Кристина Дод - Внимавай в картинката

Медоу се спусна към стационарния телефон на стената. Набра номера с разтреперани пръсти и после тресна слушалката. Щеше ли г-н Повсеместна охрана да разбере, че е използвала телефона?

Най-вероятно.

Беше почти сигурна, че е незаконно да се подслушват телефонните линии в хотелските стаи, така че разговорът й би трябвало да е поверителен.

Освен това… имаше ли изобщо избор?

Не.

А и той едва ли бе имал време да инсталира подслушвателно устройство на този телефон.

Тя беше стигнала ръба и вече пропадаше в бездната на параноята.

Набра номера отново, надявайки се да се свърже с единствения човек, който изслушваше яростните й и разочаровани тиради, насърчаваше я да търси решение, помагаше й да крои планове и щеше да е връзката й в Блайт, докато Медоу отсъстваше.

Джудит Смит бе застанала на прага им, когато Медоу беше на четиринайсет, жадна да научи всичко за изкуството и рисуването. Още преди чиракуването й да бе приключило, Джудит вече бе станала като член на семейството. Беше прекарала месеци у тях в създаване на посредствени картини, но още при първата негативна реакция към произведенията й тя се бе отказала от изкуството.

На четири очи Шарън бе споделила с дъщеря си, че единственият човек, който може да обяви някой художник за неуспешен, е самият художник, че стремежът на Джудит към незабавен успех е задушил таланта й — талант, на който тя не бе позволила да израсне.

Не след дълго се бе впуснала към друго поприще — не искаше да каже какво, но очевидно разполагаше с пари, защото идваше и си отиваше, когато пожелае. Тя именно помогна на Медоу да се включи към изкуствоведската програма в „Станфорд“ и я посъветва да замине да учи в чужбина. Майката, бащата и бабата на Медоу бяха възпитали у нея силен дух и бяха създали у нея вкус към изкуството, но когато тя напусна планинския им дом и тръгна по света, Джудит се превърна в неин житейски наставник.

Сега Медоу сдържа дъха си и зачака да чуе сигнала „свободно“.

Джудит отговори почти веднага. Носовият й глас издаваше нотки на паника.

— Кой е?

— Аз съм. — Медоу се надвеси над телефона и се опита да говори възможно най-тихо.

— О, боже. Толкова се бях притеснила. — Джудит си пое дълбоко въздух. — Защо не вдигаш мобилния си телефон? Какво става? Къде си?

— Мобилният телефон няма покритие тук. Хванаха ме, докато влизах. Във Уолдемър Хауз.

— Мили боже. Добре ли си? Намери ли картината? Да не си пострадала?

— Малко. Нищо сериозно. Но картината не беше на стената.

— Опитах се да те предупредя за това. Хората правят промени в къщите си.

Джудит звучеше толкова спокойна, че на Медоу й се прищя да й се разкрещи.

— Баба беше сигурна, че ще е там.

Гласът на Джудит стана по-рязък.

— Да не мислиш, че те е излъгала?

— Знам, че не е!

— Извинявай. Не исках да прозвучи така. Просто всичко е толкова сложно. — Джудит звучеше извинително и засрамено. — Но ти наистина спомена, че към края си е била малко объркана.

— Да. Но картината вероятно е била там — на времето. Проблемът е, че се случва хората да продават къщите си. — Медоу чу как Джудит си поема дълбоко дъх.

— Продали са Уолдемър Хауз? — Понякога, в моменти на стрес, гласът на Джудит звучеше като на коренячка нюйоркчанка. Това беше един от тези моменти.

— На мъж на име Девлин Фицуилям.

— Девлин Фицуилям — повтори Джудит бавно. — Девлин… О, божичко. Девлин Фицуилям те е хванал да влизаш?

— Да, и после…

— Я почакай. — Паниката на Джудит привлече вниманието на Медоу. — Ти да не би да го познаваш?

— Всеки познава Фицуилям. Беше куотърбек на Флорида стейт.

— Коутърбек. Говорим за американски футбол, нали? — Предвид физиката му, имаше логика.

— Да, мила. За американски футбол става дума. Писали са статии за този тип в Harvard Business Review, Forbes, Entrepreneur. Той е от семейство Фицуилям от Чарлстън, майка му е известната Грейс Фицуилям… — Медоу можеше да си представи как Джудит кърши ръце.

— Говори ли ти нещо това име?

— Не. Съвсем нищо. — Медоу опря гръб в стената и се плъзна надолу. Седна на пода с щръкнали колене и очи, вперени във вратата.

— Трябва да гледаш телевизия от време на време. Грейс Фицуилям е интериорен дизайнер и води собствено шоу, предавано по националната телевизия. Показва как можеш да превърнеш дома си в традиционен южняшки рай.

— Ясно. — Медоу обичаше да гледа телевизия. Същото важеше и за баща й. Но майка й не допускаше телевизор в къщата, а Медоу живееше с родителите си през последната — непоносима — година и половина. Беше загубила връзка със света и го знаеше, но колкото и изненадващо да беше за нея самата, се чувстваше по-щастлива, отколкото когато се подвизаваше в колежа и беше доста ориентирана в съвременните събития.

