— Естествено, защото не ме засяга.

— Ето! Вие сте най-подходяща.

Джоузи се позасмя и поклати глава:

— От дете не съм ходила на фестивала. — Сведе поглед и озадачено се намръщи. Наведе се и вдигна книгата, която лежеше на стъпалото. — Май е ваша, нали?

Клоуи въздъхна:

— Да… Благодаря.

— Не я ли оставихте току-що на щанда?

— Да. Вижте, смятам да отида на празненството. Нищо не съм правила без Джейк, но ще отгърна нова страница от живота си. Това ще е началото.

Джоузи я изгледа:

— Мислите ли, че ще му простите?

— Още не знам какво ще направя. — Тя пристъпи до големия контейнер за смет и запрати вътре „Научи се да прощаваш“. — Вижте, ще бъда до сцената към осем часа. Елате, ако размислите.

* * *

— Изяж го веднага! — нареди Джоузи, отвори вратата на дрешника и сложи плика пред Дела Лий, която седеше на спалния чувал. Още носеше короната и огърлиците, но днес беше облякла няколко блузи върху тениската си и май беше обула още едни джинси. Джоузи не беше сигурна какво точно прави неканената й гостенка. Може би й беше скучно. А може би мислеше, че единственият начин да си вземе всички дрехи е, като ги навлече една върху друга.

Само дето вече и дума не обелваше, че ще си тръгне. И може би така беше по-добре предвид на онова, което я чакаше в дома й. Всъщност сякаш се чувстваше като у дома си в дрешника и не проявяваше желание поне да стане и да се поразтъпче. От друга страна, ако не беше натрапницата, самата Джоузи начаса щеше да пропълзи в тайното си убежище. Щеше да си хапне карамели и шоколадови бонбони с вишни, да почете любовен роман.

Тя свали дългото си сиво палто и късметлийския червен пуловер. Дали днес й беше помогнал? Не знаеше. Чувстваше се объркана. Животът й се променяше и макар че промените бяха незначителни, със сигурност я бяха изкарали от релси. Първо се появи Дела Лий. После се запозна с Клоуи. А пък Адам беше казал, че тя ухае на мента.

Беше усетил миризмата!

— Защо да бързам? — попита Дела Лий.

Джоузи пристъпи до кушетката, тапицирана в синьо, и сложи върху нея чантата, пуловера и палтото си.

— Прибрах сандвича в чантата си, за да не изстине, и майка ми май го подуши. — Тя се обърна и приглади косата си, разрошена от вятъра.

— И какво от това?

— Не искам да го види. Върнах се по-късно от обичайното и тя се беше разтревожила. Отгоре на всичко сигурно подозира, че тайно внасям храна. Ще я поставя в неловко положение. Смятам, че и без това е имала достатъчно ядове с мен.

Всъщност непрекъснато тайно внасяше храна, само че досега никой не знаеше за прегрешението й. Пазаруваше с дебитната си карта, така майка й оставаше в неведение. И днес беше оставила в багажника на колата две-три пакетчета кокосови бонбони, шоколадови вафли и няколко симпатични бутилки с оранжада. Винаги изчакваше Маргарет да заспи и чак тогава занасяше покупките в стаята си. Хелена знаеше, че нощем Джоузи отива до колата си, но вероятно смяташе, че е нормално, затова след известно време, престана да й предлага да носи пликовете й. Само надничаше от стаята си, за да се увери, че е дъщерята на господарката, а не някой страшен среднощен крадец.

— Какво си направила, че да се срамува от теб? — подхвърли Дела Лий. — Както изглежда, май заради нея си се отказала да живееш нормално.

Джоузи поклати глава:

— Бях ужасно дете.

— И какво от това? — повтори Дела Лий.

— Длъжница съм й. Пък и нямам други родственици, освен нея.

Неканената й гостенка се засмя:

— Така си мислиш.

— За какво намекваш?

— За нищо. Пошегувах се. Чуй, миличка, свали майка си от пиедестала. Не е толкова безгрешна. И въобще не й пука за теб. Навремето ти допусна същата грешка с баща си.

— Откъде знаеш?

— Целият град го знае. Ти го обожаваше.

— Да, обичах баща си. Сега остава да ме посъветваш да посещавам психотерапевт.

Вместо това Дела Лий каза:

— Благодаря за сандвича, но вече хапнах. — Остави плика на пода пред дрешника и добави: — Ти го изяж.

