— Кло, моля те! — отчаяно извика той.

— Да му се не види! Мислех, че няма да дойде. И подозирам, че е прекалил с алкохола — прошепна Клоуи и задърпа след себе си Джоузи, като от време на време се обръщаше. — Слава богу, че поне Адам е с него.

Джоузи спря и се обърна, сякаш се подчиняваше на команда на хипнотизатор. Адам се опитваше да усмири приятеля си, беше застанал пред него и го побутваше назад. Джейк посочи към Клоуи и той извърна глава. Вкамени се и зяпна от изумление. Беше видял Джоузи. Тя се запита дали я е познал. И какво означаваше погледът му? Мъжете не я зяпаха така. Нито пък Адам. Представителите на силния пол измерваха с поглед жени като Дела Лий и Клоуи, а не като нея. Тя наведе глава, опитвайки се да се види през очите на Адам. Зърна само червения си пуловер, но иначе почти беше скрита от грамадното кълбо захарен памук, което държеше. Побърза да го скрие зад гърба си, само че беше прекалено късно. Той вече се беше обърнал и дърпаше Джейк след себе си.

— Откога е така? — подхвърли Клоуи.

Джоузи се извърна и видя, че новата й приятелка замислено я наблюдава.

— Моля?

— Откога си влюбена в Адам?

Тя измъкна иззад гърба си ръката, с която стискаше захарния памук, и промърмори:

— На челото ли ми е написано?

Клоуи се усмихна, но не отговори.

— От първия миг, в който го видях — прошепна Джоузи.

— Струва ми се, че той не знае.

— Разбира се, че не знае.

Клоуи я хвана под ръка:

— Да вървим.

Докато крачеха към сцената, Джоузи хвърли глупавия захарен памук. Това беше залъгалка за деца, възрастните не си купуваха захарен памук.

Двете си запробиваха път през множеството. За пръв път в живота си тя изпитваше нещо подобно — сякаш бе обвита от топла човешка вълна. Отначало се изплаши, че ще я разделят с Клоуи или че ще се задуши. Ала след малко почувства, че се движи като вода по течението.

Беше прекрасно!

Оркестърът гърмеше толкова силно, че земята под краката й вибрираше. Години наред вечер в леглото бе слушала музиката, изпълнявана на фестивала, но и през ум не й беше минавало, че някога ще се озове до сцената.

След около час внезапно престана да се движи с тълпата. Усети, че Адам е наблизо още преди той да проговори.

— Клоуи?

Тя леко извърна глава, промърмори „Адам!“ и отново се загледа към сцената.

— Заведох го вкъщи. — Той говореше високо, за да го чуят. — В моята къща. Беше се понапил. Не иска да те притиска, повярвай ми. Чувства се ужасно заради онази случка.

— Радвам се.

Адам любопитно изгледа Джоузи:

— Здравей.

— Здрасти, Адам. — Тя се обърна към сцената, но усещаше всяко негово движение. Сега той стоеше точно зад нея.

Цялата настръхна, сякаш я прониза електрически ток. Ако леко се наведеше назад, щеше да го докосне. Затвори очи и се запита какво ли ще е, ако Адам я прегърне през кръста. Изпита страстно желание, което обикновено свързваше с храната. Внезапно съжали, че е хвърлила захарния памук.

Почувства как той пристъпи по-близо до нея. Въобразяваше ли си, или Адам се беше привел да помирише косата й?

Отвори очи.

Той наистина вдъхваше аромата й.

„Боже мили!“ — помисли си. Животът й бе станал толкова необикновен, откакто Дела Лий се появи в дрешника й. Наистина ли всичко това се случваше с нея, или беше плод на фантазията й? Ами ако полудяваше?

Страхът бе така реален, че тя рязко се извърна да провери дали той е зад нея.

И се блъсна в гърдите му.

Адам я хвана за раменете, за да й помогне да запази равновесие, и тя вдигна поглед към лицето му. Сините му очи сякаш бяха изсветлели от прекомерното взиране в слънцето. Пухкави снежинки бяха накацали върху чупливата му руса коса. Джоузи знаеше, че ако косата му се намокри, веднага се накъдря — години наред го беше наблюдавала как под дъжда се приближава до верандата й. Струваше й се, че му харесва, когато вали, а тук, под падащия сняг, той беше в стихията си.

