– Ако Аллах е решил...

– Ако е решил Аллах, паша... – Гласът на Сюлейман постепенно преминаваше в грохот. – Ако са решили войниците ми! Ако са решили и пашите ми, и везирите ми! Ето какво ще ти кажа. Отсега нататък и птичка да прехвърчи над дома ми, ще търся сметка от теб! Имай това предвид, вземай мерки!

Падишахът рязко се обърна. Закрачи към вратата. Преди да излезе, се спря, гневно подхвана полите на кафтана си и се обърна.

– Ако загубим живот, Ибрахим – удари се с юмрук в гърдите той, -ще вземем хиляди живота в замяна, нека всички го чуят!

Ибрахим паша се събуди в добро настроение. Откакто хванаха шпионката в градината на двореца, надвисналите над главата му буреносни облаци тутакси се разнесоха. Добре че го обърна на война. Това беше гаранция, че отново щеше да се издигне в очите на падишаха, решил да изтълкува отмъщението на жената като война.

„И аз служих на Аллаха добре – размисли се Ибрахим рано-рано сутринта. – Само за няколко месеца подготвих огромната армия за поход. Походът към Австрия завърши с пълна победа. Ако копнежът по Хюрем не беше обладал падишаха, щяхме да превземем и Виена“ – мърмореше си наум той.

Сюлейман издаде заповед за завръщане и нямаше какво повече да се направи. Въпреки всичко, победата увеличи личната му слава толкова, колкото и Сюлеймановата.

Стана от леглото и се облече. Веднага пое по пътя към отсрещния дворец, за да вземе участие в Съвета на Дивана. Като се качваше в колата, той се обърна и погледна към своя дом, после и към Сюлеймановия. Ако ги видеше някой непознат, като нищо щеше да посочи неговия дворец като мястото, където живее султанът. След похода към Мохач, с донесените от Унгария статуи, той направо беше превърнал двореца си на Ат Мейданъ в римски палат.

Дори киселите изказвания на везирите в Дивана не успяха да му развалят настроението. Тези съвещания го отвращаваха. Не можеше да се измисли нещо по-нелепо от това да се обсъждат на крак държавните дела с цял куп глупави везири, още неотърсили се от сутрешния намаз, от сънливостта и изтощението след похотливите нощи. Отгоре на всичко султан Сюлейман ги гледаше и слушаше през решетката на кабината си. Никой не можеше да изказва свободно мнението си. Уста не отваряха, с изключение на един-двама везири, които падишахът уважаваше заради ума и възрастта им. Но и тези, които се обаждаха, използваха харесвани от султана изрази. Разбира се, не беше лесно. В тази работа можеше да му паднеш в очите и в края на краищата дори да намажеш въжето.

Единственото нещо, което можеше да му вгорчи настроението, беше любимката на Сюлейман – Хюрем – и децата й, които раждаше всяка година. Падишахът обаче не поглеждаше към друга. Колко дивни момичета от Генуа и Венеция беше подарил на харема. Сюлейман дори веднъж не извърна глава подире им. На този свят не съществуваха други за него, освен Хюрем и дъщеря му Михримах.

„Не му и минава през ум, че московчанката го върти на пръста си - размисли се той. – Не можа да разбере, че тя се стреми да дели трона с него!“

Поспря за миг, присви очи и се огледа наоколо, като че ли се интересуваше какво става. „Еее, червенокоске! – закиска се наум. – Така стоят нещата, въжето не стига за двама въжеиграчи. Няма да допусна теб и копелетата ти да седнат на Сюлеймановия трон!“

Усмивката на лицето му изчезна така мигновено, както се беше появила. Замести я буреносен облак.

„Само почакай, московска наложнице! – промърмори си той. – Ще дойде време и ще ви видя сметката на теб и на твоите копелета!“

Изведнъж пред очите му се мярна пухкавото, горещо и бяло като слонова кост тяло на наложницата персийка, която до разсъмване му беше доставяла ненаситни удоволствия. Полазиха го сладостни тръпки. Дали съпругата му Хатидже знаеше, че се забавлява с новата красавица от Персия? Нямаше как да разбере. Щом един мъж не обладае жена си, значи е бил с друга. Хатидже беше умна. Ако сутринта забележеше, че е изнемощял, веднага се досещаше, че през нощта се е забавлявал с някоя от наложниците.

Любеше се не зле и с Хатидже. Тя не хвърчеше във въздуха: „Виж ме, аз съм сестрата на падишаха“. Не му мрънкаше, отдаваше му се. И все пак беше по-различна от робините. С тях човек се държеше както си ще. Нямаше забрани, нямаше норми. Но само заради едното удоволствие Ибрахим не смееше да изтощава сестрата на великия султан до ранни зари.

