Тес Геритсън - Виновна до доказване на противното

Полицейското управление на остров Шепърдс се помещаваше в бивш универсален магазин, който с течение на годините беше разпределен на малки стаички и офиси. В спомените на Чейс представляваше доста по-величествена сграда, но от години той не беше влизал вътре. Тогава беше момче, непокорно при това, от онзи тип хора, за които полицейското управление представляваше заплаха. В деня, когато го доведоха тук, защото стъпкал розовата леха на госпожа Гордимър, при това съвсем несъзнателно, таваните изглеждаха по-високи, стаите по-просторни, а всички врати водеха към неизвестността на ужаса.

Сега я видя такава, каквато всъщност си беше, стара, изморена сграда, която има нужда от боядисване.

Новият шеф на полицията Лорн Тибетс имаше много подходящо телосложение за този клаустрофобичен развъдник. Ако в професията на полицая имаше изискване за минимална височина, то Тибетс се беше промъкнал точно под минимума. Беше нисък и набит, спретнато облечен в официално лятно каки в комплект с кепе, което да увеличава ръста му и да скрива плешивината му, според подозренията на Чейс. Приличаше му на един малък Наполеон в пълна парадна униформа.

Въпреки че на ръст беше нисък, началник Тибетс обичаше високопарните маниери. Той се промуши през цял куп бюра и шкафове с картотеки, за да поздрави Ивлин с подобаващо за положението й внимание.

— Ивлин, толкова съжалявам, че ви накарах да дойдете тук. — Той хвана ръката й и я стисна в желанието си да я успокои, но Ивлин се сви. — Прекарала сте ужасна нощ, нали? Просто една ужасна нощ.

Ивлин вдигна рамене, както за да му отговори, така и за да се освободи от ръцете му.

— Знам, че ви е трудно да се занимавате с това. Аз и не исках да ви притеснявам, не и днес. Но нали знаете? Има куп доклади за картотекиране. — Той погледна Чейс с привидно случаен поглед. Чейс забеляза, че малкият Наполеон имаше остър поглед, който улавя всичко.

— Това е Чейс — представи го Ивлин, потупвайки ръкава си, сякаш да заличи отпечатъка на лапите на началник Тибетс. — Братът на Ричард. Пристигна тази сутрин от Кънектикът.

— О, така ли — отвърна Тибетс, очите му тутакси свързаха образа с името. — Виждал съм ваша снимка във физкултурния салон на гимназията. — Той подаде ръка. Ръкува се енергично като човек, който се опитва да компенсира ниския си ръст. — Нали си спомняте, онази, на която сте с баскетболен екип?

Чейс учудено премигна.

— Все още ли я държат на стената?

— Това е местната зала на славата. Да видим, вие сте випуск „71“. Звездният център на университетския баскетбол. Нали така?

— Учудвам се, че знаете всичко това.

— Аз самият съм играл баскетбол. В гимназията „Мадисън“, Уисконсин. Рекордьор на свободните хвърляния. И в отбелязването на кошове.

Да, Чейс ясно си го представяше. Лорн Тибетс, подскачащият по баскетболното игрище дребосък. Съвсем подхождаше на ръкостискането му, което троши кости.

Изведнъж вратата на управлението се отвори. Някаква жена извика:

— Хей, Лорн!

Тибетс се обърна и с усилие се изправи пред посетителката, която имаше вид на току-що влетяла от улицата.

— Ани, ти пак ли си тук?

— Както в поговорката. — Жената премести охлузената си торба на другото рамо. — Е, аз кога ще получа решението?

— Когато реша. Сега се омитай.

Жената безцеремонно се обърна към Ивлин. Двете можеха да позират за някое модно списание в отдела за преправяни дрехи. С рошавата си коса и раздърпана риза и дънки Ани щеше да пасне на рубриката „Преди“.

