Поради това Грейс не разбра какво прави Рейд. Предишните два дена той бе изчезнал тайнствено някъде. Твърдеше, че не може да си позволи да пропусне покера с високи залози. Остави Грейс самичка. Тя се разстрои и обиди. Тяхната връзка бе така несигурна, както и преди, но неговото държание я усложни допълнително. Тя усещаше много добре, че той прави нещо зад гърба й. В крайна сметка един ден се появиха Клариса и Джефри и внесоха приятно разнообразие в един бездеен следобед.

— Елате с нас, мис Грейс — заяви светналият от радост Джеф и я задърпа по стълбите.

— Взехте ли си боне, мис Грейс? — запита Клариса зад нея. — Вънка е наистина горещо. Със сигурност ще ви трябва боне.

— За какво е цялата тази суетня? — попита Грейс, която усети тяхното неудържимо вълнение. — Не, не си взех боне.

— Ще ви потрябва — настоя Клариса. Грейс изтича обратно на горния етаж и си взе бледолилавата шапка, която подхождаше на райетата на ленената й рокля.

— О, нима виждам любимото си муле — възкликна Грейс, когато съзря Мери, която бе впрегната в малка каручка. На Мери дори не й мигна окото. Грейс я потупа предпазливо — след всичко преживяно беше длъжница на това муле. Мери изви шия и я погледна. Трудно беше да се каже дали погледът й е укорителен или недоверчив.

— Е — каза Грейс, — закъде сме се запътили?

Те се качиха на каручката. Клариса дръпна юздите.

— Това е изненада — каза тя и подвикна енергично: — Дий!

— Миста Рейд казва… — заговори Джеф, но Клариса го смушка силно в ребрата с лакът и той спря внезапно.

— Рейд ли? Какво общо има той с това?

Джефри се сви от смущение. Клариса го изгледа намръщено и се впусна да обсъжда учтиво времето, след това предстоящата реколта на памука и модела на роклята на Грейс. Накрая Грейс се наведе и сложи дланта си върху ръката й, за да я накара да замълчи. Изпитваше много силно любопитство.

Начез остана зад гърба им, а те се насочиха на север. Ако Грейс не знаеше вече, че църквата е изгорена, тя би заподозряла, че са се запътили към опожарените й останки.

— Къде отиваме?

— Ще стигнем скоро — отвърна Клариса с усмивка.

Грейс седеше, сложила ръце в скута си. Птиците пееха в летния следобед, дърветата шумоляха, орловите нокти и лавандулата се стелеха нагъсто около тях. Тя чу гласове, много гласове, повечето мъжки. Когато приближиха, долови по-отчетливо шумовете. Хората се смееха силно и пееха. Където и да се намираше, навсякъде би разпознала прочувственото и мелодично пеене на освободените роби. А след това чу силен трясък и отмерени удари.

— Какво става тук? — запита Грейс, мъчейки се да види увеселението иззад завоя.

А след това се досети, разбира се, защото това беше мястото, където се намираше унищожената църква.

Те завиха и мулето спря. Грейс извика от изненада. Пред взора й се откри блестящата дървена фасада на нова сграда. Тя беше малко по-широка от предишната. Личеше си, че току-що са сложили чамовия под. По наклонените покривни греди и по земята стояха хора, които забиваха гвоздеи. С мулета и волове докарваха още дървен материал. Застлан с керемиди покрив вече покриваше половината от строежа. Гледката беше удивителна.

Тук изглежда се бяха събрали стотина души. Имаше не само мъже, но и жени и деца. В голяма яма се печаха цели животни. До нея бяха подредили маси, които се огъваха от изобилната храна по тях и бяха застлани с цветни, празнични покривки.

В този миг Грейс откри за своя изненада, че не всички присъстващи са негри. Забеляза Джордж Фарис. Той си беше навил ръкавите до лактите. Държеше чук и се усмихваше, докато стоеше до конструкция от стъпала. Съзря Алън, който посочваше къде да изсипят съдържанието на една количка. Грейс успя да забележи и няколко други бели като доктор Ланг, Хариет и Сара Белели. Белите бяха само десетина на брой, но това беше началото и сърцето й се изпълни с радост.

След това го видя.

Рейд се беше настанил високо в десния ъгъл на постройката. Намираше се на равнището на покрива. Носеше панталони и обувки за работа, но не и риза. Беше мокър и лъщеше от пот, докато ковеше равномерно. Яркозелена носна кърпа обгръщаше челото му. Тя пазеше косите му да не падат надолу и задържаше потта. За миг Грейс се захласна по гледката, която представляваха мускулите, които се издуваха по гърба му и от очертанията на бицепсите му.