Шарън пак се бе оказала права.

— За риалити шоу ли става въпрос?

— По-скоро нещо от рода на шоуто на Марта Стюарт. Поне за нея си чувала, нали? — Джудит се засмя саркастично.

— Да. Джудит, не мога да говоря дълго. — Медоу трябваше да затваря, преди да са я хванали, но любопитството й за Девлин надделя. — Кажи ми какво трябва да знам, за да се справя с него.

— Фицуилям е истински гений що се отнася до развиването на доходоносни бизнеси.

— Превърнал е къщата в хотел.

— Не ме учудва. Носи му се репутация на безпощаден кучи син, който не се спира пред нищо, за да увеличи състоянието си.

— Безпощаден.

— Никой не може да го прави на глупак и всички са наясно с това — или пък го научават по трудния начин. Смачква всеки, който му се изпречи на пътя. Син е на милиардера Нейтън Менли, същият онзи, който сам фалира фирмата си, открадна парите и духна в Южна Америка преди десет или петнайсет години. Обзалагам се, че и тази история не си чувала.

— Не. — Нито пък я интересуваше, като се изключи частта, която се отнасяше до личността на Девлин — а като си спомни коментара му от снощи за това как Брадли Бенджамин го е нарекъл копеле, връзката й се стори очевидна. — Значи Фицуилям иска да докаже, че не е като баща си?

— Да. А и семейството на Грейс не било особено щастливо, когато тя се оказала бременна. Двамата с Менли не са имали брак — всъщност, той вече бил женен за друга.

— Всяко родено дете е нова мисъл за Бог.

— Семейство Фицуилям са против новото мислене.

Чак сега й просветна.

— Значи те са едно от семействата, за които той говореше. От онези, които още държат целия контрол над района.

— Точно така. Има да избива комплекси с размерите на канари и според слуховете става истинска хиена, когато някой се опита да го прецака.

— О! — А Медоу почти бе започнала да го харесва. Бе й се сторил изкусителен.

Но може би това се дължеше на хормоните.

— Трябва да си много внимателна. Много. — Медоу усети тревогата в гласа на Джудит. — Какъв ще е следващият ти ход?

Медоу не можа да се реши да признае абсурдната си лъжа за амнезията или пък неговата за брака. Всичко това звучеше като шекспиров фарс и точно така протичаше, като изключим целувките… които повече наподобяваха порно.

— Убедих го да ми позволи да поостана.

Джудит се поколеба и Медоу почти чу въртенето на зъбчатите колелца в мозъка й. Вероятно тя беше най-интелигентният човек, който Медоу познаваше. Може би не най-талантливият, но определено най-интелигентният и най-гладният за слава, въпреки че се опитваше да прикрие последното. Майка й веднъж бе споделила убеждението си, че този глад има зъби, но Джудит никога не ги бе показала на Медоу.

— Смяташ ли, че е разумно да останеш там? Може би има друг изход от ситуацията.

— Мисля, че нямам избор. Обкръжил е цялата къща с пазачи и охранителни камери. Няма да ми се удаде друг шанс да вляза. А на всяка цена трябва да взема картината. — Неканен, образът на майка й с овързаната около плешивата й глава кърпа, изникна в съзнанието на Медоу. Тя потисна внезапния порив да заплаче. — Не сме чули да е била открита, а определено щяхме да научим първи. Слуховете в нашите среди се разпространяват като горски пожар. Така че няма как да не е тук, в къщата. Просто трябва да я намеря.

— Да. Права си. Но ако охраната му е толкова засилена… как ще стане?

— Умно момиче съм. Ще потърся начин да изключа охранителните камери за известно време и после отново да ги включа.

— Мили боже, толкова се притеснявам за теб! — не се стърпя Джудит.

— Знам. — Медоу си пое въздух. — Как са нещата вкъщи? Още ли мислят, че съм в общежитие в Атланта?

Не й беше приятно да лъже родителите си, но ако майка й знаеше, че Медоу е тук и какви са намеренията й, несъмнено щеше да е разочарована.

Затова беше най-добре и за двете Медоу да лъже. Вината, която майка й щеше да й внуши заради открадването на глупавата картина, нямаше да е съпоставима с вината, която Медоу щеше да изпитва, ако пропуснеше този шанс.

Да не говорим, че баба й щеше да я порицава от отвъдното.

Ривър беше талантлив художник и прекрасен баща, но хич не се справяше с пълненето на хладилника, бизнес въпросите и плащането на сметките, затова Медоу бе помолила Джудит да остане при родителите й и да поеме грижата за ежедневните задачи, които обикновено бяха работа на майка й. Сега Медоу се опита да почувства облекчение, но вместо него я раздираше необяснима тревожност.

— Да, не се безпокой! Само се съсредоточи върху мисията си. И не им се обаждай — казах им, че в общежитието не се допускат мобилни телефони.

— Ох, но… — Тя говореше с майка си почти всеки ден, стремеше се да поддържа връзка, защото имаше нужда да чуе онзи познат, топъл глас и да се увери, че майка й е все още на този свят.