По-нататък Миранда забеляза едно-единствено приятелско лице на стария господин Ланцо, неин съсед. Той с устни й казваше: „С теб съм, скъпа!“. Тя едва не му се усмихна.

После погледът й отново се премести и се спря върху каменното лице на Чейс Тримейн. Усмивката на устните й тутакси се стопи. От всички лица в залата, единствено неговото събуждаше у нея най-силно желание да се смали и да се скрие в някоя тъмна дупка, където да се спаси от погледа му присъда. Лицата до него бяха също толкова укоряващи. Облечена в черно, вдовицата Ивлин Тримейн приличаше на бледна смъртна маска. До нея седеше баща й Ноа Деболт, градският патриарх, човек, който само с един стоманен поглед можеше да умъртви духа на всеки, посмял да го обиди. Сега той беше насочил отвратения си поглед към Миранда.

Съдебният пристав насочи заподозряната към масата на защитата. Тя хрисимо приседна до адвоката си, който я поздрави сковано с кимване. Рандъл Пелам беше завършил университет, включен в известния списък „Айви Лийг“ и облеклото му за случая беше безупречно, но когато Миранда зърна лицето му, си помисли само, че е много млад. Това я караше да се чувства на средна възраст, въпреки своите двайсет и девет години. При все това, тя нямаше кой знае какъв избор. На остров Шепърдс имаше само двама практикуващи адвокати. Другият беше Лес Харди, човек с опит, чудесна репутация и съответна тарифа. За съжаление, в списъка с клиентите на Харди бяха имената на Деболт и Тримейн.

Рандъл Пелам не беше изправен пред такъв конфликт в интересите на клиентите си, но от друга страна, и клиентите му не бяха много. Като новодошъл в града, с готовност и желание представляваше всеки, било това и местната убийца.

Тя тихо попита:

— Всичко наред ли е, господин Пелам?

— Само оставете на мен да говоря. Седнете там и си придайте невинен вид.

— Аз съм невинна.

Но Рандъл Пелам не отговори.

— Моля станете. Влиза съдия Хърбърт Си Клименко — обяви приставът.

Всички се изправиха.

Звук от тътрузещи се нозе даде знак за пристигането на съдия Клименко, чието присъствие зад бюрото предизвика скърцане. Подобно на торба стари кокали той се намести на стола си. Потършува в джобовете си и най-после успя да закрепи на носа си чифт очила.

— Той е пенсиониран — прошепна глас на първия ред.

— Знаете ли, казват, че е изкуфял?

— Казват също, че е и глух! — отвърна на репликата съдия Клименко. След това удари с чукчето по масата. — Обявявам заседанието на съда за открито.

Делото за поръчителство започна. Миранда се вслуша в съвета на адвоката си и го остави да говори. В продължение на четирийсет и пет минути тя не пророни и дума, докато двама мъже, единият от които едва познаваше, а другият изобщо не познаваше, спореха по въпроса за нейната свобода. Та нали не те трябваше да решават дали е виновна или невинна. Това беше задача на процеса. Днес трябваше да се вземе незабавно решение по един друг въпрос: дали тя да бъде освободена преди започването на процеса?

Прокурорът изложи цял куп причини, поради които обвиняемата трябваше да остане в ареста. Тежестта на доказателствата. Опасност за обществото. Неоспорим риск, че може да избяга. „Жестокото престъпление“, обяви той, „говори за бруталната природа на подсъдимата“. Миранда не можеше да повярва, че чудовището, за което говореше той, беше самата тя. „Всички ли си мислят, че съм такава?“, чудеше се тя и усещаше в гърба си погледите на публиката. „Че съм зла? Че бих убила отново?“

Вниманието й се върна към настоящето, едва когато два пъти я помолиха да стане за решението на съдия Клименко. Треперейки, тя се изправи на крака и вдигна поглед към очите, които се взираха в нея над двуфокусните стъкла.

— Дава се право на освобождаване срещу гаранция от сто хиляди долара в брой или двеста хиляди обезпечена собственост. — Чукчето удари по масата. — Съдът закрива заседанието.

Миранда беше шокирана. Публиката се изнизваше покрай нея, но тя остана неподвижна и отчаяна.