„А дали на Хатидже също няма да й се понрави това?“ – запита се изневиделица той. Самата мисъл го накара да изтръпне.

Въздъхна. Сега имаше да мисли за много по-важни работи от развихрените страсти. Печатът на владетеля на света беше в кесията на пояса му. Каквото и да се говори, който каквото ще да казва, винаги се получаваше това, което кажеше той. Тогава защо трябваше да слуша сутрин още на разсъмване мрънканията на везирите? Той беше Ибрахим. Единственият велик везир на султана. Безстрашният главнокомандващ.

Продължи да върви умълчан. По лицето му се кипреше саркастична усмивка. Както и да е, в османските земи неговата дума тежеше колкото и думата на Сюлейман. Той беше най-близкият сърдечен приятел на падишаха, неговият довереник, приятелят, с когото ловуваха заедно и размахваха ятагани рамо до рамо.

Но ето че това изобщо не попречи на московската наложница да грабне сърцето на падишаха. „Тя непрекъснато ражда и обгражда Сюлейман с бебетата! – помисли си. – Най-напред момче, после момиче... След него още едно момче... Само Аллах знае какво е наред сега“.

Падишахът трепереше и над наложницата, и над децата. А дъщеря си, която се носеше наоколо като пчеличка и никой не знаеше къде ще кацне, направо боготвореше. Едната му половина беше светът, другата – Хюрем и дъщеря му Михримах. „Заради копелетата на московчанката забрави дори престолонаследника си Мустафа“ – мина през ума на Ибрахим. Въздъхна.

Тази наложница прогони спокойствието на великия везир. Не можеше да се примири, че трябва да дели султана с друг. Падишахът вече прекарваше повечето време в харема, в обятията на любимката си. Всички бяха изумени, че и с дъщеря си се занимаваше по цели часове.

Тази жена беше самият дявол. Беше покорила не само падишаха, ами и майка му. Валиде ханъм отблъсна майката на големия си внук и приласка московчанката. „Сигурно си е загубила ума – измърмори си той. - Московчанката непрекъснато ражда. Ако утре някой от синовете на Хюрем – знае ли човек колко още момчета ще роди! – изяви претенции към престола, какво ще стане? Нима тази безумна вещица не вижда в каква беда ще бъде въвлечена Османската империя?“

Великият везир изведнъж се стресна. Огледа се подозрително наоколо. Дали от устата му не се беше изплъзнало това, което му се въртеше в главата? Господи, дано не е! По гърба му изби лека пот. Нима в двореца имаше място за опасни мисли? Та тук дори и една погрешна дума не се посрещаше добре? Погледна към полутъмния дълъг коридор дали някой не го е чул.

Тази жена беше взела и неговия ум. Нервите започнаха да му изневеряват, беше отвикнал да се пази. Само да изпуснеше мислите си, главата му тутакси щеше да изхвърчи.

„Жената те ненавижда“ – му подшушна вътрешният глас. Не се понасяха. Ибрахим също ненавиждаше червенокосата любимка на Сюлейман. Спор няма, че е красива, но нали харемът беше пълен с една от друга по-хубави, една от друга по-млади красавици! Какъв смисъл имаше да издигне тази наложница, а майката на престолонаследника да изпрати в изгнание? „Вдъхна уханието на розата9, зарадва сърцето си, а сетне я прогони. Не направи ли така и с предишните? Била родила момче! И какво от това? Взема момчетата, дава й момичето и я отпраща“. Но ето че Сюлейман не направи нищо подобно. Вместо московчанката, той изгони майката на престолонаследника.

Освен това имаше нещо особено в очите й. Погледът й направо изгаряше. И дъщерята беше същата. Взираше се в хората като майка си. Понякога Михримах така се втренчваше в него, че Ибрахим не знаеше къде да се дене. Нима погледът на едно момиченце, което му стигаше едва до кръста, можеше да го уплаши? Оказва се, че може. Струваше му се, че то му чете мислите.

„Тези и двете са опасни! – помисли си той. – И майката, и дъщерята“. Оплитаха падишаха в мрежите си по всякакъв начин!

Изтръпна от ненадейно връхлетялата го мисъл. А може би правеха магии?

