Миранда здраво стисна вратичката на шкафчето.

— Недей, Ани. Моля те.

Ани вдигна глава и по лицето й се откроиха всички бръчици и лунички, появили се от дългото стоене на слънце.

— Държа се гадно, нали? Извинявай. Просто Джил ми възложи твоя процес. А на мен не ми харесва, когато се налага да изтипосвам някой стар колега на първа страница. — Тя гледаше как Миранда изпразва шкафчето си и затвори вратата. — Е, мога ли да взема интервю?

— Не съм давала интервю досега.

— Вече съм чувала тези приказки.

— Да не искаш да спечелиш Пулицър? — Миранда се обърна и я погледна право в очите. — Помогни ми да открия кой го уби.

— Но първо ти трябва да ме насочиш.

— Нямам следа.

Ани въздъхна.

— Там е проблемът. Независимо дали си го извършила или не, ти си очевидният заподозрян.

Миранда вдигна кутията и пое нагоре по стълбите. Ани я последва.

— Мислех, че истинските репортери преследват истината — каза Миранда.

— Въпросният репортер си е по принцип мързелив и крои интриги, за да го пенсионират рано.

— На твоята възраст?

— Другия месец навършвам четирийсет и седем. Според мен е добра възраст, за да се оттегли човек. Ако успея да накарам Ървин да ми зададе заветния въпрос, животът ми ще е изпълнен само с бонбонки и телевизионни сълзливи сериали.

— Няма да ти хареса.

— О, да — изсмя се Ани. — Ще съм истински нещастна.

Те влязоха в залата с редакторите. Миранда веднага усети как погледите на всички се насочиха към нея. Без да обръща внимание на публиката, Ани отиде до бюрото си, захвърли ключовете за личното си шкафче в чекмеджето и извади пакет цигари.

— Да имаш случайно огънче? — попита тя Миранда.

— Винаги ме питаш, а аз никога нямам огънче.

Ани се обърна и изкрещя:

— Майлс!

Стажант-репортерът въздъхна безропотно и й подхвърли една запалка.

— После ми я върни — каза той.

— И без това си много млад, за да пушиш — сряза го Ани.

— И ти някога, Беринджър.

Ани се ухили на Миранда.

— Обичам тези момченца-чудо. Дяволски сприхави са.

Миранда не можа да въздържи усмивката си. Тя седна върху бюрото и погледна бившия си колега. Както винаги около Ани се виеше облак цигарен дим. Цигарите й бяха донякъде страст, донякъде опора. Ани беше усвоила репортерския занаят в една редакция в Бостън, където се говореше, че подът бил покрит с цял инч фасове.

— Ти нали наистина ми вярваш? — тихо попита Миранда. — И не мислиш, че…

Ани я погледна право в очите.

— Не, не мисля. И за мързела се пошегувах — рече тя. — Правя едно разследване от известно време и скоро ще имам някакъв резултат. Не го правя, защото сме приятелки или нещо подобно. Искам да кажа, че е възможно да открия нещо, което може да ти навреди. Ето какво трябва да направя.

Миранда кимна.

— Тогава започни с това.

— С кое?

— Открий кой плати гаранцията ми.

Ани кимна.

— Логична първа стъпка.

Вратата на задния офис се отвори. Джил Викъри излезе и огледа залата.

— Отчаян зов за помощ от морето. Платноходка се пълни с вода. Кой ще вземе материала?

— Аз. — Майлс скочи на крака.

— Бреговата охрана е вече на път. Ако се налага вземи катер под наем. Хайде, тръгвай. Нали не искаш да пропуснеш спасяването? — Джил се обърна и погледна Ани.

— Заета ли си?

— Винаги съм заета — сви Ани рамене.

Джил кимна към Майлс.

— Той ще има нужда от помощ. Върви с хлапето. — И тръгна обратно към офиса си.

— Не мога.

Джил се спря и се обърна с лице към Ани.

— Отказваш да изпълниш задачата, която ти възлагам?

— Да, в известен смисъл.

— На какво основание?

Ани бавно и мързеливо изпусна цигарен дим.