— Това е най-доброто, което можех да направя — прошепна Пелам.

Гаранцията можеше да бъде и един милион. Никога нямаше да ги събере.

— Хайде, госпожице Уд — подкани я съдебният пристав. — Време е да се връщаме.

Тя мълчаливо тръгна през залата, ескортирана, пред погледите на всички любопитни очи. Само за миг се спря, за да погледне Чейс Тримейн. Когато погледите им се срещнаха, стори й се, че за секунда видя пламъчето на нещо, което не беше забелязала преди. Състрадание. Но то тутакси изчезна.

Като сдържаше сълзите си тя се обърна и последва пристава през страничната врата.

Обратно в килията.



— Така ще я държат под ключ — отбеляза Ивлин.

— Сто хиляди? — Чейс поклати глава. — Не изглежда невъзможно.

— За нас, може би. Но за човек като нея? — злорадо отвърна Ивлин. Задоволството, изписано на безупречно гримираното й лице, не й подхождаше. — Не, не. Смятам, че госпожица Миранда Уд ще си остане, където й е мястото. Зад решетките.



— Не е мръднала ни на йота — каза Лорн Тибетс. — От една седмица я разпитвам вече, а тя се е хванала за тази история като пчела за мед.

— Няма значение — отвърна Ивлин. — Фактите са си факти. Не може да ги обори.

Седяха отвън на верандата на Ивлин. Горещината ги беше накарала да излязат от къщата още преди обяд. Проникващите през прозорците слънчеви лъчи превръщаха стаите в сауна. Чейс беше забравил за тези горещи августовски дни. В спомените му Мейн беше винаги хладен и застрахован срещу мизериите на лятото. Толкова за детските му спомени. Той си наля още една чаша чай с лед и подаде каната на Тибетс.

— Та какво мислите, Лорн? — попита Чейс. — Имате ли достатъчно материал за обвинение?

— Може би. В доказателствата има празнини.

— Какви празнини? — заинтересува се Ивлин.

Чейс си помисли: „Моята снаха е отново самата себе си. Без повече истерии като онзи ден в полицейското управление“. Тя имаше хладно изражение и беше възвърнала самообладанието си, точно както я помнеше той от детските им години. Ивлин, ледената кралица.

— Става въпрос за отпечатъците от пръстите — каза Тибетс.

— Какво искате да кажеш? — попита Чейс. — Не са ли по целия нож?

— Там е проблемът. Дръжката на ножа е почистена. За мен това е безсмислено. Нали е престъпление от страст? Тя използва собствения си нож. Действа импулсивно. Но защо си прави труда да изчисти отпечатъците по дръжката?

— Може би е по-умна, отколкото мислите — каза Ивлин намусено. — Тя вече ви обърка.

— Както и да е, не се връзва с импулсивно убийство. Какви други проблеми имате със случая? — попита Чейс.

— Самата заподозряна. Костелив орех.

— Разбира се. Тя се бори за живота си — намеси се Ивлин.

— Премина теста на лъжата.

— Тя се е съгласила? — попита Чейс.

— Настояваше. Не че щеше да навреди на случая, ако се беше провалила. Така или иначе, не е позволено доказателство.

— Та защо това трябва да променя вашето решение? — попита Ивлин.

— Не го променя. Просто ме притеснява.

Чейс се загледа в морето. Той също беше смутен. Не от фактите, а от собствените си инстинкти.

Логиката и доказателствата диктуваха, че Миранда Уд е убиецът. Защо му беше толкова трудно да повярва в това?

Съмненията го обзеха преди седмица в коридора на полицейското управление. Той беше свидетел на разпита, когато тя отричаше и даваше неубедителни обяснения. Не се подведе. Но когато се срещна лице в лице с нея в коридора и тя го погледна право в очите, той усети първите признаци на съмнението. Дали една убийца би посрещнала погледа му така твърдо? Дали би се изправила пред обвинителя си толкова смело? Дори когато се появи Ивлин, Миранда не се сви в черупката си. Напротив, изрече неочакваното. „Той ви обичаше. Искам да знаете това.“ От всичко, което една убийца може да изрече, тези думи изглеждаха най-озадачаващи. Беше акт на учтивост, искрен опит да утеши вдовицата. Можеше просто да отмине и да остави Ивлин в скръбта й. Но Миранда се опита да се доближи до нея в знак на жалост.

