— Господин Пантър не си е в къщи — обади се Киоко.

— Добре, по-късно ще опитаме да се свържем пак.

Тя хвърли поглед към гордо изправените на бюрото й в сребърни рамки снимки на децата си. Боби — толкова готин и симпатичен, бебето Джино, кръстено на дядо си, и Мария — с огромните си зелени очи и най-възхитителната усмивка на света. Беше кръстила Мария на майка си.

За миг остави мислите си да се реят и си спомни за красивата си майка. Можеше ли да забрави деня, когато откри трупа й в семейния басейн? Беше я убил отдавнашният враг на баща й, Енцо Бонати. Тя беше на пет години и сякаш светът около нея рухна.

Двадесет години по-късно тя си бе отмъстила — беше убила мръсника, който бе заповядал да умъртвят майка й и бе отмъстила за семейство Сантейнджело, защото Бонати беше и онзи, който стоеше зад покушенията над живота на брат й Дарио и на първата й голяма любов — Марко.

Беше застреляла Енцо Бонати със собствения му пистолет и после твърдеше, че било при самоотбрана. „Той се опита да ме изнасили“ — бе казала на полицията с каменно лице. И й повярваха, защото баща й беше Джино Сантейнджело и имаше пари и връзки, където трябва. Случаят никога не стигна до съда.

Да, тя беше отмъстила за всички тях и никога не бе съжалявала за това.

— С телефонните обаждания ли ще започнем? — попита Киоко, прекъсвайки мислите й.

Тя погледна часовника си. Вече минаваше десет часа, сутринта бе отлетяла, макар че тя беше станала още в шест. Взе списъка с обажданията. Киоко бе подредил имената по важност в ред, с който тя не беше съгласна.

— Знаеш, че по-скоро бих говорила с актьор, отколкото с агент — измърмори тя. — Свържи ме с Чарли Долар.

— Той иска среща.

— Защо?

— Не му харесвал плакатът на „Буря над реката“ за Европа.

— Защо?

— Каза, че са го направили да изглежда дебел.

Лъки въздъхна. Тези актьори и тяхното его! Нямаше край.

— Много ли е късно да го променим?

— Говорих с отдела. Може да се направи. Но ще е скъпо.

— Струва ли си, за да направим щастлива една суперзвезда? — в тона й се долавяше съвсем лек сарказъм.

— Ако ти наредиш…

— Познаваш философията ми, Ки. Карай ги постоянно да се чувстват щастливи и те ще се съсипят от работа, за да стане филмът.

Киоко кимна. Знаеше, че няма смисъл да спори с Лъки.

* * *

Лени Голдън мразеше гадостите, а най-лошото на това, да бъдеш филмова звезда, беше, че през половината време бе затънал до коленете в тях. Хората реагираха на славата му толкова смахнато. Или се влюбваха в него до уши, или го ругаеха до смърт. С жените беше най-зле. Още щом го видеха, си мислеха как да го свалят. И не беше задължително да е точно той — всяка филмова звезда би им свършила работа. Костнър, Редфорд, Уилис — жените нямаха предпочитания, щом ставаше въпрос за знаменитост.

Лени се бе научил да пренебрегва авансите им — нямаше нужда да гъделичка егото си с трупане на бройки. Имаше Лъки, а тя беше най-специалната жена на света. На тридесет и девет години Лени беше чаровен и привлекателен мъж със свой собствен стил. Имаше доста дълга тъмноруса коса и морскозелени очи, които гледаха прямо, а освен това тренираше всеки ден навън и поддържаше тялото си в отлична форма.

От няколко години беше станал звезда — което изненадваше най-вече самия него. Преди шест години още беше просто един от многото комични актьори, които биха приели каквато и да е работа, стига да припечелят някой долар. А сега имаше всичко, за което някога бе мечтал.

Лени Голдън. Синът на старата кримка Джак Голдън, добре познат в Лас Вегас, и на неуморната Алис. Или „Алис измамницата“, както беше известна тя в златните си дни на стриптизьорка във Вегас — „сега ги има — сега ги няма“.

Беше поел към Ню Йорк на седемнадесет години и бе постигнал всичко, без някой да му помага. Баща му беше починал отдавна, но Алис все още създаваше неприятности, където и да попаднеше. Вече шестдесет и седем годишна и потрепваща като избеляла звездичка, тя изобщо не искаше да се примири с остаряването и единствената причина да признава, че Лени й е син, беше славата му. „Омъжих се съвсем дете — разправяше тя на всеки, който би я изслушал, като трепкаше с изкуствените си мигли и кривеше силно начервените си устни в похотлива усмивка. — Родих Лени на дванадесет години!“

Беше й купил малка къща в Шърман Оукс, където тя бързо стана любимката на всички съседи. Беше решила, че щом никога няма да е звезда, най-добре е да стане врачка. Хитър ход засега, но това караше Лени доста да се срамува, защото тя най-редовно се появяваше по кабелната телевизия и дрънкаше какво ли не. Той тайно я беше кръстил „майка ми, устатницата“.

