Снежана Петрова - Unknown

– Шет... Шета... Шета... рет Баджъ! – засрича то, преди още да е овладяло дишането.

– Абе казвай каквото имаш да казваш!

– Господарят...

Момичето не успя да продължи. Долепи длан до гърдите си и пое един-два пъти дълбоко въздух.

Само от споменаване на думата „Господарят“ сърцето на Шетарет⁸ калфа се раздумка.

– Тю-тю-тю!... За бога, Дюрдане! Да не му се е случило нещо на нашия султан?! Зло да ни забрави! Тю-тю-тю!...

С тюхкане-пуфкане надигна дебелите си телеса от мястото, където лежеше, и тромаво се заклатушка към момичето.

– Казвай де! Не ме подлудявай!

– Господарят излетя набързо от харема!... Видях го да се втурва към приемната зала!

– Тю, да ти се не види! – заклати се на две страни Шетарет, докато се връщаше при дивана си под прозореца. – Абе, хубавице, сърцето ми ли искаш да пръснеш? Или си хвърлила око на службата ми? Да не би да си мислиш: „Я да избутам тази Шетарет, та аз да стана калфа на Хюрем хасеки!“ а?

– Баджъ, мислех ти да съобщиш на Хюрем хатун новината, че господарят ни си е отишъл!

Шетарет се преструваше, че не я интересува, но и нейната глава пламна. Защо ли тази сутрин падишахът още в тъмни зори беше напуснал харема? При това без да се отбие при Хюрем. Без да види Михримах, макар и заспала, без да я целуне по бузата...

Изправи се тежко-тежко.

– Ще отида да видя дали Хюрем ханъм не се е събудила. Ти чакай тук. Ако хасеки се разгневи и ми викне: „Буди ли се човек за такова нещо!?“ – жива изгорях, мургава хубавице! Да не ми викат Шетарет, ако не ми навре стъпалата в мангала да станат на кюмюр!

***

– Виж какво, паша! – втурна се в приемната султан Сюлейман.

И в миг се закова на място. Вътре нямаше никого, освен Ибрахим паша. Той вдигна до рамене кръстосаните си пред гърдите ръце и се поклони почтително пред падишаха. Още от Маниса та досега беше негов роб, другар, сърдечен приятел, довереник и съпруг на сестра му Хатидже. Сега Паргалъ Ибрахим беше неговият зет и главен везир. Сюлейман изпитваше към него такова доверие и такава обич, че го направи дори главнокомандващ. За пръв път в историята на Османската империя султан предоставяше на свой роб поста на главнокомандващ.

Втурна се тук с мисълта: „Не би ме събудил, ако нямаше да ми казва нещо важно!“, но докато влетяваше в залата, все пак го смъмри с думите „Виж какво, паша!“

– Каква вест ми носиш? Не отговарям какво ще ти се случи, ако съм тичал насам презглава за нищо, преди да съм попитал нашата хасеки как се чувства, преди да съм усетил уханието от розовото личице на малката ми султанка.

– На вашите заповеди, господарю! – промълви с поклон Ибрахим.

Падишахът веднага долови тревогата в погледа на великия си везир, колкото и той да се преструваше на спокоен.

– Слушам те. И защо тук няма никой друг? Къде се е чуло и видяло приемната да е без стражи, когато ние сме тук? Ти ли изпъди стражата?

– Да, господарю!

– За бога, Ибрахим, спри да се кланяш, ами говори!

Колко пъти му беше казвал, че не е необходимо да спазва протокола, когато са ето така, само двамата, но Ибрахим не разбираше от дума. „Упорит хърватин!“ – си каза падишахът.

На млади години с Ибрахим си деляха и яденето, и пиенето. Нима не беше така и сега? Заедно ходеха на лов, заедно израснаха. Тогава принц Сюлейман беше все още законен престолонаследник, който печелеше слава като санджакбей на Саруханския санджак. Двамата другари вдигаха наздравици и се напиваха, съчиняваха лъжи, за да се скрие от Гюлбахар, и се забавляваха с различни красавици, една от друга по-хубави. По цели нощи си говореха, чак до разсъмване, какво ще правят, когато Сюлейман стане падишах. Крояха планове, нахвърляха списъци заедно.

Когато получи вестта за смъртта на баща си Селим хан и светкавично препусна от Маниса към Истанбул, за да се качи на престола, единственият до Сюлейман беше пак Ибрахим.

– Случи се нещо, господарю!

– Вече го разбрахме, паша. Какво се случи? Какво се случи? Това ми кажи!

– Инфилтрация...

Лицето на султан Сюлейман потъмня:

– Някой е проникнал в двореца ли?

