Изведнъж почувства, че се задушава без свеж въздух. Опита да се покатери до единствения малък прозорец като се надигна, държейки се за решетките, но беше твърде високо. Изтича до койката, придърпа я през килията и се качи върху нея. Дори тогава не успя да надзърне над перваза, за да усети влудяващия вкус на свободата. Навън слънцето грееше. Зад оградения двор се виждаха кленови дървета, няколко покрива, чайка, който пореше небето. Ако вдишаше дълбоко въздух, щеше да усети мириса на морето. О, господи, колко сладко изглежда всичко! И колко недостижимо! Тя стисна решетките на прозореца толкова силно, че те се впиха в дланите й. Притисна лице към перваза, затвори очи и си наложи да запази самообладание, да не се поддава на паника.

Аз съм невинна. Трябва да ми повярват, мислеше си тя.

А после? Ами ако не ми повярват? Не, по дяволите. Не мисли за това.

С усилие на волята си насочи мислите си към други неща. Сети се за мъжа в коридора с Ивлин Тримейн. Как го беше нарекла Ивлин? Чейс. Името й напомняше нещо. Миранда го беше чувала преди. Тя отчаяно се хвана за тази странична мисъл, концентрира се изцяло, за да разрови паметта си. Имаше нужда от нещо, каквото и да е, за да прогони страховете от съзнанието си. Чейс. Чейс. Някой беше споменал името. Опита се да си припомни гласа, който го произнесе.

Споменът й дойде като удар от куршум. Ричард го беше споменал. „От години не съм виждал брат си. Когато татко почина, ние се скарахме. Но Чейс винаги е бил проблемното дете в семейството…“

Това разкритие накара Миранда да отвори очи. Възможно ли е? В това лице не откри никаква прилика. Ричард беше синеок, със светлокафява коса, грубовато лице, което винаги изглеждаше така, сякаш хей сега ще изгори от слънчевите лъчи. Този мъж на име Чейс беше тъмен като сянка. Трудно можеше да се повярва, че са братя. Но това обясняваше студенината му и укорителния му поглед. Той си мислеше, че тя е убила Ричард и чувстваше именно отвращение, когато се изправи лице в лице с убиеца на брат си.

Тя бавно се изтегна на койката. Легнала под прозореца, тя съзираше парчета синьо небе и облаци. Беше август. Денят щеше да е горещ. Тениската й вече беше мокра от пот.

Затвори очи и се опита да си представи, че като чайка се стрелка в небесната шир и се опита да си представи острова там някъде долу под нея.

Но виждаше само очите на Чейс Тримейн, които обвиняваха.

Трета глава

То наистина беше най-грозното куче на земята. Госпожица Лайла Сейнт Джон изпитваше към домашния си любимец смесени чувства на обич и съжаление. Сър Оскар Хенри Сан Анджело III, или Ози, беше рядка порода, позната под името португалски ватердог. Госпожица Сейнт Джон не беше съвсем наясно с достойнствата на тази изключителна порода. Тя подозираше, че е някаква шега на генетиците. Племенницата й го беше връчила с думите „Да ти прави компания, леличко“ и оттогава насам госпожица Сейнт Джон се опитваше да се сети какво точно имаше племенницата й против нея. Не че Ози нямаше абсолютно никаква опрощаваща стойност. Той не хапеше, не тормозеше котката. Беше задоволителен пазач. Но ядеше като кон, имаше резките движения на мишка и никак не можеше да прости, ако забравеха да го изведат два пъти през деня. Заставаше до вратата и започваше да вие.

Точно, както в момента.

О, госпожица Сейнт Джон познаваше това изражение. Въпреки че всъщност от толкова много козина не можеше да види очите на животното, тя знаеше какво означава изражението им. С въздишка отвори вратата. Черното кълбо козина буквално се търкулна по стъпалата на входната площадка и пое към гората. Госпожица Сейнт Джон нямаше избор и го последва. Беше топла вечер, неподвижен и сладък сумрак, целунат от лятна магия. Нямаше да се учуди, ако видеше нещо необикновено тази вечер. Кошута или може би млад елен, или лисиче, или дори бухал. Тя уверено се движеше между дърветата, следвайки кучето си. Забеляза, че те са наредени в права линия в посока „Роуз Хил Котидж“, лятната резиденция на семейство Тримейн. Каква трагедия е смъртта на Ричард Тримейн. Тя не харесваше кой знае колко този мъж, но на този самотен път единствените вили бяха нейната и на Тримейн. И по време на разходките си понякога го виждаше през прозореца, съсредоточен над бюрото си. Той винаги е бил любезен и почтителен с нея, но тя подозираше, че в голяма степен това уважение беше механично и абсолютно неистинско. Той не се занимаваше със застаряващи жени, просто ги понасяше.