— Страдам от морска болест.



— Знаех си, че тя ще те подведе, Чейс. Просто бях сигурна. Ти не можеш да я разбереш, както аз мога.

Чейс вдигна поглед от стола на входната площадка, където от един час седеше и размишляваше. Забеляза, че Ивлин е свалила черната си рокля и сега носеше някаква безсрамно ярка светлозелена рокля. Знаеше, че трябва да изпитва състрадание към снаха си, но в този момент Ивлин изглежда имаше нужда повече от едно силно питие, отколкото от състрадание. Той без да иска я сравни с Миранда Уд. Миранда, облечена в черната си рокля, която не й стоеше добре, с развети от вятъра коси, така самотна в онова гробище. Чудеше се дали Ричард някога е проумял колко я е наранил или изобщо не го е било грижа.

— Не си промълвил и дума, откакто се прибра — оплака се Ивлин. — Какво ти става?

— А ти колко добре познаваш Миранда Уд? — попита той.

Тя седна и суетно оправи гънките на зелената си рокля.

— Чула съм някои неща. Знам, че е израснала в Бейс Харбър. Учила в някакъв… някакъв държавен университет. Със стипендия. Иначе не можела да си позволи. Наистина, не много добро семейство.

— Какво означава това?

— Мелничари.

— А, отрепките на земята.

— Какво става с теб, Чейс?

Той се изправи.

— Трябва да се поразходя.

— Ще дойда с теб. — Скокна и тутакси разпиля прилежно наредените гънки на роклята си.

— Не. Бих искал да съм сам за известно време. Ако нямаш нищо против.

Според вида й имаше много против, но успя елегантно да го прикрие.

— Разбирам. Всеки има право да скърби по свой начин.

Той почувства осезаемо облекчение, когато се отдалечи от входната площадка. Къщата му действаше потискащо, сякаш тежестта на всичките тези спомени беше наситила въздуха. В продължение на половин час той вървя без посока. Едва когато нозете му го поведоха към града, започна да се движи с ясна цел.

Насочи се направо към издателството.

Поздрави го Джил Викъри, лъскава и привлекателна главна редакторка. Беше точно в стила на Ричард да се заобикаля със страхотни жени. Чейс я беше срещнал по-рано през деня, на погребението. И тогава, и сега тя изцяло играеше ролята на професионалистка.

— Господин Тримейн — поздрави тя и протегна ръка. — Удоволствие е да ви видя отново. Желаете ли да ви разведа?

— Тъкмо се чудех… — Той хвърли поглед из редакционната зала, в която в момента се мяркаха само неколцина от персонала: словослагателят нареждаше някакви реклами, един друг зяпаше в екрана на компютър и раздърпаната репортерка, която пафкаше цигара, докато разговаряше по телефона.

— Да? — попита Джил.

— Дали мога да прегледам някои от папките на брат си?

— Деловите или личните?

— И двете.

Тя се поколеба, но после го поведе към задния офис към една врата, на която пишеше: „Ричард Тримейн, собственик и издател“.

— Нали разбирате, това не са всичките му папки. Повечето той държеше тук, но някои съхраняваше или в дома си, или на вилата…

— Искате да кажете „Роуз Хил“?

— Да. Понякога обичаше да работи там. — Тя посочи бюрото. — Ключът е в най-горното чекмедже. Моля, уведомете ме, ако взимате нещо.

— Нямах намерение.

Тя замълча, сякаш не знаеше дали да му се довери. Но имаше ли избор? В края на краищата, беше брат на издателя. Най-после тя се обърна и излезе.

