Кристина Дод - Внимавай в картинката

„Тайната градина“.

Медоу взе книгата.

Някой я беше чел. Беше поомачкана, а ъгълчето на едната корица прегънато.

— Докато беше в болницата, отидох до магазинчето за сувенири и я открих там. Бяха получили един екземпляр същия ден. Не, не съм от хората, които вярват в съдбовни знаци — Девлин имаше талант да омаловажава, — но не можах да игнорирам този. Така че я купих.

— И?

— Прочетох я в чакалнята. — Невярващият й поглед го накара да добави прибързано: — Не цялата, разбира се. Но я завърших днес призори, преди да си легна.

— Не се ли страхуваш, че другите може да я смятат за прекалено сантиментална? — Тя прозвуча раздразнено дори в собствените си уши.

— Да съм се интересувал някога какво мислят другите?

— Хубаво. — Тя нямаше търпение. Не можеше да чака повече. — И какво мислиш?

— Спомняш ли си чудото накрая, когато мъртвата съпруга на Арчи го вика да се върне в градината? — Девлин се наведе към нея. Очите му блестяха. — Направо ме побиха тръпки.

Тя си каза, че би трябвало да е обръгнала на чара му, но не се сдържа и попита ентусиазирано:

— Нали беше страхотно?

— Доказателство, че любовта никога не умира, само понякога изгубва пътя.

Би трябвало да се досети, че всяка дума, която той произнася, е да подчертае правотата му.

Но той явно приключи с говоренето, защото се пресегна и взе ръката й в скута си.

Тя извърна глава, за да избегне целувката му.

Той я захапа за ухото.

Тя ахна и вдигна главата си, за да го смъмри.

Но целувката, която й даде, я накара да забрави как да се кара, как да говори, как да диша. А може би я накара да забрави защо изобщо е нужно да прави друго, освен да му отвърне с целувка.

Когато той вдигна глава, тя лежеше в скута му със затворени очи, с усмивка на лицето. Но искаше да му покаже, че не се е разтопила от целувката му. Или най-малкото… не само от целувката му.

— Ще се омъжа за теб заради Мия — информира го тя.

— Заради кого?

Тя отвори очи.

— Кухнята на Джордан. Мия. Специалистката по сосовете.

Той продължаваше да изглежда объркан.

Макар да беше готова да се обзаложи, че си спомня. Помнеше всеки свой служител.

— Ако не беше извършил поне едно благородно дело в живота си, щях да знам, че си безнадежден случай, но ти помогна на онази жена.

— Помогнал съм й?

— Назначи я, когато тя отчаяно се нуждаеше от работа.

Той спря да се преструва, че не знае за какво става дума и със спокоен глас изтъкна една прагматична причина:

— Трябваше ми някой местен в кухнята. Дадох й мястото, защото отговаряше на изискванията.

— Даде й мястото и хубава заплата. Това е повече, отколкото някой друг в този град би поискал да направи.

— Работи добре, иначе досега да съм я изхвърлил през вратата, независимо дали е разведена или не, дали има семейство или не. — Блясъкът в шоколадовите му очи беше студен, сякаш тя го обвиняваше в семейственост.

— Даде й шанс, а после още един. Повечето работодатели биха я уволнили, когато имаше проблеми със сина си, а ти й помогна. — Медоу го погали по бузата. — Тя те боготвори.

— Мили боже. — Устата му, неговата прекрасна уста се изви надолу в израз на отчаяние. — Ще ми дойде в повече. Мога да се справя само с една жена, която ме боготвори.

— И коя ли ще е тя? — Медоу невинно му намигна.

Той я целуна отново.

— О, да. Спомням си. — Тя седна и отметна косата от очите си.

— Така че ще се оженим веднага. — Той не беше човек, който почива на лаврите си. — В Майорка. На плажа, където за първи път си дадохме клетви, под бриза, който разхлаждаше горещите ни лица и…

Тя го прекъсна, преди да я е изкушил.

— Добър опит. Но ще се оженим във Вашингтон, в къщата на родителите ми. На баба ми щеше да й хареса. — Тя погледна към портрета на Изабел и видя в ъгълчето на платното, че боята се рони. Наведе се да погледне по-отблизо и се намръщи. — Баба сигурно не е знаела какво прави. Това не е подходящият вид боя. Погледни. — Тя докосна люспата и един петсантиметров участък от боята се превърна в прах.

Медоу сдържа дъх невярващо.

— О, не! — Боята около него започна да се бели, разпадайки се. Платното отдолу заблестя в златиста светлина.

Тя го гледаше, завладяна от една абсурдна мисъл. Вълнението стегна гърлото й. Възможно ли беше…? Наистина ли баба й е била толкова изобретателна? Почука с пръст оголеното място. Падна още боя.

— Какво правиш? — Той я хвана за китката. — Внимавай. Това е картината, която търсеше!

