Тя кимна.

— Запозната сте с правата си, нали?

Отново кимване.

— Разбирам, че сте се отказала от правото на вашия адвокат да присъства.

— Нямам адвокат — каза тя.

Чейс не очакваше такъв глас. Беше мек и дрезгав. Сподавен и сърцераздирателно треперещ глас, изпълнен с мъка.

— Ако желаете, ще ви назначим адвокат — обясни Мерифийлд. — Може да отнеме малко време, а това означава, че ще се наложи да проявите търпение.

— Моля ви, просто искам да ви разкажа какво се случи…

По устните на лейтенант Мерифийлд пробягна усмивка. Триумфираща.

— Добре, тогава. Да започваме. — Той постави на масата касетофон и натисна копчето. — Кажете името, адреса и с какво се занимавате?

Жената въздъхна дълбоко, сякаш да добие кураж.

— Казвам се Миранда Уд. Живея на Уилоу стрийт номер осемнайсет. Работя като коректор в „Айлънд Хералд“.

— Вестникът на господин Тримейн ли?

— Да.

— Да минем направо към миналата нощ. Разкажете ми какво се случи. Всичко до смъртта на господин Ричард.

Чейс внезапно усети как тялото му омеква. Смъртта на господин Ричард Тримейн. Той несъзнателно се притисна към студеното стъкло, без да откъсва поглед от лицето на Миранда Уд. Там видя невинност и мекота. Каква чудесна маска, каква непорочна и превъзходна маскировка.

„Любовницата на брат ми“, помисли си той, внезапно осъзнавайки думите.

Любовницата на брат ми.

Той слушаше изповедта й с ужас и в омая.

— Да се върнем няколко месеца назад, госпожице Уд. До момента, когато се запознахте с господин Тримейн. Разкажете ми за връзката си.

Миранда се втренчи в сключените си ръце на масата. Самата маса беше типична, грозна канцеларска мебел. Тя забеляза, че някой беше издълбал инициалите Д.М.К. Чудеше се кой ли е Д.М.К. и дали този човек беше седял тук при подобни обстоятелства и дали е бил също толкова невинен. Изведнъж усети, че нещо я свързва с този незнаен предшественик, седял на същия горещ стол в битка за едничкия си живот.

— Госпожице Уд? Моля, отговорете на въпроса ми.

Тя вдигна поглед към лейтенант Мерифийлд. Усмихнатият унищожител.

— Съжалявам — отвърна тя. — Не ви чух.

— За господин Тримейн. Как се запознахте?

— В „Хералд“. Преди около година ме наеха. По време на работа се опознахме.

— И?

— И… — тя си пое дълбоко въздух, — се сближихме.

— Кой направи първата крачка?

— Той. Започна да ме кани на обяд. Съвсем делови, както той се изразяваше. За да поговорим за „Хералд“. За промените във формата.

— Не е ли необичайно собственикът да има толкова близки отношения с коректор?

— Може би в някой вестник в големия град. Но „Хералд“ е вестник в малко градче. Всички от персонала вършат по малко от всичко.

— Значи, по време на работа вие опознахте господин Тримейн.

— Да.

— Кога започнахте да спите с него?

Въпросът прозвуча като плесница през лицето й. Тя изправи гръб.

— Не беше така.

— Вие не сте спала с него, така ли?

— Не съм… Искам да кажа, да, спала съм, но това се случи след месеци. Не излизахме на обяд, за да си легнем веднага след това.

— Разбирам. Било е романтична история. Това ли се опитвате да ми кажете?

Тя преглътна. Мълчаливо кимна. Звучеше толкова глупаво, както той го формулира. Романтична история. Сега, когато чуваше тези думи, произнесени в тази студена и гола стая, тя беше поразена от това колко глупаво е било всичко. Цялата злощастна любовна афера.

— Мислех, че го обичам — прошепна Миранда.

— Какво казахте, госпожице Уд?

Тя повтори по-силно:

— Мислех, че го обичам. Нямаше да легна с него, ако не го обичах. Не се впускам в приключения за една нощ. Дори не се забърквам в любовни афери.

— Но в тази се забъркахте.

— Ричард беше различен.

— Различен от кого?

