За момент Сейди изглежда като притисната в ъгъла. Обаче после брадичката й пак се вирва.

— Аз нямах представа, че ти е клиент. Помислих си, че ти е любовник!

— Е, ако искаш да знаеш, сигурно това е краят на моя бизнес. И не мога да си позволя нито хапка от тази глупава храна! Защото всичко се провали и вината е само твоя!

Протягам нацупено ръка към следващата стрида и започвам да откъсвам вътрешността й с вилицата си. А после хвърлям един поглед на Сейди. Надменността й изведнъж се е изпарила — свила е крака на стола, прегърнала е коленете си и е оборила унило глава на тях. Поглежда ме, но после отново свежда глава.

— Много съжалявам! — Гласът й е не по-силен от шепот. — Съжалявам, че ти причиних толкова много неприятности! Ако можех да се свържа с някой друг, веднага бих го направила!

Сега, разбира се, е мой ред да се почувствам ужасно.

— Виж какво — започвам. — Не че не искам да ти помогна, но…

— Това е последното ми желание! — отронва Сейди и вдига глава. Очите й са станала тъмни като кадифе, а устните й са оформили тъжен овал. — Всъщност това е единственото ми желание! Не искам нищо друго! Няма да те моля за нищо друго! Само моята огърлица! Не мога да си отида без нея! Просто не мога да… — Не довършва и извръща глава, като че ли няма сили да продължи изречението си. Или просто не иска. Най-вероятно.

Разбирам, че тук очевидно навлизаме в чувствителна за нея област, обаче аз съм изпълнена с твърде голямо любопитство, за да оставя нещата така.

— Когато каза, че не можеш да си отидеш без твоята огърлица, какво имаше предвид? „Да си отидеш“ като „да отидеш в съседната стая и да си починеш“, или „да си отидеш“ като в „преминавам в отвъдното“? — Усещам ледения й поглед и побързвам да се поправя: — Имам предвид в другия живот… тоест, в по-добрия, така де. Истинският… — Потривам нос, защото не се чувствам особено в свои води в тази сфера.

Божичко, ама това е минно поле! Как трябва да се изразя? Каква е политически коректната фраза в случая?

— Та… как точно стават тези неща, а? — опитвам различен подход.

— Нямам никаква представа как стават тези неща! Да не би да мислиш, че преди това са ми изпратили брошура с указания? — Гласът й звучи ледено, но в очите й забелязвам проблясък на неувереност. — Аз не искам да бъда тук! Току-що осъзнах, че съм тук! И единственото, което знам, е, че имам нужда от огърлицата си! Това е! А за да го постигна, се нуждая от помощта ти!

Настъпва мълчание, което продължава няколко минути. Аз преглъщам още една стрида, докато в мозъка ми циркулират разни смущаващи мисли. Като например: тя е моя пралеля. Това е нейното последно и единствено желание. Човек би трябвало да стори всичко възможно, за да изпълни последното и единствено желание на свой близък. Колкото и невъзможно и абсурдно да звучи то!

— Сейди… — изричам накрая бавно, — ако открия огърлицата ти, ще си отидеш ли? Ще ме оставиш ли на мира?

— Да!

— Завинаги?

— Да! — Очите й вече проблясват.

Кръстосвам строго ръце пред гърди и продължавам:

— Ами ако положа всички усилия да открия огърлицата ти, обаче не мога, защото е била изгубена преди милион години, или, което е още по-вероятно, изобщо не е съществувала, пак ли ще си отидеш?

Настъпва мълчание. Сейди като че ли се нацупва, когато отвръща:

— Напротив, съществувала е!

— Ще си отидеш ли? — настоявам аз. — Защото не възнамерявам да пропилея цялото си лято в някакво абсурдно търсене на съкровища!

През следващите няколко секунди Сейди ме гледа с присвити очи, опитвайки се да измисли нещо, с което да ме затапи. Обаче не успява.

— Много добре — изрича накрая.

