— Исках да ви благодаря за помощта, която оказахте на разследването ми през миналата година. Работата ми е такава, че се налага да общувам с много хора, а вашите организаторски способности и проницателен поглед, господин Фицуилям, улесниха до голяма степен задачата ми. — Сам сложи отново тъмните очила. — Ако някога искате да работите за правителството…

— Какво? Никога! — Възмутена и ядосана, Медоу застана между Сам и Девлин. — Той не иска никаква работа за правителството, и ако някога надуша, че е приел нещо такова… — а аз съм точно толкова проницателна, колкото и той — ще ви преследвам, докато не ви намеря, господин Сам-Както-и-да-се-казвате.

Девлин я хвана за ръката и я дръпна пред себе си.

— Мисля, че току-що се отказах, Сам.

— И аз така мисля. — Някакво подобие на усмивка разтегна устните на агента.

— Ще дойдеш ли на партито? — Девлин посочи с ръка.

— Не, всъщност си тръгвам от острова веднага. — И все пак Сам не бързаше да си тръгне, гледаше ги изпитателно, сякаш търсеше някакъв недостатък. Изведнъж произнесе рязко: — Разследването на баща ви и изчезването на състоянието му върви към развръзка и скоро с братята ви ще научите резултата.

— Братя? Колко? — попита Медоу.

— Развръзка? Каква по-точно? — Девлин направи стъпка към него.

— Не мога да кажа. Само исках да знаете. — И като кимна за сбогом в типичния си маниер, той се отдалечи по плажа, докато изчезна в лъчите, на залязващото слънце.

— Ама че странен човек — промърмори Медоу. — Помислих си го още първия път, когато отворих очи, продължавам да го мисля и сега.

— Хм. Да. Спомням си. Погледна ме и падна в краката ми.

— Е, кой страда от амнезия сега, а?

Девлин я притегли към себе си.

— А какво си помисли първия път, когато отвори очи и видя мен?

Тя изсумтя.

— Помислих си, че си груб и плашещ.

— Друго?

— И секси. И че миришеш на хубаво.

— Така е по-добре.

От партито над тях се разнесе музика. Гостите се смееха. Някой пееше. Чуха изпукване на тапи и звън на чаши.

Но тук, на плажа; бяха сами с морето и залеза — и един с друг.

Той й се усмихна.

— Благодаря на бога за нощта, когато нахлу в къщата ми и удари главата си достатъчно силно, за да измислиш, че имаш амнезия.

— А аз благодаря на бога, че ти видя приликата ми с Изабел и каза, че сме женени.

— Не знам какво ме прихвана да го кажа. — Той поклати глава, сякаш сам се дивеше на хрумването си.

— Нито пък аз, но всеки път, когато разказваше някоя от онези измислици за Майорка, се поддавах все повече на чара ти. — Тя го целуна по брадичката.

— Питала ли си се някога…? — Но всъщност въпросът беше толкова глупав.

— Дали съм се питала… какво?

Искаше му се да я държи, но не искаше да го гледа, докато правеше предположението си, затова обви ръка около раменете й и я приближи към себе си.

— Питала ли си се някога дали баба ти Изабел те е изпратила в Уолдемър Хауз, защото е обичала Брадли и е искала да му даде още малко щастие?

— Ама че идея. — Медоу притисна глава към гърдите му. — Даваш ли си сметка, че откаченото ми семейство е повлияло на мисленето ти?

— Не ставай смешна. — Той погледна над главата й към морето, където последните лъчи на слънцето оцветяваха водата в златисто. — Аз съм южняк, и докато Вашингтон е бил още дива гора, ние сме гонели духове из къщите си.

— Все пак аз и ти не сме чак толкова различни.

Той се разсмя.

— Ти шегуваш ли се? Не виждаш ли гостите ни? Семействата ни? А я погледни нас самите! — Той посочи босите й крака и своите съсипани кожени обувки. — С теб нямаме нищо общо.

Тя се изви в ръцете му.

— И какво ще правим при това положение?

— Ще празнуваме различието, скъпа моя. — Той я притисна още по-силно и я целуна. — Ще празнуваме различието.