Чейс изчака да се затвори вратата и отвори шкафа с картотеката. Тутакси намери буквата „У“ и папката на Миранда Уд. Отнесе я до бюрото и я отвори. Оказа се обикновено лично досие. Молбата за работа имаше дата от миналата година, когато Миранда е била на двайсет и осем години. Срещу адрес пишеше Уилоу стрийт 18. На приложената снимка тя се усмихваше. Беше лицето на уверена млада жена, на която всичко в живота тепърва предстои. Едва ли не човек изпитваше болка, когато я гледаше толкова щастлива. Успехът й в университета беше забележителен. Ако не друго, тя беше с по-висока квалификация от тази, необходима за поста на коректор, който заемаше. Срещу въпроса „Защо искате тази работа?“ тя беше отговорила „Израснах край Пенискот Бей. Повече от всичко искам да живея и работя на мястото, което винаги съм наричала свой дом“. Той прелисти книжата и прегледа набързо оценката за полугодието, която беше попълнена от Джил Викъри. Беше отлична. Отгърна на последната страница.

Имаше оставка с дата отпреди две седмици.

До: Ричард Тримейн, издател на „Айлънд Хералд“

„Уважаеми г-н Тримейн,

С настоящото писмо Ви уведомявам, че напускам поста на коректор по лични причини. Ще Ви бъда благодарна, ако ми дадете препоръка, тъй като възнамерявам да потърся работа другаде.“

Това беше всичко. Без обяснения, без съжаление. Дори без намек за обвинение.

„Значи ми е казала истината“, помисли си той. Тя наистина е напуснала работата си.

— Господин Тримейн? — Джил Викъри се беше върнала. — Търсите ли нещо конкретно? Може би аз ще успея да ви помогна?

— Може би.

Тя влезе и елегантно се настани на стола срещу него. Погледът й веднага попадна на папката върху бюрото.

— Виждам, че сте взел служебното досие на Миранда.

— Да. Опитвам се да разбера какво се е случило. Защо го е направила.

— Мисля, че би трябвало да знаете, че тя беше тук преди малко.

— В сградата ли?

— Дойде да си прибере нещата. Радвам се, че избягнахте една неочаквана среща с нея.

— Аз също — кимна той.

— Господин Тримейн, нека ви кажа колко много съжалявам за брат ви. Беше прекрасен човек и невероятен автор. Той истински вярваше в силата на писаното слово. Ще ни липсва.

Беше лукава реч, но тя толкова искрено я поднесе, че той едва ли не повярва на тона й. Със сигурност Джил Викъри беше усвоила до съвършенство етикета.

— Доколкото знам, Ричард подготвял някаква история за печат — каза той, — за някаква компания „Стоун Коуст Тръст“. Вие запозната ли сте?

Джил въздъхна:

— Защо непрекъснато се говори за тази статия?

— Някой друг интересува ли се?

— Миранда Уд. Преди малко попита за това. Отвърнах й, че доколкото знам, статията изобщо не е била написана. Е, поне аз никога не съм я виждала.

— Но е била предвидена в графика, нали?

— Докато Ричард не я свали.

— Защо?

Тя седна на стола и плавно отстрани косите от лицето си.

— Не зная. Подозирам, че не е имал достатъчно доказателства, за да я пусне за печат.

— А каква, всъщност, е историята на „Стоун Коуст Тръст“?

— Провинциална история, не би заинтригувала външни хора.

— А мен?

— Става въпрос за правата на предприемачите. „Стоун Коуст“ купува имоти по северния бряг. Всъщност в близост до „Роуз Котидж“, а вие сам знаете колко е прекрасно там. Девствена брегова ивица, девствени дървета. Президентът на „Стоун Коуст“, Тони Графам, твърдеше, че ще съхрани мястото непокътнато. После се чуха слухове за първокласен строеж. А по-късно, преди около месец, планът на този парцел бе променен, от консервация премина в курорт. И сега предстои преустройството му.

— За това ли е цялата статия?

— Накратко, да. Мога ли да ви попитам защо се интересувате?

— Заради нещо, което ми каза Миранда Уд. Че други хора са мотивирани да искат смъртта на брат ми.

— В такъв случай, тя преувеличава. — Джил се изправи. — Но едва ли можем да я обвиняваме, че се опитва да прави това. Няма за какво друго да се хване.

— Мислите ли, че ще я осъдят?

— Не бих искала да предполагам. Но от това, което ми казват колегите, изглежда съвсем възможно.

— Искате да кажете онази репортерка? Ани, каква беше фамилията й?