— От другите мъже. Не го занимаваха само и единствено футболът и колите. Той се интересуваше от същите неща, от които се интересувах и аз. Например, този остров. Погледнете статиите му, човек може да се увери колко силно обича това място. Говорили сме часове по темата, неведнъж. И най-логичното нещо на света изглеждаше да… — Тя леко потрепери от мъка и сведе поглед. Тихо продължи: — Мислех си, че е различен. Поне имаше вид, че е…

— Освен това, е бил женен. Но вие сте знаела.

Тя усети как раменете й се отпуснаха.

— Да.

— Знаехте ли, че има две деца? — Тя кимна. — Въпреки това, сте имали любовна връзка с него. Нима не е имало никакво значение за вас, че три невинни същества…

— Смятате, че не съм мислила за това? — Брадичката й се надигна в знак на ярост. — Смятате, че не съм мразила себе си ли? Никога не престанах да мисля за семейството му. За Ивлин и близнаците. Чувствах се зла и омърсена. Чувствах се… Не знам. — Тя въздъхна безпомощно. — Като в капан.

— Защо?

— Заради любовта ми към него. Или поне, което мислех, че е любов. — Тя се поколеба. — Но може би… може би аз никога всъщност не съм го обичала. Не истинския Ричард.

— Какво доведе до това смайващо откровение?

— Нещо, което научих за него.

— Какво?

— Как използва хората. Служителите си, например. Как ги третира.

— Значи сте видяла истинския Ричард Тримейн и сте го разлюбила.

— Да. И го зарязах. — Тя въздъхна дълбоко, сякаш усещаше облекчение, че най-болезнената част от признанието й е приключила. — Преди месец.

— Бяхте ли ядосана?

— По-скоро се чувствах… предадена. От всичките тези фалшиви образи.

— Значи сигурно сте била ядосана.

— Предполагам, да.

— Та, в продължение на месец сте била бясна заради господин Тримейн.

— Понякога. Повечето пъти се чувствах глупаво. А той не ме оставяше на мира. Не преставаше да ми се обажда и да настоява да се съберем отново.

— Това също ви ядосваше.

— Да, разбира се.

— Дотолкова, че да го убиете ли?

— Не! — Тя вдигна остър поглед.

— Дотолкова, че да грабнете ножа от кухненското чекмедже?

— Не!

— Дотолкова, че да влезете в собствената си спалня, където лежал той и да го наръгате в гърдите?

— Не! Не, не, не. — Хлипайки и крещейки, тя отричаше. Нейният глас проехтя като чужд вик в тази студена стая-кутийка. Хвана главата си с ръце и се облегна на масата. — Не — прошепна. Трябваше да се махне от този ужасен човек с ужасни въпроси. Тя понечи да се изправи от стола.

— Седнете, госпожице Уд. Не сме свършили.

Тя послушно се облегна на стола.

— Не съм го убила — изплака. — Казах ви, намерих го на моето легло. Прибрах се у дома, а той лежеше там…

— Госпожице Уд…

— Бях на плажа, когато е станало. Седях на плажа. Не спирам да повтарям това нещо на всички вас! Но никой не ме чува. Никой не ми вярва…

— Имам още въпроси.

Тя плачеше, не отговаряше, защото не беше в състояние. Той чуваше само хлипанията й.

— Добре, тогава — въздъхна най-накрая Мерифийлд и изключи касетофона. — Ще направим почивка. Един час и после ще продължим.

Миранда не помръдна. Тя чу как столът на мъжа изскърца, после той излезе от стаята, вратата се затвори. След няколко секунди се отвори отново.

— Госпожице Уд, ще ви заведа в килията ви.

Миранда бавно се изправи от стола и се обърна към вратата. Едно младо ченге я чакаше, на хубавото му лице имаше приятелска усмивка. На табелката му пишеше „Полицай Снайп“. Тя смътно си го спомняше от едно друго време от живота си, преди да попадне в затвора. О, да. Веднъж на Бъдни вечер той скъса талона й за глоба за паркиране. Любезен жест на галантност към една дама. Чудеше се какво ли си мисли сега за тази дама, дали виждаше на челото й клеймото убийца.

Мъжът я изведе в коридора. В единия край тя зърна лейтенант Мерифийлд, който разговаряше с началник Тибетс. Любезният полицай Снайп я поведе в противоположната посока. След няколко крачки Миранда забави ход и спря.