От тази московчанка всичко можеше да се очаква. Виж, по-рано въобще не се беше сетил. Да, обезателно правеше магии на падишаха. Дали и него не омагьосваше? Например да му се случи нещо лошо. Можеше ли – можеше. Веднага трябваше да говори с главния мюфтия. Нямаше му кой знае каква вяра, но се преструваше на много набожен. Освен това го беше страх от магиите. А ходжите със сигурност разполагаха с някои неща, които ги развалят. Четяха, пухтяха. „Ще го накарам да направи антимагия“, рече си.

Като наближи кабинета на господаря, съгласно дворцовия етикет наведе глава към дясното си рамо, към самурената яка на кафтана. Усети как кожата погали бузата му и колко е тежък тюрбанът на главата му.

Строените като статуи от двете страни на коридора грамадни мургави стражи с рунтави мустаци дори не мигнаха, докато великият везир минаваше край тях. Те се покланяха само при намаз и пред султана. Ибрахим ужасно се обиждаше от това, но не се издаваше. Все пак имаше хора, които се захлупваха пред него чак на земята.

Когато пристигна, събра длани пред корема, както му беше редът, леко притвори очи и застана пред разтворената от стражите врата. Приветства падишаха с поклон още щом прекрачи прага. Направи крачка навътре, но остана неподвижен, докато затвориха вратата зад него.

– Ела, Ибрахим! – рече султан Сюлейман. – Трябва да има сериозна причина, за да настояваш веднага след съвещанието на Дивана да дойдеш при мен.

В отговор мълчаливо се поклони. Основното правило в двореца на Сюлейман беше да не се нарушава спокойствието. А спокойствие означаваше безмълвие. Говореше се възможно най-пестеливо. Из двореца не се чуваше и звук. По тази причина стражите общуваха помежду си само с езика на жестовете. Така че поклонът на Ибрахим означаваше цяла поредица от думи: „Разбира се, че има, султане мой! Ако нямах повод, щях ли да ви безпокоя?“.

Този път Ибрахим се поклони още по-ниско.

– Аллах да даде дълъг живот на моя падишах, на принцовете ни и на единствения наш султан! Робът иска да отправи към своя господар едно предложение.

– Какво е то, паша?

Ибрахим издигна над наведената си глава рулото, което държеше в ръка. Приближи с още една крачка до султана.

– Вашият роб Пири10 завърши картата. На мен предостави честта да я поднеса на нашия господар.

Лицето на падишаха грейна. Протегна ръка, както си седеше на дивана, и взе вдигнатото над главата на великия везир руло. Внимателно го разгъна на скута си. Задържа поглед върху него, сетне стана от дивана и отиде до грамадното си бюро точно пред камината. Разстла отгоре картата и затисна двата й края с тежести, за да не се навие отново. Започна да разглежда очертанията, без да изрече и дума, като ги следеше с пръст.

– Това ли е светът на адмирал Колумб?

Ибрахим паша пристъпи до бюрото.

Надвеси леко глава над картата, за да погледне и той.

– Да, господарю.

– Значи това е Новият свят, от чиито съкровища трупа богатството си Карлос?

Вместо да отвърне „Да, така е“, великият везир наведе почтително глава.

– Реис ни е начертал и донесъл места, които не е виждал? Сънищата си ли е нарисувал?

В гласа на падишаха се прокрадваха нотките на гняв, готов всеки миг да изригне.

– Вашият роб Пири кръстосва моретата надлъж и нашир. Вслушва се в мореплаватели, свидетели на разказите и описанията на по-възрастните участници в походите на адмирал Колумб. Дори и сега разпитва гребците и капитаните на оня гяурин, прочутия главатар Кортес. По онова, което му описват, той прави собствени изчисления.

Падишахът кимаше с глава и продължаваше да проследява с пръста си очертанията върху картата.

– Страхувам се, Ибрахим – ако откритите земи наистина са толкова обширни, целият свят ще се пренареди по съвсем нов начин.

Вдигна глава и погледна към великия везир.

Когато и да се отвореше дума за този Нов свят, Ибрахим усещаше в устата си тръпчив вкус. И сега се озова в същата ситуация. Страхуваше се, че падишахът ще се запали по нереални идеи. Тревожеше се, че при толкова много страни за завладяване, толкова корони за събаряне, толкова съкровища за заграбване в Европа Сюлейман можеше да се впусне в непредсказуеми авантюри. Целта на Ибрахим беше Рим. Искаше короната на Рим. Ако не за собствената си глава, то поне за Сюлеймановата. Стига да можеше, не би показал картата на Пири Реис, но ето на, длъжен беше.

– Аллах да дари с дълъг живот нашия господар! Повече от половината държави в Европа очакват победоносния ятаган на господаря.