Явно се изуми и самият Карлос. Вдигна гневно ръка заедно със салкъма и гласовете моментално секнаха. При раздрусването няколко зърна паднаха върху него и той захвърли останалата чепка към масичката. Наистина, не очакваше такъв ответ, нито пък такава предизвикателно вирната глава. А и погледът на този легат беше някак особен. „Какво? – разкрещя се наум. – Какво ме гледаш? Какво означава това? Какви ли номера крои пак оня проклет дядка в Рим?“

Подпитващите му вероломни очи още известно време лазиха по легата. Внезапно прозря погледите на този мъж: „Това, което ще ми казва, е поверително – промърмори си. – Трябваше по-рано да се досетя. Навсякъде гъмжи от османски шпиони“.

Стана.

– Ела! – каза на Медичи.

Към всички, които се надигнаха да го последват, Карлос направи жест с ръка, с който им нареди да не мърдат от местата си. Слезе по четирите стъпала, явно ядосан.

– Да си поговорим в градината! – процеди към легата. – Подозирам, че има основателен повод да ми развалите настроението.

***

Повървяха мълчаливо известно време из градината, потънала в невероятния за жаркото севилско слънце аромат на рози.

– Какви са последните новини от вашите шпиони? – пръв наруши мълчанието Карлос.

– Кои шпиони? – попита Медичи, за да го настъпи по мазола, и си каза: „Е, сега сън няма да го хване!“ – Светият отец има очи и уши навсякъде. Вие кои точно имате предвид?

Карлос предпочете да се престори, че не е разбрал какво му казва легатът. Прав беше човекът. Шпионите на папата бяха навсякъде. Нямаше да се учуди, ако изпълзяха и изпод леглото му. Някои от тях бяха с черни пелерини, други – в продадени на Църквата тоалети на благородници. А имаше и уличници. Проститутки, получили благословията! Опиваха с вино разни командири, хвърляха се в обятията им и изтръгваха от устата им каквото им беше нужно. Разбира се, вършеха тази работа не за да отидат в рая. Стараеха се чрез златото на Рим да си поживеят райски на земята.

– Естествено, константинополските, синьор. Само не ми казвайте, че Светият отец не дебне Сюлейман ден и нощ.

– И да го кажа, никой няма да ми повярва. Плюс това лъжата е грях, нали? Аз се страхувам от греха.

– Добре, казвай тогава, какво прави Сюлейман?

– Прекарва дните си с двете превзели сърцето му красавици, Ваше Величество.

– Ето че сторихте грях. Очаквате да повярвам на тази лъжа, така ли?

– Не е лъжа. Сега султанът е зает с двете си красавици.

– Чухме, че някакво руско момиче му е взело ума. Но отдавна. Сега още една ли се появи?

– Това, че рускинчето му е взело ума, е истина. Знаете, венецианците я наричат Руслана. Сюлейман я кръстил Хюрем. Още боготвори тази жена.

– Какво ти боготворене!? – измърмори подигравателно Карлос. -Току-виж заварил някой друг върху жената, която боготвори. И другата ли боготвори? Сега две богини ли си има?

Медичи го изгледа пренебрежително.

– Лъжете се. Другата красавица е дъщерята на султана. Момичето, което роди Руслана. Всички, които са я видели, казват, че е красива като майка си. Името й... такова... Малко трудно се произнася. – Замисли се. -Ммм... Мих... Хах... Да... Мих... ри... мах... Означавало „слънце и луна“. Това, което казахте, е истина. Защото султанът боготвори и дъщеря си.

Посланикът на Венеция, Грити, видял със собствените си очи как султанът излязъл в градината да си играе с нея. Просто не е за вярване. Този мъж, наречен Грити, успя да се сближи с Ибрахим, великия везир на султана. Та той казал на посланика: „Нашият господар има две души. Едната е в ръцете на московчанката, другата – при дъщеря му!“

– И вие повярвахте на това, така ли? – разсмя се подигравателно Карлос. – Османлията не си играе на игрички. Не си пилее времето по жени. Особено ако харемът му е претъпкан с най-големите красавици от цял свят. Сюлейман ви залъгва.

– Светият отец не може да бъде залъгван.

– Сюлейман тайно си подготвя ордите. Докато ние си въобразяваме, че той се забавлява в харема, току-виж някоя нощ опрял ятагана в гърлата ни.

– Светият отец се интересува много повече от това какво е направил той, отколкото какво трябва да направим ние.

– Празни приказки! – погледна го накриво Карлос. – Какво правим ние... Нищо!