Дали пък Хюрем нямаше да излезе права, когато нощ след нощ лееше сълзи и повтаряше: „Дворецът бъка от шпиони. Страх ме е, Ваше Величество, султане мой!“

До този ден той смяташе нейните подозрения за глезотия. Що за приумица! Ръката на врага да се протегне чак до неговия дворец, до неговия харем! Кой би дръзнал? Остави дързостта, дори самата мисъл би коствала живота на въпросния човек. На всичкото отгоре, откакто беше допуснато змия да припълзи в банята на Хюрем, вземаха много по-строги мерки.

Значи врагът беше намерил пролука и се беше промъкнал?

Падишахът изведнъж кипна. Накани се да седне, но се отказа.

– Чуваш ли се какво говориш, Ибрахим? Някакъв мъж ще прескочи зида, ще влезе във вътрешния двор и пазачите няма да си имат и понятие от това? Така ли? – Замълча за миг. – Веднага да съсечеш врата на началник-стражата. Искам главите на всички, които тази нощ са били на пост. Така ли охранявате нас и харема ни, паша?

Ибрахим преглътна, после на един дъх изрече:

– Не е мъж!

– Какво?

– Жена е!

– Жена ли?

Ибрахим си замълча, защото нямаше навика да говори, преди падишахът да му позволи. Зачака Сюлейман да седне на трона си и да се посъвземе от шока.

– Жена ли? – повтори пак, сякаш говореше на себе си. Поседя известно време, после погледна към склонилия пред него глава свой приятел.

– Какво чувам, зетко? Някаква жена е преминала през зидовете, за които се знае, че цели вражески армии не могат да сринат?

Пашата потвърди мълчаливо с глава.

– Патрулът забелязал нещо да виси на крепостните стени откъм морето. Още щом началник-стражата ми съобщи, изтичах да видя. Личеше си, че по зида се е спуснала жена.

– По какво разбра, че е жена?

С върха на пръстите си пашата извади от пазвата парче плат и му го показа.

Лицето на падишаха не издаваше мислите му. Пашата добре познаваше Сюлейман. Това беше затишие пред буря. А като се разразеше бурята, кой знае колко глави щяха да изхвърчат.

– Предположихме три възможности – промълви Ибрахим.

– Остави празните приказки, ага! Подобаващо ли е това за главнокомандващ и велик везир? Какви мерки взехте, това ми кажи!

Пашата преглътна. Тази работа не отиваше на добър край.

– Разположих на пост всички пазачи от охраната, господарю.

После Ибрахим му разказа какво се беше случило. Войниците притаили дъх. Два часа шумка не шумнала. Тишината тегнела заплашително. Дори нощните птици се били смълчали. А когато започнало да се развиделява, писнала кукумявка и сърцата на всички задумкали. Тъкмо сметнали, че са изпуснали нарушителката, и ги обзело дълбоко отчаяние, когато в гората се раздвижила някаква сянка.

На всяка стъпка шалварите на сянката се веели, кърпата на главата й се диплела. Жената дори и не опитвала да се прикрие, отивала директно към харема.

Била чевръста и безшумна. Когато навлязла в очертанията на розовата градина, изведнъж спряла. Очевидно искала да се увери, че никой не е чул как няколко вейки изпращели и се счупили под стъпките й. Само някаква изплашена птица изпърхала и отлетяла в тъмнината, толкова. Нямало друг звук и сянката решила да продължи.

– Стой! Не мърдай, проклетнице!

Жената замръзнала на място от громолящия като гръмотевица глас на началник-стражата.

– И я хванахме, господарю! – завърши тирадата си Ибрахим.

Докато слушаше великия везир, Сюлейман ясно си представяше какво се беше случило и с питащ поглед подхвърли:

– И коя се оказа? Избягала кучка или някоя крадла, която за шепа леща си е сложила главата в торбата? Коя от тях...

Ибрахим прекъсна думите на Сюлейман:

– Нито едната, нито другата.

Усети се, че допусна грешка, и наведе глава. Падишахът не се засегна. Сега пред него стоеше друг въпрос, много по-важен от нарушения протокол. Някой беше хванат в градината на двореца, кажи-речи, до вратата на харема, посред нощ.

– Шпионин, който се е опитал да влезе в нашия дом – това ли искаш да ми кажеш, паша?

Тонът на падишаха беше невероятно спокоен. А това вещаеше опасност. Ибрахим беше преживял много Сюлейманови бури, предшествани с мълчание.

– При това – жена агент, така ли?

Потвърди с кимване.

– Беше покрита с тюлени воали. Личеше си, че иска, който я види отдалече, да си помисли, че е наложница или някоя от прислужниците.

– Какво чакаш? Доведи престъпницата пред нас, да разберем какво е целяла.

Ибрахим мълчеше. Преглътна.

– Какво?