Понякога всичко това му изглеждаше нереално — бракът му с Лъки, успешната му кариера, всичко.

Облегна се назад в режисьорския си стол, присви очи и огледа снимачната площадка. Блондинка в рязан бански усърдно излагаше на показ значителните си достойнства. Няколко пъти се бе разходила пред него с единствената цел да я забележи.

Беше я забелязал много добре — беше женен, но не и мъртъв, а набиващите се на очи блондинки със знойни тела някога бяха неговата слабост. Малко преди това тя го бе помолила да се снима с него. Той й беше отказал учтиво — снимките с почитателки, особено с привлекателни, имаха гадния навик да свършват по страниците на таблоидите.

Тя беше схванала и се бе върнала след няколко минути с някакъв як културист, който не говореше английски.

— Годеникът ми — бе обяснила тя с ослепителна усмивка. — Моля ви!

Съгласи се и се снима с двамата.

Блондинката отново зави. Дълги крака. Закръглено задниче, поприкрито от почти несъществуващ бански. Твърди гърди с набъбнали зърна, които издуваха рехавата материя. Да я погледаш — в това нямаше нищо лошо. Да продължиш по-нататък — в това вече имаше.

Бракът беше двустранно споразумение. Ако Лъки някога му изневереше, той никога нямаше да й прости. Беше сигурен, че и с нея е същото.

Блондинката най-сетне се престраши.

— Господин Голдън — измърка тя с глас като на Мерилин и с лек френски акцент. — Аз обичам вашите филми. Такава чест е да се снимам в този филм с вас. — Дълбоко вдишване. Зърната на гърдите й заплашваха да пробият плата.

— Благодаря — измърмори той. Чудеше се къде ли се бе запилял годеникът.

Възхитено кискане.

— Аз би трябвало да ви благодаря.

Розовото й езиче се стрелна и облиза нацупените устнички. В трескавия й поглед блестеше покана да я чука.

Но спасението дойде. Дженифър — хубавата американка, втори асистент. Беше облечена с къси панталони, прилепнала фланелка и бейзболна шапка с емблемата на „Лейкърс“. Навсякъде изкушения.

— Мак е готов за репетиция, Лени — както винаги, Дженифър се втурна да го закриля. Той вдигна дългото си тънко тяло от стола и се протегна.

Дженифър огледа блондинката със снизходителен поглед.

— Опитай се да бъдеш на линия, скъпа — каза тя навъсено. — Знаеш ли кога ще потрябваш?

Блондинката се отдалечи. Никак не беше щастлива.

— Силиконов свят, няма що! — измърмори Дженифър.

— Откъде знаеш? — попита Лени. Чудеше се как така жените забелязват фалшивите гърди по-лесно от мъжете.

— Че то се вижда — презрително отговори Дженифър. — Вие, мъжете, по какво ли не си падате!

— Кой си пада? — каза той. Беше му забавно.

— Е, не и ти — усмихна се дружелюбно Дженифър. — Много е приятно да работиш със звезда, която не очаква да му духаш заедно със сутрешното кафе.

Дженифър, реши Лени, е от същия тип жени, от който е и Лъки. Щом се сети за жена си, не можа да се сдържи да не се усмихне. Жилава външност. Фина вътрешност. Изглежда така, че да паднеш мъртъв в краката й. Силна, твърдоглава, чувствителна, хитра, уязвима и луда. Лъки наистина притежаваше забележителен набор от качества.

Лени се беше женил и преди. Набързо бе сключил брак във Вегас с Олимпия Станислополус, вироглавата дъщеря на Димитри Станислополус, който пък по това време беше женен за Лъки. Олимпия бе умряла трагично от свръхдоза в една хотелска стая с Флаш, наркоман и рок звезда. Димитри бе получил смъртоносен инфаркт. И скоро Лени и Лъки се бяха събрали заедно, защото бяха точно един за друг.

Олимпия бе оставила една дъщеря — Бриджит — сега деветнадесетгодишна и едно от най-богатите момичета на света. Лени беше много привързан към нея, макар да не успяваше да я вижда толкова често, колкото би искал.

— Искам да се запознаеш с Лъки, когато пристигне — каза той на Дженифър. — Тя ще ти хареса, а и ти ще й харесаш. Не може да бъде другояче.