Медичи се спря. Огледа се дали наблизо няма някой, който да ги чуе какво си говорят. Приближи се още повече и му прошепна:

– И аз дойдох да обсъдим с вас именно това! Светият отец е намислил нещо много по-унищожително от онова, което биха извършили многобройните армии.

– И какво по-точно?

Кръстосаха погледи. Карлос не успя да издържи на зловещата сянка, заиграла в очите на папския пратеник.

– Да му вземе и двете души, едновременно!

Карлос се втрещи.

– Ето, това е всичко! – продължи другият с огромно удоволствие от смайването на Карлос. – Но за да постигнем успех, Светият отец има нужда от вашата помощ.

Радостна искрица просветна в гърдите на Карлос. Каза си: „Ето че опря до мен! Мечът на Рим е в ръцете ми!“

– Каква помощ?

– Светият отец иска нещо, което се намира при вас.

– Какво е то?

Медичи дръпна краля в сянката на едно дърво с дебел ствол.

– Човекът, който ще угаси слънцето и ще изтръгне сърцето на Сюлейман!

***

През нощта Медичи не спа спокойно. Прехвърляше през ум целия разговор с Карлос. Не му разкри плана си. И без това сам не беше сигурен дали папата го посвети изцяло в крайната си цел. Трябваше да се създаде нов човек. Нереален човек, който да стане тяхното безмилостно оръдие на смъртта, а накрая да изчезне отново в нищото, откъдето щеше да се появи. Само толкова му беше известно.

Папата беше подхванал тази тема една вечер след литургията, докато се взираше в потрепващите сред полумрака на нощта светлинки на една плуваща по водите на Тибър гемия.

– Какво ще кажеш? – беше попитал в заключение Климент.

– Изумително! Дръзко!

– Да! – потвърди и папата. – Няма как да очакват подобно нещо, няма как!

Джулиано де Медичи известно време остана загледан в лицето на папата. Дори мумиите на папите, подредени в подвала на светата църква, имаха много по-красноречиво изражение от неговото – страхът, болката, мъката в мига на раздялата с този свят; тревогата, изпитвана пред прага на водещия към непознатото друм; паниката, породена от усещането, че може би настъпва денят, когато трябва да отговарят за потайните си грехове. По лицето на Климент обаче нямаше ни най-малък признак на трепет или емоция. Главата на християнския свят стоеше пред него като застинала статуя на възрастен римски сенатор, със затворени очи, сякаш обзет от божествено вдъхновение.

– Ами шансът за успех? Какъв е шансът за успех според вас, повелителю?

Другият не намери за необходимо дори да го погледне.

– Зависи от вас, братовчеде!

– Но как така? Един-единствен човек!

– Драги ми Джулиано, понякога един-единствен човек може да направи онова, което не биха могли да сторят цели професионални армии. - В потвърждение на думите си папата, също и Медичи в отговор, кимна с глава. – Ала човекът трябва да е внимателно избран и надежден! -каза Климент. – Ако изборът ни е погрешен, няма да сполучим!

– Сръбската кама! – промърмори Медичи. Това бе кодовото наименование на промъкналия се в двореца на Сюлейман самоубиец, който имаше за задача да го ликвидира.

– Джулиано, само не ми казвай, че се надяваш да постигнем целта си чрез камата! Нужна ми е змия. Намери ми я!

Папата отново затвори очи.

Усетил, че вече е време да си върви, Медичи се поклони пред него. Тъкмо обърна гръб да напусне терасата, когато нещо като менгеме го стисна за китката. Беше ръката на Климент – само кожа и кости, като жив скелет. Стискаше го с неподозирана за възрастта му сила.

– Мълчание! – подшушна му папата. – Пълно мълчание! Трябва да си непроницаем и потаен като бездънен кладенец, синко!

Джулиано кимна с глава.

– Нищичко не издавай!

Отново потвърди с глава.

– Поласкай го оня глупав крал. Нека остане с впечатлението, че ти си посветен. Нека си мисли, че сме му длъжници. Това е всичко!

– Разбрах, свети отче!

– Не оставяй никакви следи!

Кокалестата ръка продължаваше да стиска китката му. Този път Медичи примигна с очи в знак на готовност: „На вашите заповеди!“.

– Никой да не узнава повече от необходимото!

Кимна с глава.

– Ако някой узнае повече от необходимото, да не се оставя жив!

– Разбира се.

– Не само този, който е узнал. Да не остава жив и онзи, който го е подозрял!

За миг настъпи тишина. Папата очакваше реакция.

