беше. Преди майка ми да ме напусне и да премине в задгробния живот и аз да се откажа от гласа си. Преди Садик да отрови покоите ми и Пунт да се превърне в мое убежище макар и само защото не бе Сава, която бях опознала.

Тази сутрин бях сънувала нейните дъждове. В идните дни щях да се питам дали това не бе поличба. Така и не бях успяла да прогоня миналото и бях живяла винаги в страх от неговите пипала дори когато канех търговци от пристанището на вечеря, за да чуя вести от дома и техните истории. От безопасността на залите в Пунт следях деянията на съвета, променливите политически ходове на племената, новините за разрастването на култа към Алмака и на храмовете на баща ми, построени в негова прослава.

Алмака, богът на ревящия бик и на лунния цикъл, на когото се бях обрекла преди толкова много години.