В другия край на коридора стоеше мъж и я наблюдаваше. Не беше го виждала преди. Ако го беше виждала, щеше да го запомни. Стоеше като непреодолима преграда с ръце, пъхнати в джобовете, а раменете му изпълваха тесния коридор. Нямаше вид на ченге. Ченгетата изглеждаха по стандартен начин, а видът на този мъж беше съвсем различен — небръснат, с тъмна рошава коса и смачкана риза. Най-много я разтревожи начинът, по който я наблюдаваше. Не с пасивното любопитство на зяпач. Не, това беше нещо далеч по-враждебно. Тъмните му очи бяха и съдията, и съдебните заседатели, които претеглят фактите и я обявяват за виновна.

— Движете се, госпожице Уд — каза полицай Снайп. — Тук наблизо е.

Миранда направи усилие да тръгне напред към тази човешка преграда. Мъжът се отдръпна, за да им направи път. Докато минаваше покрай него, тя усети как погледът му я изпепелява и го чу да си поема дълбоко дъх, сякаш се опитваше да не вдишва същия въздух като нея, сякаш самото й присъствие по някакъв начин тровеше атмосферата. През последните дванайсет часа се бяха отнасяли с нея като с престъпник, слагаха й белезници, вземаха й отпечатъци, претърсваха я. Обстрелваха я с въпроси и я заливаха с унижение. Но тя нито за миг не се почувства като същество, което заслужава това отвращение и ненавист, до момента, в който този мъж я погледна. Изведнъж в нея се разгоря ярост, хищна ярост, която заплашваше да я изпепели в пламъците си.

Тя се спря и го погледна с широко отворени очи. Погледите им се вцепениха. Ето, да те вземат дяволите, помисли си тя. Който и да си, огледай ме. Огледай добре убийцата. Доволен ли си? Втренчените в нея очи бяха черни като нощта и вледенени от укор. Но докато се взираха едни в други, в дълбините им Миранда видя едно пламъче на несигурност, която граничеше с объркване. Сякаш това, което той виждаше, беше погрешно, сякаш образът и обяснението му бяха неправилно съчетани.

Надолу по коридора се отвори врата. Чуха се стъпки навън, но те замряха.

— Боже господи! — прошепна един глас.

Миранда се обърна.

Ивлин Тримейн стоеше като вкаменена на вратата на тоалетната.

— Чейс — прошепна тя, — това е…

Той веднага отиде при Ивлин и протегна ръка. Тя я пое с двете си ръце сякаш животът й висеше на косъм.

— О, моля те — безпомощно прошепна тя. — Не мога да я гледам.

Миранда не помръдваше. Беше като парализирана, чувстваше вина за това, което стори на тази жена и семейството й. Макар и не убийство, нейното престъпление беше смъртен грях срещу Ивлин Тримейн, за което вечно щеше да се измъчва.

— Госпожо Тримейн — тихо промълви тя, — съжалявам.

Ивлин зарови лице в рамото на Чейс.

— Чейс, моля те. Махни я оттук.

— Той ви обичаше — каза Миранда. — Искам да знаете това. Искам да знаете още, че никога не е преставал да ви обича…

— Махнете я оттук! — изкрещя Ивлин.

— Полицай — тихо каза Чейс. — Моля ви, изведете я.

Полицай Снайп хвана Миранда за лакътя.

— Да вървим.

Докато я водеха, Миранда извика през рамо:

— Не съм го убила аз, госпожо Тримейн. Трябва да повярвате в това…

— Несретница — извика Ивлин. — Мръсница! Съсипа живота ми.

Миранда погледна назад и видя, че другата жена се беше отдръпнала от Чейс и стоеше изправена срещу нея като отмъстителен ангел. Руси кичури висяха край лицето й, винаги бледо, ала сега побеляло като платно.

— Ти съсипа живота ми! — пищеше Ивлин.

Този писък-обвинение отекваше в ушите на Миранда по целия дълъг път до затвора.

Омаломощена, тя тихомълком влезе в килията. Остана там като вкаменена, докато вратата се затвори. Стъпките на полицай Снайп заглъхнаха. Беше сама, залостена в тази клетка.