Но къде другаде да отиде?

Тя кимна.

— Предполагам, че ще си ида у дома.

— Нали знаете правилата? Не напускайте областта. Най-далечната точка, до която можете да стигнете, е Бейс Харбър. Дръжте връзка непрекъснато. И не обсъждайте, повтарям, не обсъждайте с никого случая. И без това задачата ми не е лесна.

— А и ние не бихме искали да обременяваме способностите ви, нали? — под сурдинка каза тя.

Изглежда той не чу коментара. Или вероятно съзнателно не му обърна внимание. Излезе от килията, обърна се и се взря в нея.

— Все още можем да опитаме да се договорим за оправдателна присъда.

Тя го погледна право в очите.

— Не.

— По този начин можем да ограничим лошите последствия. Можете да напуснете това място след десет години, вместо след двайсет.

— Аз не съм го убила.

Действително през целия следобед, докато седеше в мрачната килия и чакаше документите за освобождаване, тя мислеше върху тази алтернатива. Но още щом излезе от сградата и тръгна като свободен човек под слънцето, всякакви мисли за изтъргуване дори на десет години от живота й й изглеждаха немислими. Тя стоеше на тротоара и се взираше в небето, вдишвайки най-сладкия въздух, който някога беше дишала.

Реши да извърви пеша разстоянието от една миля до къщата си.

Когато отдалеч забеляза предния двор, бузите й бяха румени и изпитваше приятна умора в мускулите си. Къщата изглеждаше, както обикновено, дървена къща с подравнена ливадка, която очевидно някой беше полял, докато тя отсъстваше, тухлена алея, жив плет от храсти с хортензии в бели пухкави облаци от цветове. Неголяма къща, но си беше нейна.

Тя се заизкачва по алеята.

Едва когато стигна входната площадка, забеляза злокобните думи, които някой беше изписал със сапун на предния прозорец. Тя се спря, попарена от жестокото послание.

Убиец.

Внезапно я обхвана ярост и с ръкава си изтърка стъклото. Кой може да напише такова ужасно нещо? Разбира се, никой от съседите й. Или някакви хлапета. Да, сигурно са те. Банда пънкари. Или хората, които идват тук за лятото.

Сякаш това й помагаше да го забрави. Никой не се интересуваше от мнението на летовниците. Но онези, които живееха на острова през цялата година, именно тяхното мнение беше от значение. Те са хората, с които се среща всеки ден.

Тя се спря пред входната врата, сякаш се страхуваше да влезе. Най-накрая посегна към топката и влезе. За нейно облекчение, вътре всичко изглеждаше в ред, както трябва да е. В края на масата лежеше сметка от фирмата за чистене по домовете. Поръчката гласеше „Пълно почистване. Да се обърне внимание на спалнята. Да се отстранят петната“. Поръчката беше подписана от нейния съсед господин Ланцо, Бог да го поживи. Тя бавно тръгна да оглежда стаите. Погледна в кухнята, банята и стаята за гости. Собствената си спалня остави за накрая, защото й беше най-трудно да влезе там. Застана на вратата, оглеждайки оправеното легло, излъскания под и безупречния килим. Нямаше никакви следи от убийство или смърт. Просто една слънчева спалня с обикновени мебели, характерни за фермерските къщи. Тя стоеше там и наблюдаваше всичко, дори не трепна, когато във всекидневната стая иззвъня телефонът. След малко звъненето престана.

Тя влезе в спалнята и седна на леглото. Това, което беше видяла тук, сега изглеждаше като лош сън. Помисли си: „Ако се концентрирам достатъчно силно, ще се събудя. Ще разбера, че е било кошмар“. После се взря в пода и до крака на леглото в дъбовите дъски видя кафяво петно.

Тутакси стана и излезе от стаята.

Тъкмо влизаше във всекидневната, когато телефонът отново иззвъня. Тя несъзнателно вдигна слушалката.

— Ало?

— Лизи Бордън взе сатър и направи на свойто мамче четирийсет хър-хър. После се обърна и на татко си четирийсет и едно хър-хър върна!

Миранда изтърва слушалката. Ужасена отстъпи назад, не откъсвайки поглед от висящата слушалка. Онзи, който се обади, се смееше. Тя чуваше жестокия по детски кикот. Пристъпи напред, грабна слушалката и с трясък я постави върху телефона.