— Мисля, че си прав. Мисля, че е точно така. — От този ъгъл, от другия, от челото на баба й, отвсякъде боята се лющеше. Медоу се наведе по-близо, носът й почти докосна платното. — Отдолу има друга картина с маслени бои!

— Друга картина? Защо й е било да рисува върху маслена картина друга, с акварел? В това няма смисъл.

— Има, ако се е опитвала да скрие нещо много ценно… на съвсем видно място. — Медоу внимателно освободи китката си от хватката му. Докато изстъргваше люспите, пред очите им постепенно се разкриваше обикновена семейна сцена — майка-холандка, която държи дете, бащата чете на синовете си, в огнището гори огън и от чайника се вдига пара.

— Ами… автопортретът на Изабел? — Той звучеше ужасено.

— Рисувала е и други автопортрети, и те уверявам, че са по-добри. Не е губила време за този. Не е бил предназначен да остане. — Медоу вдигна ръката си. — Дай ми кърпичката си.

Той я извади от джоба си и й я подаде.

Тя изтърка с нея картината и накрая целият под се покри с разноцветни люспи боя.

Сцената се разкри в целия си блясък. Мазките изглеждаха толкова свежи и възхитителни, като в деня, в който са били нанесени от ръката на майстор.

— Рембранд — прошепна тя благоговейно.

— Рембранд? Не е възможно… — Той млъкна. Впери поглед. Също като нея преди малко се наведе близко, почти залепи нос в картината.

Тя се усмихна, докато гледаше изумлението по лицето му.

— Това наистина е Рембранд!

— Изгубената картина на Рембранд. От години се носят слухове за нея. Баба ми я намерила закачена тук, в една от спалните за гости в Уолдемър Хауз. Опитала се да каже на Брадли, но той й се присмял. Тогава се опитала да убеди Бьорн, но и той не й хванал вяра. По онова време тя вече започвала да става известна в света на изкуството, но все пак били петдесетте години на миналия век. Никой не повярвал, че една жена може да намери изгубения Рембранд.

— Със сигурност е можела да убеди някого!

— По времето, когато е намерила картината, била в последните месеци на бременността.

— Жените не се самоизтъкват, когато очакват дете. — Той разбираше.

Беше сигурна, че ще разбере, все пак беше син на Юга.

— След раждането на майка ми Изабел се чувствала още по-нещастна. Свекърва й я карала да си стои вкъщи. Брадли не й давал повече да рисува. Те наели някаква ужасна бавачка, която почти не й позволявала да се доближи до бебето. — Внезапно разтревожена, Медоу избърса длани в джинсите си.

— На майка ми няма и да й хрумне да се меси в отглеждането на нашето бебе. Ще се радваме, ако благоволи да му заговори, преди да е навършило осемнайсет. — Той прегърна Медоу. — А аз ще ти позволявам да го държиш, когато аз не го правя.

Медоу се засмя и се отпусна. Облегна глава върху него и отново загледа картината. Беше красива. Беше чудо. За пръв път след обаждането на майка си тя повярва, че е възможно да бъде излекувана, че костният мозък на Брадли Бенджамин ще се окаже съвместим, че Шарън Зарвас отново ще е здрава и пълна с живот.

Връщайки се към историята, тя каза:

— Баба ми е знаела, че ще напусне Брадли. Гордостта не й е позволила да вземе нищо от него, но същевременно не е искала картината да бъде захвърлена някъде. Гледала е на нея като на наследство за дъщеря си. Когато пораснах достатъчно, тя ми разказа за нея. Бях развълнувана. Исках да отида и да я взема веднага. Но когато казах на майка ми, тя ми забрани. Не искаше да има нищо общо с баща си, освен това смяташе, че вземането на картината от къщата му би било равносилно на кражба.

— Ааа… Ето защо значи не си казала на майка си къде отиваш.

— Точно така.

— Питам се обаче как ли ще премине срещата й с Брадли Бенджамин.

Отговорът беше лесен.

— Провидението ме доведе тук в този момент, за да го намеря и да го изпратя при нея.

— Случайно съвпадение. Всъщност, провидението те е довело тук сега, за да бъдеш моя. — Той я целуна по косата и когато тя вдигна очи към него, устните му опариха нейните. — Колко, мислиш, ще струва картината?

— Най-малко двайсет и пет милиона — произнесе непознат женски глас.

Те вдигнаха очи нагоре, объркани.

Зад един висок шкаф, близо до вратата, стоеше Джудит.

— Джудит! — Медоу понечи да се изправи. — Притеснявах се за теб. Не съм те чувала от… — Неотдавнашен спомен, потиснат, но сега изплувал отново, се раздвижи в съзнанието й и я накара да изстине от ужас.

Девлин сложи ръка на бедрото й.

— Медоу. Коя е тази жена?

Тя не го погледна. Не откъсваше очи от Джудит.

— Тази жена беше стара семейна приятелка. Жената, която трябваше да е при майка ми. — Тя закова очи в тези на Джудит. — Това е жената, която ме блъсна по стълбите.