— Мъжът ви направи това — изрече Клариса в ухото й. — Това беше негова идея. Сега имаме съвсем нова сграда за църква и училище. Тя е по-хубава от предишната.

Обзеха я твърде силни чувства, които тя не успя да овладее. Сълзи изпълниха очите й. Рейд беше построил тази сграда. Той не беше негодник, а възхитителен човек. Беше от онези хора, които преместваха планините, изпречващи се на пътя им. Не беше ли усетила това още в първия миг, в който го срещна? Дали затова не го насъска толкова егоистично срещу Форд? Нима е възможно да го обича сега повече отпреди? Нима се беше влюбила в него от момента, в който го видя за първи път?

Не откъсваше поглед от него. Чукът му изведнъж замря във въздуха. Той се премести и обърна глава, за да огледа множеството. Видя я и погледите им се срещнаха.

На лицето му се появи усмивката с дълбоките трапчинки. Тя видя, че той държи пирони в устата си. Рейд й махна за поздрав с чука. Тя засия от радост и размаха ръка.

— Внимавай там горе — извика тя.

Той й намигна дръзко в отговор.

После Джефри я затегли към майка си Хана, която й подаде чиния, пълна с храна. Грейс я пое. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от радост. Погледът й продължи да се движи по покривните греди, където работеше Рейд.

— Доста хора се събраха — каза Хана.

— Той ги доведе, нали?

— Малко сладки приказки, няколко разговора набързо и дори няколко ругатни, и хората се събраха.

— Така ли?

— Всички се плашеха. Рейд им каза, че е правилно, че се страхуват, а това, което не е правилно, е, че не се страхуват достатъчно, за да избягат оттук. Той каза, че Форд и другите с него имат същата кръв като нас и че цветът й е същият. Каза, че ако се обединим, ще издържим, а ако се разделим, сме загубени. Каза още много неща. Каза, че нашите деца заслужават, когато пораснат, да имат възможност да станат нещо повече от земеделци и че каквото и да казва президентът Линкълн, ние още сме роби, а белите ни държат закрепостени за земята чрез дълговете и лошотията си.

— Всичко това ли каза? — попита с вълнение Грейс.

— Не си спомням всичко, което каза. Той каза твърде много неща. Този момък с думите си ни накара да дойдем.

Грейс се усмихна.

— Били сме навели глави толкова ниско, рече, че сме забили нос в калта. А след това така раздразни всички, че те бяха готови да вдигнат вилите и да прогонят Форд от града. Най-накрая той ги успокои и обеща да дойде с тях тук, за да вдигнем отново църквата.

Грейс не можеше да откъсне погледа си от голата бронзова фигура на Рейд, която се очертаваше ясно на фона на синьото небе. Едната му ръка се вдигаше и спускаше неуморно. След двадесет минути той слезе на земята, като се спусна стремително надолу през последните десет фута. Закрачи нехайно към нея и я прегърна с изпотената си ръка. Това не засегна Грейс. Тя се притисна към него. Той отвърна на погледа й със спокойна и уверена усмивка.

— Благодаря — изрече тя тихо.

— Не го направих само заради теб, въпреки че мисълта за теб ме подтикваше постоянно.

— Знам.

— Наистина ли?

— Всеки, който си навлича неприятности, като събира тези хора и им държи реч като твоята, прави това поради вътрешно убеждение.

— Такъв ми е характерът — изрече дрезгаво той.

— Благодаря ти.

Те се гледаха един друг. Рейд сведе лицето си. Устните им се докоснаха. В същия миг и двамата усетиха паниката, която обхвана тълпата и сподавената възбуда в гласовете край тях. Хората наоколо замлъкнаха разтревожено. Рейд вдигна глава и се озърна. И двамата едновременно забелязаха шерифа Форд на сивия му кон.

— Тук май празнувате, а? — провлечено каза Форд.

26

Форд не беше сам. Зад него стояха половин дузина мъже, които държаха пушки в ръцете си. Грейс знаеше, че те до един са нощни ездачи. Несъзнателно стисна здраво ръката на Рейд. Ужасът вледени кръвта й.

Той се отдръпна от нея. Тръгна напред, застана пред всички и препречи пътя на Форд и хората му. Не носеше оръжие.

— Искаш ли да се присъединиш към нас, шерифе? Още работна ръка ще ни бъде от полза.

Форд се засмя. Мъжете зад него се присъединиха към смеха му.

— Това място тук е обществена собственост — провлечено каза той. — То принадлежи на град Начез. А добрите бели хора от град Начез не желаят цветнокожите да ходят на училище, защото на тях мястото им е на полето. Хайде, момчета.

Конниците тръгнаха напред.

Рейд се обърна към събраното множество. Очите му блестяха гневно.