Той отново иззвъня.

Тя вдигна.

— Лизи Бордън взе сатър…

— Стига! — изпищя Миранда. — Оставете ме на мира!

Тя затвори и телефонът отново иззвъня.

Този път не отговори. Обляна в сълзи, изтича в градината през кухненската врата. Там се строполи на моравата. Над главата й зацвъртяха птици. Във въздуха се носеше миризмата на мека почва и цветя. Тя зарови лице в тревата и заплака.

Вътре телефонът не спираше да звъни.

Четвърта глава

Миранда стоеше незабележима и сама пред вратата на гробището. През извитата ограда от ковано желязо виждаше близките на починалия, събрани около прясно изкопания гроб. Имаше много хора, както подобава на уважаван от обществото член. „Уважаван, може би“, помисли тя. „Но дали го обичаха?“ Някой изобщо, в това число и съпругата му, дали го обичаше истински? „Мислех, че го обичам. Някога…“

Преподобният Маринър едва мънкаше. Думите му се губеха в шумоленето на люляковите клони над главата й. Тя се напрягаше да ги чуе.

— Любящ съпруг… винаги ще ни липсва… жестока трагедия… Боже, прости…

Прости.

Тя прошепна думата, сякаш беше молитва някой да я измъкне от прокобата на вината. Но кой би простил на нея?

Със сигурност не скърбящите.

Тя разпозна почти всички лица там. Сред тях бяха съседите й, колегите от вестника, приятелите й. „Считай ги за бивши приятели“, помисли си тя с горчивина. Имаше и такива, които бяха прекалено надути, за да се запознаят с нея и се движеха в други социални кръгове, до които Миранда никога не е имала достъп.

Видя суровия Ноа Деболт, бащата на Ивлин, чиито очи обаче бяха сухи. Там беше и Форест Мейхю, президент на местната банка, облечен в служебния си сив костюм и вратовръзка. Съвсем различна и своеобразна изглеждаше госпожица Лайла Сейнт Джон, местното цвете, която на древната си възраст седемдесет и четири изглеждаше като студено пушена риба. И разбира се, семейство Тримейн, изправени до отворения гроб, представляваха трагична картина. Ивлин стоеше между сина си и Чейс Тримейн и сякаш имаше нужда от подкрепата и на двамата мъже. Дъщеря й Каси стоеше по-настрани, едва ли не нарочно. Прасковената й рокля на цветя шокиращо контрастираше на фона на сивите и черни облекла край нея.

Да, Миранда познаваше всички. И те я познаваха.

По право и тя трябваше да е до тях. Някога беше приятелка на Ричард, дължеше му едно последно „Сбогом“. Трябваше да последва сърцето си, да вървят по дяволите последиците. Но не й достигаше смелост.

Като самотен и безмълвен изгнаник остана в периферията да наблюдава как спускат тялото на мъжа, който някога й беше любовник, в последните му жилище.

Тя все още беше там, когато церемонията приключи и гостите започнаха бавно да се придвижват в компактна процесия през вратите на гробището. Видя стреснатите им погледи, чу въздишките им, шепота им. „Вижте, това е тя“. Тя спокойно посрещна погледите им. Бягството й би било проява на страхливост. „Може и да не съм смела, помисли си тя, но не съм страхливец.“ Повечето хора бързо се изтеглиха като извръщаха очи. Само госпожица Лайла Сейнт Джон отвърна на погледа на Миранда с поглед, който не беше нито приятелски, нито неприятелски. Беше просто замислен. За миг на Миранда й се стори, че в търсещия й поглед забеляза лека усмивка, но госпожица Сейнт Джон също отмина.

Рязко вдишване накара Миранда да се обърне. Семейство Тримейн се беше спряло до вратите. Ивлин бавно вдигна ръка и я насочи към Миранда.

— Нямаш право — прошепна тя, — нямаш никакво право да стоиш тук.

— Мамо, остави — дръпна я Филип за ръка. — Да се прибираме у дома.

— Мястото й не е тук.

— Мамо…

— Махнете я оттук! — Ивлин се спусна към Миранда с ръце готови за схватка.

В същия миг Чейс застана между двете жени. Дръпна Ивлин към себе си и улови ръцете й.