Но що се отнася до младите жени, е, тя беше чувала, че това е друга работа.

Безпокояха я откритията около смъртта му. Не толкова фактът, че е убит, а самоличността на обвиняемата. Госпожица Сейнт Джон се беше запознала с Миранда Уд и няколко пъти водеха разговори. На този малък остров, посред зима, само младоците фанатици се осмеляваха да шофират по заледените пътища, за да присъстват на срещите на местния градински клуб. Именно там госпожица Сейнт Джон се беше запознала с Миранда. Седяха една до друга по време на някаква лекция за триплоиден невен, също и на лекцията за култивирането на глоксиния. Миранда се държеше любезно и почтително, и то без преструвки. Чудесно момиче, в очите й нямаше и следа от неискреност. Госпожица Сейнт Джон смяташе, че жена, която така страстно обичаше цветята, живите и растящи същества, просто не може да е убийца. Притесняваха я всичките тези жестоки коментари, които се носеха из града тези дни. Миранда Уд, убиец? Инстинктите на госпожица Сейнт Джон не приемаха тази мисъл, а те бяха винаги, ама винаги много добри.

Ози скокна край последните дървета и се изстреля към „Роуз Хил Котидж“. Госпожица Сейнт Джон покорно го последва. Именно тогава видя между дърветата да блещука светлина. Идваше от вилата на Тримейн. В същия миг изчезна. Тя внезапно спря, през главата й мина зловеща мисъл. Единственият човек, който използваше вилата, беше Ричард. Но той беше мъртъв.

Рационалната част от мозъка й, тази част, която обикновено напътстваше госпожица Сейнт Джон в ежедневния й живот, взе превес. Разбира се, сигурно е някой от семейството. Може би Ивлин е дошла да опакова любовните афери на съпруга си.

Въпреки това, госпожица Сейнт Джон не можеше да се отърси от обзелото я неспокойствие. Тя пресече автомобилната алея и се приближи до стъпалата на входната площадка.

— Ало? — извика тя. — Ивлин? Каси?

Почукването й остана без отговор.

Тя се опита да надникне през прозореца, но вътре беше тъмно.

— Ало? — извика отново, този път по-силно. Стори й се, че чу леко тупване някъде из вилата. Последва тишина.

Ози започна да лае. Той танцуваше по входната площадка, а ноктите му барабаняха по дървения под.

— Тихо! — сряза го госпожица Сейнт Джон. — Седни.

Кучето изскимтя, седна и я удостои с очевидно наранен поглед.

Госпожица Сейнт Джон постоя за миг, заслушана, но не чу нищо, освен тупането на опашката на Ози по площадката. Дали да не позвъни на полицията. По целия път на връщане към вилата си тя обмисляше този ход. Щом се прибра във веселата си малка кухничка, самата идея й се стори толкова глупава и паническа. Пътят до северния бряг отнемаше поне половин час шофиране. Местната полиция с нежелание щеше да изпрати някой, който след като измине цялото това разстояние, щеше да намери какво? Една неправдоподобна история? Освен това, какво ли в „Роуз Хил Котидж“ би заинтригувало крадците?

— Това е плод на въображението ми. Или на влошеното ми зрение. В края на краищата, когато човек е на седемдесет и четири, трябва да е готов да приеме, че способностите му са се поизменили.

Ози направи едно тясно кръгче, легна и тутакси заспа.

— Боже господи — каза госпожица Сейнт Джон, — та аз говоря на кучето си. Коя ли е следващата част от мозъка ми, която ще се скапе?



Съдебната зала беше пълна. Една дузина хора бяха върнати на входа, а това дори не беше същинският процес, а дело за поръчителство, една формалност, която според закона трябва да се изпълни четиридесет и осем часа след задържането.

Чейс, който седеше на втория ред с Ивлин и баща й, подозираше, че процедурата ще е кратка. Фактите бяха непоклатими, а вината на заподозряната безспорна. Няколко думи на съдията, удар на чукчето и всички ще са напуснали залата. А убийцата ще се прибере в килията си, където й е мястото.

— Дяволски цирк, ето какво е всичко това — изръмжа бащата на Ивлин, Ноа Деболт.

Среброкос, с дрезгав глас, на шейсет и шест, той все още изглеждаше внушително, както винаги. Чейс почувства несъзнателна потребност да изправи гърба си и да внимава с обноските си. В присъствието на Ноа Деболт човек не можеше да се държи отпуснато, а ставаше любезен и почтителен, дори да беше на възраст.