Джоузи се втренчи в плика. Знаеше, че ако изяде сандвича, ще се почувства и по-добре, и по-зле. Позната дилема. Никога не бе изпитала нещо, което да й достави пълно удоволствие. Понякога се питаше дали такова нещо изобщо съществува.

Въздъхна и се приближи до дрешника. Седна на пода и разопакова сандвича:

— Днес си поговорих с Клоуи. Оказа се, че те помни — не ти знае името, но каза, че винаги си поръчвала такъв сандвич. И че винаги си излизала от съдебната зала по обвинения в нарушаване на обществения ред и проституция. — Отхапа от сандвича, без да погледне Дела Лий. След първата хапка винаги й беше по-лесно. Нямаше връщане назад — сега трябваше да довърши сандвича.

— Бас държа, че високите ти морални принципи са били засегнати — изкиска се натрапницата.

— Стига глупости. — Джоузи най-сетне я погледна. — Наистина ли си проституирала?

— Спях с разни мъже, за да накарам Джулиан да ревнува. Е, понякога го правех и за пари. Представа си нямаш колко лесно ти се удават разни неща, които не си мислила, че ще правиш, ако забравиш самоуважението си. — Дела Лий се усмихна и небрежно махна с ръка, като видя изражението на Джоузи. — Стига на тази тема. Казваш, че Клоуи ме помни. Много мило. Не бях сигурна, че ще се сети за мен.

— Покани ме да отидем заедно на фестивала довечера.

— Върхът! Знаех, че ще си допаднете.

Джоузи отново отхапа от сандвича и заяви:

— Не мога да отида.

— Че защо? Сложи си любимия пуловер. Оня, дето току-що свали. Много ти отива. Отиди и виж какво ще стане.

Джоузи остави сандвича и се ококори:

— Мислиш, че пуловерът ми отива, така ли?

— Естествено. Мисля и още нещо — че умираш да отидеш. — Тя се приведе, косата й се разпиля на раменете и от нея лъхна на застояла речна вода. — Иди на купона, а после ще ми разкажеш всичко от игла до конец. Имам план за теб.

— Дела Лий, ти живееш в дрешника ми, изнудваш ме заради тайния ми склад, в момента си навлякла поне шестнайсет блузи, а твърдиш, че аз съм загазила. Измисли план за себе си.

Дела Лий поклати глава:

— Отдавна съм вдигнала ръце от себе си. Обаче за теб още има надежда.

* * *

Джоузи се приближи до сцената. Традиционният конкурс за най-привлекателен плешив мъж беше приключил, на сцената се настаняваха оркестрантите. Публиката се състоеше главно от младежи, които се разхождаха на групички, смееха се, отпиваха от бирата в пластмасови чаши и чакаха да започне концертът. Тя веднага забеляза Клоуи — под светлината на лампичките на сценичната рампа червеникавата й коса приличаше на канелен захарен памук. Стоеше до будката на ски курорта „Балд Слоуп“, където се раздаваха безплатни билети за лифта, компактдискове и скиорски шапки с емблемата на курорта.

Джоузи тръгна към нея. Знаеше, че никой не й обръща внимание. Може би защото по настояване на Дела Лий беше разпуснала косата си и беше използвала гримовете й.

Беше гримирана! Още не вярваше, че го е направила.

Като момиче експериментираше в стаята си с червилата и ружовете, които незабелязано вземаше от тоалетката на Маргарет, опитвайки се да стане красива като нея. Само че за пръв път се появяваше на обществено място гримирана. Майка й твърдеше, че с тази бяла кожа и тъмна коса ще изглежда вулгарно, ако носи грим. А Чирини не бяха вулгарни.

Затова бе решила да скрие от Маргарет, че ще отиде на празненството. Беше изчакала сънотворното да подейства и Маргарет да заспи дълбоко. Не че вършеше нещо нередно. Може би майка й нямаше да й забрани да отиде. Но със сигурност самата тя щеше да се чувства гузна, а Маргарет щеше да й чете конско.

Тъкмо днес не беше в настроение да слуша критиките на майка си.

Да му се не види, вече беше на двайсет и седем. Бе нелепо на тази възраст да се измъква тайно от дома си.

Нелепо, но факт.