— Госпожо Тримейн? — учтиво каза тя. — Знам, че не е подходящ моментът, но съм притисната и имам нужда от малко…

— За бога, Ани! — прекъсна я Тибетс и се обърна към ченгето на рецепцията. — Елис, изведи я оттук.

Елис скокна от стола като кукла на пружина.

— Хайде, Ани. Размърдай се, ако не искаш да пишеш за кирливите си ризи.

— Тръгвам, тръгвам.

Ани отвори вратата чевръсто. На излизане я чуха да си мърмори:

— Божке, не дават на момичето да си върши работата тук…

Ивлин погледна Чейс.

— Това е Ани Беринджър, една от ненадминатите репортерки на Ричард. Понастоящем ненадмината напаст.

— Не мога да я обвинявам — рече Тибетс. — Нали за това й плащате? — Той хвана Ивлин за лакътя. — Нека да започваме. Ще ви заведа в моя кабинет. Единственото място в този аквариум.

Кабинетът на Лорн се намираше в отсрещния край на коридора след серия стаички-кутийки. Едва ли не всеки квадратен сантиметър беше натъпкан с мебели, имаше бюро, два стола, етажерка, шкафове с картотеки. В единия ъгъл незабележимо вехнеше папрат. Макар и сгъчкано, всичко беше чисто, полиците избърсани от праха, а книжата подредени в класьори. На стената се открояваше следният надпис: „Колкото по-малко е кучето, толкова по-голяма е схватката“.

Тибетс и Ивлин седнаха на двата стола. Внесоха още един за секретарката, която щеше да записва показанията. Чейс остана прав настрана. Беше му приятно да е прав, да протегне отмалелите си крака.

Е, беше му приятно само за около десет минути. След това имаше усещането, че ще се свлече и трудно следеше разговора. Почувства се като онази повехнала папрат в ъгъла, която безвъзвратно вехнеше.

Тибетс задаваше въпросите, а Ивлин отговаряше с обичайния си шептящ глас, който можеше да накара човек да задреме. Тя подробно разказа за случилото се предната нощ. Както се изрази „една типична вечер“. Вечеря в шест, с цялото семейство. Агнешки джолан с аспержи, за десерт лимоново суфле. Ричард изпил една чаша вино, винаги го правел. Разговорът се движел около обичайните теми, най-новите клюки във вестника, намаляването на тиража и увеличаването на разходите, за притесненията по повод вероятен процес за клевета. Тони Графам бил разстроен от последната статия. После говорили за изпитите на Филип и оценките на Каси, за това колко прекрасни са люляците тази година, и че автомобилната алея имала нужда от нова настилка. Типичен разговор по време на семейна вечеря.

В девет часа Ричард излязъл, защото имал някаква работа в офиса или поне така казал. А Ивлин?

— Аз се качих и си легнах.

— А Каси и Филип?

— Те мисля, че отидоха на кино.

— Значи, всеки пое в своя посока.

— Да. — Ивлин сведе поглед към скута си. — Това е всичко. До дванайсет и трийсет, когато телефонът иззвъня…

— Да се върнем към разговора по време на вечерята.

Повтори се същият разказ. Може би няколко допълнителни подробности тук-там, но принципно беше същият. Последните остатъци на воля за будуване на Чейс се изчерпваха. Той изпадаше в състояние на полусъзнание. Нозете му омекваха, потъваше в съня, за който жадуваше мозъкът му. Подът изглеждаше твърде удобен за целта. Поне беше хоризонтален. Усети, че се свлича…

Изведнъж се събуди и видя, че всички го наблюдават.

— Добре ли си, Чейс? — попита Ивлин.

— Съжалявам — измърмори той. — Явно съм по-изморен, отколкото предполагах. — Той тръсна глава. — Дали бих могъл да получа чаша кафе?

— Надолу по коридора — обясни Тибетс. — Вари се цяла кана, а има и кушетка, ако ви потрябва. Защо не изчакате там?

— По-добре върви — подкани го Ивлин, — скоро ще свърша.