— По дяволите — провикна се той. — Нима ще им позволите да ви изгорят новото училище? Те са само шестима, а ние сме петдесетина! Шест срещу петдесет! Дявол да го вземе, мъже ли сте или животни, че им се подчинявате толкова безропотно?

На Грейс й се искаше да извика: „Недей, Рейд!“ Но беше безсилна. Той беше толкова яростен и великолепен, че всички около нея, цялата тълпа се размърда неловко и неспокойно. Рейд изруга.

Форд се засмя и се наведе от коня си.

— В тези негри няма и един грам смелост.

— Кучи син — провлечено каза Рейд. След това се раздвижи. Скочи към Форд бързо и силно като рис, го нападна и го и го сграбчи ненадейно. Форд падна от коня. Рейд се озова върху него. Започна да налага безмилостно с юмрук лицето на шерифа.

— Това ти е за Грейс, мръснико!

Конниците понечиха да се втурнат напред, но преди да успеят да обградят двамината, тълпата излезе от вцепенението си, раздвижи се, развълнува се и прегради пътя на ездачите. Включиха се дори жените и децата. На земята Рейд удряше с юмрук лицето на Форд с думите:

— А това ти е от мен, мръснико. А това ти е заради тези хора — заради всички хора, които тормозиш с гадната си воня.

Един конник посегна към оръжието си. Хана извика:

— Спрете го, спрете го! Веднага!

Някой го замери с чук. Той не уцели ездача, но едно момче го сграбчи за глезена от другата страна на коня. После се притекоха на помощ и по-възрастните, и конникът се строполи на земята. Не се виждаше от скупчилите се около него деца и младежи.

— Исусе Христе! — извика уплашено друг конник, когато множеството се втурна към коня му и посегна към краката му. Някой изтръгна оръжието направо от ръцете му. Конят изцвили неспокойно и се запрепъва, докато тълпата го буташе и едва не падна на земята.

— Да се махаме оттук! — извика ездачът.

Един от конниците вече се беше измъкнал от тълпата и се отдалечаваше в галоп. След миг го последваха и останалите. Изведнъж настъпи пълна тишина и спокойствие. Множеството се разпръсна, напрежението спадна.

Рейд седеше неподвижно върху Форд, който не помръдваше. Грейс се втурна към него.

— Добре ли си?

— Да — отвърна той и се изправи. Разтърси дясната си ръка и изтръпна от болка.

Форд лежеше неподвижно. Грейс се вторачи в него.

— Той да не би да е…?

— Не, не го убих, Грейс, колкото и да ми се искаше. — Погледът му беше потъмнял. — Смятах, че разбираш — аз не съм хладнокръвен убиец.

— О, Рейд — извика тя и го прегърна. — Наистина те разбирам. И мисля, че си чудесен. Това, което направи току-що, е прекрасно. И невероятно безразсъдно.

Той омекна.

— Май сме един дол дренки с теб, а?

Тя примигна.

— Говори ми — помоли я той. — Говори ми колко съм чудесен.

Тя затвори облекчено очи.

— Невероятно чудесен си.

Той се усмихна и я прегърна. Но не й каза мисълта си: „Защо не се омъжиш за мен, щом съм толкова чудесен?“ Отхвърли тази мисъл, вместо да я произнесе на глас.

— Ей-сега ще сложа шерифа на седлото му. Надявам се да не пукне, докато стигне града — каза той и погледна множеството. — Ще построим ли това училище сега или ще чакаме до следващата година?

Хората изреваха мощно, щом чуха въпроса му. Това беше доста ясен отговор.

Тя се измъкна от стаята им през нощта и излезе навън крадешком само с една малка пътна чанта.

Душата я болеше толкова силно, че тя викаше без глас, тъй като не смееше да издаде и звук.

Училището беше готово. Той й каза, че това е неговият дар за нея и за бившите роби от Начез. Разбраха се да заминат утре за Тексас, но това утро никога нямаше да дойде.

Сега разбираше колко погрешно мнение е имала за Рейд. Всеки човек, който извършваше подобни на неговите дела, сигурно открай време е бил с правилни убеждения. Те просто бяха заровени дълбоко в него, а той ги бе пренебрегвал постоянно. Но това не бе променило главния проблем, който стоеше в дъното на раздора им — той не признаваше Грейс за пълноправна личност, която се отчита само пред себе си за постъпките си. Освен това тя се страхуваше твърде много, че той ще й отнеме независимостта. Рейд беше защитил публично правата кауза, но той все още й налагаше решенията, които тя би трябвало да взема самостоятелно. Спорният въпрос с нейното учителстване така и си остана неразрешен, защото се оказа невъзможно да се намери такъв изход, който да устрои и двамата.