Дори да беше шефът на полицията, отбеляза Чейс, когато Лорн Тибетс се спря и учтиво докосна шапката си за поздрав към Ноа.

Високопоставените лица заемаха местата си. Прокурорът от Бейс Харбър седеше до масата и прелистваше купчина документи. Изпъчени в униформите си и със зализани надолу коси, Лорн и Елис, представители на половината местни полицейски сили, седнаха в ляво. Дори си бяха направили път на косата си от една и съща страна. Адвокатът на защитата, младок, облечен с костюм, чиято цена изглежда беше два пъти по-висока от годишната му заплата, се суетеше около ключалката на коженото си куфарче.

— Би трябвало да прочистят това място — изгрухтя Ноа. — Кой, по дяволите, пусна всички тези зяпачи? Това нещо аз го наричам нашествие в личното пространство.

— Достъпът е свободен, татко — мрачно рече Ивлин.

— Има хора и хора. На тези мястото им не е тук. Не е тяхна работа. — Ноа се изправи и махна към Лорн, но лицето на намазаната с брилянтин коса на полицейския началник беше обърнато напред. Ноа се огледа за съдебния пристав, но той беше изчезнал зад една странична врата. В безсилието си Ноа седна обратно на стола си.

— Не знам накъде е тръгнал този град — промърмори той. — Всичките тези нови хора. Вече нямат чувство за приличие.

— Тихо, татко — пошушна Ивлин. После разгневено измърмори — Къде са близнаците? Защо не са тук? Искам съдията да ги види. Горките деца без баща.

Ноа изпръхтя:

— Те са вече големи. Никого няма да впечатлят.

— Ето там, виждам ги — обади се Чейс, забелязвайки Каси и Филип няколко реда по-назад. Сигурно са се промъкнали по-късно с останалите зяпачи.

Значи публиката си е на мястото, помисли си той. Чакаме само главните действащи лица. Съдията и обвиняемата.

В същия миг се отвори една странична врата. Съдебният пристав с ръст на маймуна се появи отново. Той държеше доста по-дребния затворник. Когато сега за втори път видя Миранда, Чейс бе поразен от факта, че тя е много по-бледа, отколкото си я спомняше. И колко по-крехка. Върхът на главата й едва достигаше рамото на пристава. Беше облечена със синя пола и обикновена бяла блузка, облекло, което несъмнено нейният адвокат беше избрал, за да изглежда в него невинна. Косата й беше хваната отзад в спретната и подрязана опашка. Нямаше и помен от необузданост и поквара. Разкошните й кестеняви кичури бяха опитомени от простичко ластиче. Не носеше нито бижута, нито грим. Бледността на бузите й не беше резултат от ефектите на пудрата за лице.

Докато вървеше към масата на защитата, тя погледна множеството един-единствен път. Погледът й обходи цялата зала и се спря на Чейс. Само за няколко секунди очите им се срещнаха, това беше като надзъртане зад крехката й маска на самообладание. В изражението й той забеляза гордост. Прочиташе го и в езика на тялото й — изправена, с вдигната брадичка. Всички останали в залата също щяха да забележат и възненавидят тази показност на достойнство. Щяха да си помислят: „безсрамна убийца“. Жена без покаяние, без срам. Как би желал и той самият да чувства същото към нея. Вината й би изглеждала още по-неоспорима, а наказанието й още по-справедливо.

Но той знаеше какво се крие зад маската. Два дни по-рано го беше забелязал, но беше твърде горд да го покаже.

От мига, в който Миранда влезе в залата, нищо не изглеждаше реално. Стъпалата и нозете й омекнаха. Всъщност, беше благодарна на съдебния пристав, че я държи здраво, докато влизаха през страничната врата. Всички лица от публиката се завъртяха като във водовъртеж, ако може да се нарече публика пълната със зяпачи зала. Как по друг начин да ги нарече човек? Публика, дошла да гледа нейното представяне, едно действие в театъра на нейния живот. Половината искаха да я обесят, другата половина искаха да я гледат. Докато бавно обхождаше с поглед залата, тя видя познати лица. Там бяха колегите й от „Хералд“, главната редакторка Джил Викъри, която имаше вид на лъскав професионалист, и репортерите Ани Беринджър и Тай Уейнгардт, и двете облечени в стил класически разчорлени писателки. Трудно можеше да се каже, че са приятелки, или поне, че бяха. По лицата на всички се четеше съзнателно равнодушие.