С чувство на облекчение Чейс излезе от кабинета и тръгна да търси благословената кана с кафе. По обратния път по коридора надзърна в първата стая и откри умивалник. Следващата врата беше заключена. Продължи нататък и надникна в третата, която беше тъмна. Разпозна кушетка, няколко стола и натрупани мебели в ъгъла. На страничната стена имаше прозорец. Именно той прикова вниманието му, тъй като, за разлика от обикновените прозорци, той не гледаше навън, а към някаква съседна стая. През стъклото видя жена, която седеше сама до една маса.

Тя не го забелязваше. Беше свела поглед към масата пред нея. Нещо го накара да се приближи, нещо в нейната абсолютно безмълвна и неподвижна поза. Почувства се като ловец, съвсем неочаквано попаднал на кошута в гората.

Чейс тихо се шмугна в тъмнината и остави вратата да се затвори. Отиде до прозореца. Еднопосочно огледало, разбира се, ето какво беше. Той стоеше от страната на наблюдаващия, а тя откъм сляпата страна. Жената нямаше никаква представа, че той е там и ги дели само половининчово стъкло. Стори му се подло да я шпионира, но не можеше да се сдържи. Привличаше го старата илюзия за шапката-невидимка, че е мухата на стената и невидимият наблюдател.

А и жената.

Тя не беше изключително красива, и нито дрехите, нито прическата й подсилваха достойнствата й. Беше облечена с избелели сини дънки и тениска с надпис „Бостън ред сокс“, която явно й беше по-голяма с няколко номера. Кестенявата й коса бе събрана в неравна плитка. Няколко кичура се бяха изплъзнали и непокорно висяха край слепоочията й. Не носеше почти никакъв грим, но и лицето й беше от този тип, който няма нужда от грим, като лицата на моделите, които човек може да види по каталозите за Патагония, момичета, които събират листа или прегръщат агънца. Единствено светлите й очи, сини или сиви, не пасваха на здравия й вид, който загатваше за слънчев загар. Подпухналите й клепачи му подсказваха, че е плакала. Тя посегна и избърса една сълза по бузата си. Огледа масата сякаш търсеше нещо. После в безсилието си издърпа единия край на тениската и избърса лицето си. Безпомощен жест на дете. Това й придаде още по-уязвим вид. Чейс недоумяваше защо седеше сама в тази стая като изоставена душа. Очевидец ли беше? Жертва ли?

Тя погледна направо, точно към него. Той инстинктивно се отдръпна от прозореца, макар да знаеше, че тя не може да го види. Жената видя единствено своето отражение, което също я наблюдаваше. Изглежда приемаше образа си пасивно и с досада. Безразличие. Сякаш си мислеше: „Ето ме, приличам на вещица, но хич не ми пука“.

В ключалката изтрака ключ. Жената тутакси се изправи, тялото й беше изпънато от напрежение. Отново избърса лицето си и повдигна брадичка, сякаш се готвеше за свада. Въпреки подпухналите й очи и мократа от сълзите тениска, тя решително захвърли плаща на уязвимостта. Напомни на Чейс за войник, препасан за бой, но изплашен до смърт.

Вратата се отвори. Влезе мъж в сив костюм, без вратовръзка, с делови вид. Взе един стол. Чейс се стресна от силното скърцане на краката на стола по пода. Разбра, че в съседната стая навярно има микрофон и звукът се предаваше чрез малък усилвател до прозореца.

— Госпожице Уд? — попита мъжът. — Съжалявам, че ви накарах да чакате. Аз съм лейтенант Мерифийлд от щатската полиция. — Той протегна ръка и се усмихна. Усмивката му беше красноречива. Аз съм ти приятел, най-добрият. Тук съм, за да сложа ред в нещата.

Жената се поколеба, после се здрависа.

Лейтенант Мерифийлд се настани на стола, и дълго и съчувствено я наблюдава.

— Сигурно сте изтощена — рече той с най-приятелски тон. — Удобно ли се чувствате? Готова ли сте да продължим?