— Няма да й е интересно да се запознава с мене — отвърна Дженифър. — Тя притежава студио, Лени. А аз съм само един обикновен втори асистент.

— Лъки не обръща внимание на тези неща. Тя харесва хората заради това, което са, а не заради това, с което се занимават.

— Щом казваш.

— Виж какво — рече той, стремейки се да й повдигне самочувствието. — Няма нищо лошо в това, да си втори асистент. По този начин си пробиваш път нагоре. Един ден ще станеш режисьор. Нали това искаш?

Дженифър кимна.

— Уредих кола да посрещне жена ти утре на летище „Порета“ — каза тя съвсем делово.

— Аз ще съм вътре в нея — заяви Лени.

— Може и да си на снимки.

— Ами ще ме снимат там.

— Ти участваш във всяка сцена!

— Промени го.

— Никога нищо не променям.

Да. Лъки със сигурност щеше да я хареса.

ГЛАВА 2

Алекс Уудс имаше крокодилска усмивка — широка, пленителна и съвсем смъртоносна. Усмивката му поддържаше стабилните взаимоотношения с работещите в киноиндустрията, с които бе принуден ежедневно да общува. Тя ги хващаше натясно и изкарваше от равновесие крехката структура на връзката между един сценарист, продуцент, режисьор и студийния шеф, който просто така би могъл да издигне или да провали всеки филмов автор, колкото и знаменит и талантлив да е той. Присъствието на Алекс беше мощно и това успяваше да изнервя доста хора.

За десет години Алекс Уудс и неговата смъртоносна усмивка бяха написали, режисирали и продуцирали шест значителни филма с голям бюджет. Шест спорни шедьовъра, изпълнени със секс и насилие. Алекс ги наричаше шедьоври, но не всички бяха съгласни — макар че всеки от неговите филми беше номиниран за наградата на Академията, нито един не бе успял да я спечели. Искаше да има шибаната статуетка върху камината на своята проектирана от Ричард Миър вила на морския бряг, за да може да я завре в шибания задник на света — чисто фигуративно казано, разбира се.

Алекс не беше женен, въпреки че беше четиридесет и седем годишен, висок и красив, с тъмна и опасна красота — завладяващи очи, гъсти вежди и силна челюст. Никоя жена никога не бе успяла да го върже. Не си падаше по американките — гаджетата му бяха азиатки и за предпочитане покорни, така че когато правеше любов с тях, да се чувства като големия герой и завоевател.

Истината беше, че Алекс страдаше от потиснат страх от жените, които би могъл да приеме за равни на себе си във всяко едно отношение. Този страх водеше началото си от майка му Доминик — свирепа французойка, която рано-рано беше пратила в гроба баща му Гордън Уудс, умерено преуспяващ актьор, специализирал се в ролята на най-добрия приятел. Тогава Алекс беше едва единадесетгодишен. Казаха, че било инфаркт, но Алекс знаеше — тъй като беше мълчалив свидетел на много от яростните им скандали, — че езикът й бе закарал горкия му баща в гроба. Майка му беше порочна сметкаджийка, която бе принудила съпруга си да търси спасение в бутилката. Смъртта беше хитрото му бягство.

Скоро след погребението на баща му мадам Уудс изпрати единственото си дете в строга военна академия.

— Ти си глупав също като баща си — безапелационно беше казала тя. — Може пък там да поумнееш.

Военната академия беше жив кошмар. Мразеше всяка минута на строга дисциплина и нечестни правила. Но това нямаше значение, защото колкото и пъти да се оплачеше на Доминик от боя и издевателствата, тя винаги му казваше да спре да хленчи и да се държи като мъж. Беше принуден да остане там пет години и прекарваше ваканциите при баба си и дядо си в имението им на Тихия океан, докато майка му сменяше мъжете си и буквално не забелязваше съществуването му. Веднъж я беше хванал в леглото с мъж, когото тя го накара да нарича чичо Уили. Чичо Уили бе легнал по гръб със силна ерекция, а мама бе коленичила до леглото — чисто гола.

Тази гледка беше запомнил завинаги.

Когато напусна академията и вкуси от свободата, бе натрупал у себе си невероятен гняв. Докато връстниците му учеха в колежи и слушаха рокендрол, чукаха мажоретки, напиваха се и пушеха марихуана, той седеше затворен в карцера за някое дребно провинение, или пък го биеха по голия задник, защото не харесваха стойката му. Понякога карцерът продължаваше десет часа, а той не можеше да прави нищо друго, освен да седи на коравата дървена пейка и да се взира тъпо в пространството. Мъчение за богати хлапета, чиито родители не искат те да им се пречкат.