— Ивлин, недей! Аз ще се погрижа. Ще поговоря с нея. Просто се прибери у дома. Моля те. — Той погледна близнаците. — Филип, Каси! Хайде, заведете майка си у дома. Ще дойда по-късно.

Близнаците хванаха Ивлин за ръцете и я отведоха. Но щом доближиха тяхната кола, тя се обърна и изпищя:

— Не позволявай на тази кучка да те баламосва, Чейс. Ще те омотае, както направи с Ричард.

Миранда отстъпи назад колебливо, тя почувства физическа болка от ефекта на това обвинение. Усети как вратата зад гърба й се отваря, тя се улови за нея, за да не падне. Студеното ковано желязо изглежда беше единственото твърдо нещо, на което можеше да се опре, за да спаси живота си. Внезапното изскърцване на пантите на вратата прониза обзелото я объркване. Разбра, че се намира сред съзвездие от маргаритки и че другите са си отишли. Единствените хора в гробището бяха тя и Чейс Тримейн.

Той я наблюдаваше. Стоеше няколко крачки встрани, сякаш не смееше да я доближи. Сякаш беше някакво опасно животно. Тя виждаше подозрението в тъмните му очи, напрежението в позата му. Колко аристократичен вид имаше днес в смолисточерния си костюм, така далечен, така недостижим. Сакото подчертаваше широките му рамене и тясна талия. Разбира се, беше по поръчка. Един истински Тримейн не би и погледнал някой парцал. Въпреки това, й беше трудно да повярва, че този мъж с цигански очи и катранена коса е от рода Тримейн.

В продължение на цяла година тя често насочваше поглед към портретите в издателството. Висяха на стената срещу бюрото й, пет поколения Тримейн, всичките червендалести и синеоки. Портретът на синеокия Ричард чудесно се вписваше. Портретът на Чейс Тримейн, поставен на същата тази стена, би изглеждал като грешка.

— Защо дойдохте, госпожице Уд? — попита той.

Тя вдигна брадичка…

— Защо да не дойда?

— Не е подходящо, най-меко казано.

— Напротив, много е подходящо. Аз го обичах. Ние бяхме… ние бяхме приятели.

— Приятели? — Гласът му изтъня от присмех и недоверие. — Така ли го наричате?

— Вие нищо не знаете.

— Знам, че сте били повече от приятели. Как да наречем връзката ви, госпожице Уд? Любовна афера? Романтична история?

— Спрете!

— Кратко горещо търкулване върху ложето на шефа.

— Спрете, по дяволите! Не беше така.

— Не, разбира се, че не. Вие сте били просто приятели.

— Добре, добре… — Тя извърна поглед, за да не види той сълзите й. Тихо додаде: — Бяхме любовници.

— Най-после. Изрекохте го.

— И приятели, най-вече приятели. Как ми се иска да бяхме останали само приятели.

— На мен също. Поне щеше още да е жив.

Тя настръхна. Обърна се отново към него и каза:

— Аз не съм го убила.

Той въздъхна.

— Разбира се, че не сте вие.

— Той беше вече мъртъв. Аз го намерих.

— Във вашата къща, във вашето легло.

— Да, в моето легло.

— Вижте, госпожице Уд. Не съм нито съдия, нито съдебен заседател. Не си хабете думите за мен. Тук съм само, за да ви кажа да стоите настрана от семейството. На Ивлин и без това й е много тежко. Няма нужда непрекъснато да й напомняте за това. Ако е необходимо, ще вземем заповед за задържане, за да ви държим настрана. Един погрешен ход и отново ще се върнете в затвора. Където ви е мястото.

— Всички сте еднакви — рече тя. — И вие Тримейн, и Деболт. Всички сте направени от фина мая. Не като нас останалите, които можем да бъдем изтрити и захвърлени, където ни е мястото.

— Не става въпрос от каква мая сме замесени. Става дума за хладнокръвно убийство. — Той пристъпи към нея. Тя не се помръдна. Не можеше, гърбът й опираше във вратата. — Какво точно се случи? — попита той и се приближи още. — Да не би Ричард да е нарушил някой свещен обет? Да не би да е отказал да напусне съпругата си? Или просто е дошъл умът му и е решил да скъса?

— Не това се случи.