Джоузи веднага му обърна гръб и ръцете му се плъзнаха от раменете й. Тя се наведе и прошепна на Клоуи:

— Тръгвам си.

Новата й приятелка озадачено я изгледа, извърна очи към Адам, после отново към нея:

— Зле ли ти е?

— Нищо ми няма. Време е да тръгвам.

— Добре. Адам, ще я изпратиш ли до колата й?

— Не! — отчаяно възкликна Джоузи, после се насили да се усмихна. Двамата я гледаха, сякаш беше обезумяла. — Не е необходимо. Честна дума. И сама ще стигна. До колата. Благодаря. До скоро.

„Тъпачка, тъпачка, тъпачка!“ — повтаряше си, докато се отдалечаваше.

* * *

Адам и Клоуи се взираха след нея до мига, в който тя се изгуби сред човешкия мравуняк.

— Знаеш какво се случи, нали? — подхвърли тя.

Адам поклати глава:

— Нищо. Джоузи е малко особена.

— Влюбена е в теб.

Той се облещи:

— Моля?

— Джоузи Чирини е влюбена в теб — извика Клоуи, все едно първия път музиката беше заглушила гласа й. Много добре знаеше, че я е чул. Само че не й вярваше.

— Глупости!

— Тя ми призна. Каза, че се е влюбила в теб от първия миг, в който те е видяла. Поне веднъж приеми истината, Адам. Планината не е убила либидото ти. Не пропускай тази възможност. Защо мъжете винаги оплескват нещата? — Клоуи му обърна гръб и се отдалечи.

Той я проследи с поглед, без да помръдне. Беше поразен.

Открай време му допадаше уханието, което се излъчваше от Джоузи. Спомни си как тази вечер беше разпуснала къдравата си черна коса и колко й отиваше прилепналият червен пуловер, с който я беше виждал безброй пъти, защото червеният цвят драматично контрастираше с бялото й лице. И не беше единственият мъж, който днес я беше забелязал.

Беше готов да се обзаложи, че се е гримирала.

Заради него ли?

Ненадейно се почувства несигурен — усещане, което го измъчваше винаги, когато трябваше да рискува.

Проклятие!

Кракът го болеше.

Време беше да си върви у дома.

* * *

На другата сутрин Адам стана от сън и отиде в кухнята на малката си къща досами сградата на гимназията. Няколко месеца беше търсил жилище с подходящия изглед. Искаше да вижда през прозорците планината Балд Слоуп, сякаш бе длъжен да я държи под око.

Брат му Брет, който бе доволен, че Адам поне е престанал да рискува живота си, му телефонираше всяка седмица и казваше едно и също:

— Защо Балд Слоуп? Вратата на семейния дом винаги е отворена за теб. Напусни това забутано градче и се прибери вкъщи.

Още беше замаян от съня, но побърза да си приготви силно горчиво кафе, подходящо за утрини като тази, когато в крака му сякаш бяха забили нажежен ръжен. Беше израснал сред суровата природа на Сиера Невада. Като гимназист беше участвал в състезания по спускане със ски. Обичаше студа и обожаваше снега, но сега си плащаше, задето предишната вечер се беше изкушил да остане по-дълго под падащите пухкави снежинки. Поредното удоволствие, което планината му беше отнела. Всеки ден се събуждаше с мисълта как му е отнела самоуважението, а болката в крака непрестанно му напомняше какво получаваш, когато предизвикваш съдбата към разплата. Така или иначе времето на рисковете беше отминало. Заживял беше в подножието на планината, която го беше сломила. Сега беше в безопасност. Докато живееше тук, щеше да е далеч от изкушенията, от скоковете от високи скали, от плуването в бурни океани.

Знаеше, че не може да поднови адвокатската си практика. Брат му, който беше с десет години по-голям от него, беше основал юридическата фирма и само чакаше Адам да се дипломира. Само че той ненавиждаше професията си. За него правото бе само начин за изкарване на средствата, необходими за приключенията му по време на отпуската.

След злополуката не знаеше какво да прави, затова остана на същото място. Нищо лошо нямаше да му се случи, ако мируваше, нали така?