Ибрахим сякаш понечи да каже нещо, ала от устата му не се откъсна нито звук.

– Защо мълчиш, Ибрахим? Доведи жената!

– Не мога, господарю.

– Не можеш ли? Защо?

– Защото... тя умря.

Падишахът подскочи от яд.

– Какво ми говориш, ефенди? Само не ми казвай, че сте я убили, преди да я разпитаме. Само това не ми казвай, ага!

– Не го направихме ние... – прошепна уплашено Ибрахим. – Сама си свърши работата. Заклевам се.

– Как?

– Разбра, че ще я хванем, и изля нещо в устата си... Като стигнахме до нея, береше душа. А после...

– После какво? Идвате при мен да се похвалите, че сте я хванали. Изпуснал си шпионката. Вместо да ни отведе до целта си и там да я заловим. В ада. Отнесла е със себе си и тайните. Шпионка. Ибрахим, ти си мой главнокомандващ, мой велик везир, мой приятел, мой зет – и ти си я видял. Началник-стражата я е видял. Колко души бяхте, кажи? Стотина ли, петстотин ли? Нито един въоръжен мъж ли не можа да хване тази жена и да я изправи пред нас? Как е възможно това, Ибрахим? Дори коя е била не сте...

Великият везир продължи, все едно не го беше чул:

– Сръбкиня.

Тази вечер му се наложи за втори път да прекъсне думите на падишаха. Но изуменият от напиращите една след друга изненади султан не беше в състояние да забележи тази негова грубост. Като чу Ибрахим да произнася „Сръбкиня“, в мозъка му избухна бомба.

– Откъде разбра?

И неговият глас премина в шепот:

– Каза го. По-точно изхриптя го, преди да умре, господарю.

– Какво каза?

Великият везир се поколеба. Сетне предъвка нещо. Сюлейман видя, че не му се превърта езикът да повтори какво е казала шпионката, и прогърмя:

– Какво каза тя, Ибрахим?

– Простете на своя роб! – прошепна той със сведена глава и умоляващ глас. – Тя каза: „Ще... ви... избият!“ султане мой... „Всички ще ви избият! И след хиляда години... ще отмъстят... Проклятието на сърбите ще преследва и Сюлейман, и целия му род“. Нещо такова каза.

Великият везир бръкна в пазвата си. Този път извади една кама. Извита „сръбска кама“

– Отровна е – поясни. И отвори другата си шепа. На дланта му лежеше малко зелено шише. – А това е отровата, която изпи...

Султан Сюлейман погледна какво държеше в ръцете си той и започна да снове из стаята.

– Кой друг освен теб го чу? – попита тихо.

Ибрахим долови тревогата на падишаха.

– Всеки, който беше там. Но тя говореше на сръбски и затова я разбрах само аз.

Потънал в размисъл, падишахът снова из стаята още известно време.

– Виж, паша – приближи се той до Ибрахим, – ние се обявихме за властелин на света! Ти си пръв приятел, другар, довереник, ти си нашият зет, на когото дадохме сестра си. И още – ти си главнокомандващият... Без да държим на благороднически произход, начетеност, принципност и страхопочитание, ние те издигнахме над толкова много аги, паши, везири, чиито коси и бради са побелели в служене на османската държава, на вече преселилия се в райските предели наш баща Явуз Селим хан и на нас. Поверихме ти държавния печат и те обявихме за велик везир.

Задъха се и замълча. Ибрахим стоеше с наведена глава и не вдигаше очи от пода. Нямаше смелост да погледне своя падишах. Прекрасно знаеше какви пламъци хвърчат от очите на Сюлейман. Настана гробна тишина.

– Защо мълчиш, паша? Така ли е или не?

Ибрахим се наведе още повече отпреди и прошепна:

– Така е. Само кажи, султане мой, и Ибрахим ще се принесе в жертва на своя благодетел.

Сюлейман постави ръка на рамото му и му нареди да стане. Прикова очи в него и продължи:

– Всеки знае, че Сюлейман, синът на Селим хан, не се бои от смъртта. Колко изпратени на сражение с врага приятели сме погребали и колко врагове! Така или иначе, дължим живота си на Аллах. Дали ще му изплатим дълга си, дали ще оцени по достойнство нашия героизъм и ще ни благодари, когато се изправим пред него... Ето, от това ме е страх!...

В очите на султан Сюлейман вече прехвърчаха светкавици.

– Ако се случи нещо с нашите жени и деца, докато сме живи, срам и позор за нас. Що за султан ще сме, ако се случи нещо на принцовете ни, на Михримах и дори на другите жени? Хан ли е този, който не може да опази харема си, та да му се повери и цяла империя? Ако един син не може да бди над харема си, с какво лице ще поиска от своя отец и предците си да се застъпят за него, като се възнесе на небето?