Най-сетне си проби път до Клоуи, която толкова се зарадва, като я видя, че й заговори на „ти“:

— Джоузи! Вече си мислех, че няма да дойдеш. — Отстъпи крачка назад и я изгледа. — Божичко! Изглеждаш страхотно!

Тя смутено докосна страната си и промърмори:

— По принцип не се гримирам.

— И грешиш. Прическата, гримът… толкова ти отиват.

Джоузи се поколеба, прибра зад ушите си буйните си къдрици и внезапно се поуспокои.

— Какво ще правим сега? — попита.

— Да пием ли по бира?

— Бира. — Тя леко се усмихна. — Добре.

— Защо се усмихваш?

— Един човек много ще се забавлява, като му разкажа какво съм правила.

След като си взеха бира, Клоуи подхвърли:

— Искаш ли да си вземем нещо за хапване?

Джоузи не отговори, защото никога не би признала, че изпитва глад, но другата жена вече вървеше към павилионите, където се предлагаха топли храни, затова я последва. Лъхна я топлата ароматна пара от казаните, в които се пържеха понички. Ухаеше на ванилено тесто за кейк, което човек облизва от лъжицата.

Като малка никога не се доближаваше до павилионите за храна. По време на конкурса за плешивци винаги седеше с баща си на масата на съдиите, после шофьорът я закарваше вкъщи. Маргарет неизменно я посрещаше на вратата и започваше да я разпитва дали баща й я е представил на всички, целият град ли ги е видял заедно. Беше обсебена от мисълта, че Марко трябва да докаже колко се гордее с единственото си дете, въпреки че самата тя не можеше да го стори.

С Клоуи си взеха карамелизирани ябълки и фъстъчени сладки, приготвени от дребнички старици, числящи се към църковните групи, между които имаше непрекъснато съревнование. Постепенно тя се успокои. Никой не я гледаше. Хранеше се на обществено място, но не се притесняваше. Всъщност й беше хубаво. Не, чувстваше се прекрасно. Може би заради храната. Може би защото постъпваше като нормален човек.

Едва сега се осмели да се огледа и видя мнозина познати, но май никой не позна нея. С Клоуи беше тъкмо обратното. Хората непрекъснато я спираха да си поговорят. Сред тях бяха съученичката й Британи и Джун, с която в гимназията работели като почасови детегледачки, а някоя си Филипа я покани на гости заедно с приятелката й. Джоузи беше въодушевена — струваше й се, че й е даден ключ към тайна самоличност, към неограничена власт. Никой не подозираше, че е дъщерята на всесилния Марко Чирини. Сега беше само Джоузи, приятелката на Клоуи. Можеше да се тъпче и никой да не я погледне накриво, като че ли е извършила нещо срамно.

Купи си захарен памук и двете с Клоуи тръгнаха между будките, в които жителите на Балд Слоуп продаваха дървени купи за салата и бурканчета с туршия от динени кори, които бяха приготвяли цяло лято. От небето се заспускаха снежинки и като котенца се заумилкваха около краката на хората. Беше вълшебен свят, все едно излязъл от онези стъклени кълба, в които при разклащането им се разразява снежна буря.

Тъкмо щяха да тръгнат обратно към сцената, за да слушат оркестъра, но някой извика Клоуи и двете едновременно се обърнаха.

Джейк Ярдли стоеше под разноцветните лампички над пътеката, оформена от павилиончетата на занаятчиите. Минувачите го заобикаляха и любопитно го зяпаха. Имаше защо. Беше магнетичен, с умни и пронизващи зелени очи, типични за мъжете от тази фамилия. Мълвеше се, че погледне ли те един Ярдли, веднага разбира какво се върти в главата ти. Членовете на тази фамилия общуваха със семейство Чирини — и двете семейства бяха богати и притежаваха големи имоти в града. Джейк обаче беше с няколко години по-голям от Джоузи и бе посещавал училища с пансион, докато тя имаше частни учители, посещаващи дома й, ето защо като деца се познаваха много бегло. Ако случайно се засечаха на някое обществено място или по време на лятната почивка, Джоузи се удивляваше от очите му, от учтивите му маниери и от това как той винаги се подчиняваше на родителите си. Не беше общувала с деца на нейната възраст, затова смяташе, че е съвсем нормално да го удари, за да привлече вниманието му и да го накара да я погледне. Като по-малък Джейк се разплакваше. След като поотрасна, започна да я гледа с такова съжаление, че тя бързаше да избяга.