– Така ще бъде, свети отче!

– Дори и ти, Джулиано! Ако видиш, че те заплашва нещо!

Медичи изтръпна.

– Дори и аз! – прошепна.

– Готов ли си да се принесеш в жертва, чадо мое?

Това си беше открита заповед за смърт.

– Готов съм, повелителю мой!

Костеливата хватка се поразхлаби.

– Планът ни трябва да се пази в пълна тайна, докато не дадем последната заповед!

– Ще остане!

– Но щом светейшата заповед бъде издадена, човекът трябва да е бърз и смъртоносен като кобра.

– Като кобра.

– Тогава да го наричаме вече Кобра.

Потвърди с глава.

– Кобра.

– В такъв случай, ти, Джулиано, тръгвай! Изкарай кобрата от леговището!

Припомняйки си папските заповеди, по гърба му полазиха тръпки. Ето, нали затова беше пристигнал при Карлос. Да изкара кобрата от леговището й.

На другата сутрин рано-рано трябваше да напусне Севиля и да се отправи към Вирджинските острови. Да изкара кобрата от леговището й!

Само че преди това половината нощ трябваше да се занимава с промъкналата се в стаята му опияняващо ухаеща сянка. В стаята беше тъмно и той не успя да види лицето на наведения над него силует.

– Шшшшът! – пошушна му жената.

Медичи не видя лицето на неканената гостенка, но по едрите гърди и по топлината на горещата гола плът в ръцете си не закъсня да се досети на кого принадлежат. Жената плъзна разжарената си като огън гола плът по него и го възседна.

– Шшшът! – отново пошушна тя.

И Джулиано Медичи не проговори.

„АЙЯ СОФИЯ“

Истанбул, 1535 г.

Повдигна края на кожената завеса, която закриваше широката тежка порта, и се промъкна вътре. Пусна полека завесата, навън остана и нахлулата през процепа слънчева светлина.

– Ето че се получи – промърмори, сякаш за да си вдъхне малко смелост. – Никой не ме видя. Има и още доста време до езана3. Само да погледна – и начаса ще си изляза.

Вътре беше сумрачно. През разноцветните стъкла на прозорците към тъмния коридор, протегнат сякаш до безкрая, се процеждаха няколко хилави цветни снопове светлина.

Беше скрила изцяло лице в качулката на пелерината. Нежната като върбова клонка снага беше плътно загърната в плъзгащата се по пода пелерина и сред импозантната обстановка, където се намираше сега, направо се стапяше и изчезваше. Беше просто една прашинка. Беше само една безмълвна, плаха сянка.

Изведнъж потръпна. Потъмнялата каменна настилка беше направо ледена. На влизане тя събу и взе в ръце пантофките си от извезано с бисери кадифе и сега краката й се вкочаниха. Студът плъпна по цялото й тяло. Кръстоса ръце пред гърдите си, поне мъничко да се постопли. Притисна още по-плътно пелерината, подаде глава и плахо пристъпи крачка-две. При всяко движение босите й малки стъпала ту се показваха, ту се скриваха.

Помисли си: „Добре че вътре не е непрогледен мрак“. Сравни се с децата, които търсят да видят звезда по небето в тъмна и облачна нощ. „Както изглежда, напразно дойдох!“ И наистина, всичко отиваше на вятъра. Силният страх, напрежението, сърцебиенето, които я съпътстваха по пътя дотук, се оказаха напълно излишни.

Спъна се в нещо, което стърчеше от пода, и направо й прималя. Наведе се, взе да разтрива нараненото място, за да притъпи болката. Измърмори си: „Какъв е този студ посред юни! Кой знае колко ледени са тези камъни през зимата“.

Като й се поразмина, изкачи стъпалата. Протегна напред ръце, да не се блъсне в нещо. Представи си как би изглеждала отстрани и я напуши смях. „Сигурно приличам на призраците от приказките, на които съм се наслушала! – мина й през ума, – Ако ме види някой така, ще му се пукне жлъчката от ужас!“

Ръцете й напипаха нещо и тя спря. Беше врата.

Полекичка я открехна. През тесния процеп бликна светлина и заслепи свикналите й с тъмнината очи. Затвори ги. После пак ги отвори. За миг се поколеба дали вътре нямаше някой. Открехна още малко вратата и надзърна с едно око. Даже само това, което можа да види през тясната пролука, беше достатъчно, за да й секне дъхът. Вътре танцуваха червени и морави снопове от нахлуващата през цветните стъкла на прозорците ярка слънчева светлина.