Чейс не разбираше.

— Няма спор, че тежестта на доказателствата е срещу нея — каза Тибетс. — Очевидно така смята съдията. Само вземете за пример гаранцията, която отсъди. Той знае, че тя никога не може да събере толкова пари в брой. Значи, скоро няма да излезе. Освен ако някъде не е скрила някой богат чичо.

— Едва ли — отбеляза Ивлин. — Жените като нея произлизат от низшето общество.

„Низшето общество“ — помисли си Чейс. Тоест, бедни. Но не боклуци. Той видя това от другата страна на еднопосочното огледало. Боклуците бяха евтини, лесно се огъваха и купуваха. Миранда Уд не беше такава.

На автомобилната алея спря кола с надпис „Полиция на остров Шепърдс“. Тибетс въздъхна.

— Боже, те просто не могат да ме оставят на мира. Дори в почивния ми ден.

Показа се Елис Снайп, издокаран в полицейската си униформа. Ботушите му поскърцваха по чакъла, докато се приближаваше.

— Хей, Лорн — извика той към верандата, — помислих си, че си тук.

— Събота е, Елис.

— Да, знам. Но май си навлякохме проблем.

— Ако пак е умивалникът, извикай каналджията. Ще потвърдя поръчката за услугата.

— Не… — Елис неловко погледна Ивлин. — Става дума за онази жена Миранда Уд.

Тибетс се изправи и се приближи до перилата на верандата.

— Какво става с нея?

— Нали си спомняш за гаранцията от сто хиляди долара?

— Да.

— Ами, някой я е платил.

— Какво?

— Някой я е платил. Току-що получихме заповед да я освободим.

На верандата настъпи тишина. После Ивлин рече с нисък глас, гарниран със злоба:

— Кой я е платил?

— Не знам — отвърна Елис. — От съда казват, че е анонимен. Чрез някакъв адвокат от Бостън. Е, какво да правим, Лорн?

Тибетс въздъхна дълбоко. Почеса се по тила и запристъпя от крак на крак. После рече:

— Съжалявам, Ивлин.

— Лорн, не можете да направите това — извика тя.

— Нямам избор. — Той се обърна към другото ченге. — Ти получи заповедта на съда, Елис. Ти я освободи.



— Не разбирам — каза Миранда като объркано се взираше в адвоката си. — Кой би направил такова нещо за мен?

— Очевидно някой приятел — сухо отвърна Рандъл Пелам. — Много добър приятел.

— Но аз нямам приятели с толкова пари. Никой, който да отдели сто хиляди долара.

— Е, някой откупва гаранцията. Съветът ми е да не гледате зъбите на харизан кон.

— Само ако знаех кой е той…

— Преведени са чрез адвокат от Бостън, който твърди, че клиентът му желае да остане анонимен.

— Защо?

— Може би дарителят се смущава.

„Че помага на една убийца“, помисли си тя.

— Това е негово или нейно право да остане в анонимност. Казвам ви, приемете жеста. Алтернативата е да останете в затвора, който не е най-удобното място за живеене.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не, не е.

Всъщност в тази килия беше ужасно голо и мрачно. През последната седмица тя само съзерцаваше прозореца с единственото желание да се разходи край морето.

Или да се нахрани прилично. Или просто да усети слънчевата топлина по лицето си. Сега всичко това изглеждаше изпълнимо.

— Бих искала да знам на кого да благодаря — тихо каза тя.

— Не е възможно, Миранда. Казвам ви, просто приемете услугата. — Той затвори куфарчето си.

Изведнъж тя се подразни от него, от това хлапе, току-що навлязло в живота, и така елегантно и изтупано в сивия си костюм.

— Всичко е уредено. Можете да излезете днес следобед. Във вашата къща ли ще останете?

Тя замълча, потрепервайки при спомена за тялото на Ричард върху леглото. Къщата вече беше почистена. Акт на внимание от службата за чистене по домовете. Съседът й господин Ланцо го беше уредил. Каза й, че сега всичко изглежда чудесно. Сякаш нищо не се е случило в тази спалня. Няма никакви признаци на насилие. Само в спомените й.