Сепна се, като чу по стълбището тежките стъпки на Джейк. Трудно му беше да свикне да живее със съквартирант. Обаче Джейк му допадаше въпреки професията му. Трудно бе да не го харесваш, въпреки че отначало Адам упорито се противопоставяше на симпатията към него. След злополуката не искаше да има приятели, единственото му желание беше да остане сам. Само че скоро установи, че заради Джейк и Клоуи си струва да се погребеш в забутаното планинско градче.

Обърна се да го погледне и отбеляза:

— Изглеждаш кошмарно.

— Слава богу, мислех, че откачам и съм си въобразил случилото се снощи. Я кажи, много ли се изложих?

— Не помниш ли рокерите и как им направи стриптийз в бара? Ами игуаната? Стегни се, братле. Кажи, че помниш игуаната!

— Ха-ха, много смешно! Голям шегаджия си. Помня, че я видях. Вървях след нея. Тя бягаше ли?

— Отдалечаваше се.

— С кого беше?

Адам се обърна да вземе от аптечката шишенце с тиленол.

— С жена на име Джоузи Чирини.

— А, да. Никога не е споменавала, че се познават.

Адам, все още с гръб към приятеля си, зачака той да каже още нещо за Джоузи, ала онзи само попита:

— Нали не разговарях с Клоуи? Не изтърсих някоя глупост?

— Не. — Адам изгълта три таблетки и се обърна.

— Искам да й се извиня.

— Снощи се върнах и й обясних всичко.

— Благодаря, приятел.

Адам се облегна на кухненския плот:

— Ще ти задам един въпрос.

— Дано не е труден. — Джейк пристъпи до кафеварката и си наля една чаша. — Главата ми ще се пръсне.

— Защо й каза? Случи се преди три месеца. Тя дори не подозираше.

— Говориш като баща ми. — Джейк отпи от кафето и се намръщи. Остави чашата, прокара длани по наболата си брада. — Казах й именно защото не подозираше — промърмори най-накрая. — Имаше ми доверие, а пък аз я измамих. И се преструвах, че нищо не се е случило. Сякаш се бях измъкнал сух от водата. Но една сутрин тя вдигна към мен доверчивите си очи и ми прошепна, че не може да си представи живота с друг мъж. Не заслужавам момиче като Клоуи.

Адам скръсти ръце на гърдите си:

— Да видим дали съм те разбрал правилно. Признал си, за да се накажеш. Все едно не е имало друг начин, освен да й причиниш болка.

— Не твърдя, че постъпих правилно. Обичам Клоуи. Невероятно е, че й изневерих. Ще ми се да имаше начин да залича стореното. Ще ми се никога да не се беше случвало.

Адам поклати глава. Ако зависеше от него, нямаше да каже на брат си за злополуката. Обаче известно време животът му беше висял на косъм, затова от болницата се бяха свързали с Брет, най-близкия му родственик. Сега му беше съдено да не забрави кошмара. Понякога не бива да споделяш болката. Понякога е по-добре да я понасяш в самота.

— Голям глупак си, да знаеш.

— Знам.

* * *

В понеделник пощенските пратки винаги бяха повече. Ето защо Адам стигна със закъснение до квартала на семейство Чирини. Досега не беше обръщал внимание, че вижда Джоузи почти всеки ден, че тя сякаш винаги усеща приближаването му. Тръгна по алеята към красивата викторианска постройка и за пореден път си каза, че тя изпъква сред другите къщи като голям син палец. Завесите не помръдваха. Какво ли правеше по цял ден Джоузи между тези стени?

Докато се изкачваше по стъпалата, входната врата се отвори и Джоузи застана на прага като привидение с черна рокля. Днес не беше с червения пуловер, което донякъде го успокои. Ала когато я наближи, усети аромата на мента, излъчващ се от нея. Да му се не види, ухаеше вълшебно! Видеше ли я, неизменно се усмихваше и си спомняше неща, за които не беше мислил от години — отдавна отминали Коледи, за това как пиеше горещ шоколад със семейството си и холандски джин в бара на планинския хотел. Той стигна до най-горното стъпало и спря.

— Здравей, Адам.