— Окей. Значи се договорихме! — Вдигам чашата си с шампанско към нея и обявявам: — Пия за намирането на твоята огърлица!

— Хайде тогава! Давай! Търси! — подканя ме тя и започва да върти глава насам-натам, сякаш очаква от мен да започна да търся точно от тук, от ресторанта.

— Виж какво, не можем да се втурнем да търсим безразборно! Трябва да подходим научно към този случай! — Бръквам в чантата си, изваждам рисунката на огърлицата, която ми направи Марк, и я разгръщам на покривката. — Така. Сега помисли добре! Кога за последен път си я носила и къде?

Пета глава

Старческият дом „Феърсайд“ се намира в квартал с много зеленина. Представлява тухлена сграда с двойни врати на входа, а всяко от прозорчетата се кипри с дантелени пердета. Застанала съм на отсрещната страна на улицата и го оглеждам, а после се обръщам към Сейди, която ме следва мълчаливо още от гарата в Потърс Бар. Впрочем беше с мен още във влака, обаче там почти не я видях — непрекъснато се носеше насам-натам из вагоните, разглеждаше хората, присядаше за момент, а после пак политаше нанякъде.

— Значи тук си живяла до скоро — отбелязвам след неловка пауза аз, като се опитвам да звуча ведро. — Много е хубаво! Прекрасна… градина — допълвам и обгръщам с царствен жест двата крастави храста отпред.

Сейди не казва нищо. Вдигам глава и забелязвам, че бледата й челюст се е стегнала от напрежение. Сигурно й изглежда много странно да се върне отново тук. Питам се какво ли точно си спомня.

— Хей, на колко години си, между другото? — сещам се внезапно. — Така де, знам, че по принцип си на сто и пет. Имам предвид сега, такава, каквато си в момента!

Сейди ме поглежда объркано. Започва да разглежда ръцете си, обръща ги насам-натам, после свежда очи към роклята си и замислено опипва материята между пръстите си. Накрая изрича предпазливо:

— На двайсет и три. Да, смятам, че съм на двайсет и три.

Изчислявам на ум. Когато почина, тя беше на сто и пет. Сега сме 2009 година. Което ще рече, че…

— Била си на двайсет и три през 1927 година!

— Точно така! — Лицето й внезапно се оживява. — За рождения ми ден имахме пижамено парти! Цяла нощ се наливахме с джин фис и танцувахме чак до зазоряване! Божичко, колко ми липсват тези пижамени партита! — Оборва тъжно глава. — Вие сега правите ли често пижамени партита?

„Дали купоните с приспиване могат да се броят за пижамени партита?“ — питам се аз. А на глас отговарям:

— Имаме, но не съм много сигурна дали са точно същите… — Не довършвам, защото точно в този момент забелязвам, че от един прозорец на втория етаж на старческия дом ме наблюдава втренчено женско лице. — Хайде, да тръгваме!

Насочвам се с широки крачки към отсрещната страна на тротоара и поемам по пътеката на дома към широкия главен вход. Натискам звънеца.

— Здравейте! — провиквам се в микрофона. — Опасявам се, че нямам предварителна уговорка с никого. Може ли да вляза?

След малко се чува завъртането на ключа в ключалката и предната врата се отваря. Пред мен стои широко усмихната жена със синята униформа на медицинска сестра. Изглежда в началото на трийсетте, косата й е вдигната на стегнато кокче, а прическата очертава пълно, бледо лице.

— С какво мога да ви бъда полезна? — пита тя.

— Здравейте! Казвам се Лара и съм тук във връзка с една ваша бивша… жителка. — Обръщам се към Сейди. Тя се е изпарила.

Плъзвам поглед из градината пред дома, но не я откривам никъде. Значи е изчезнала напълно. Хиляди дяволи! Оставила ме е сама да си троша главата!

— Бивша жителка ли? — поглежда ме учудено сестрата.

— Ами… да. Сейди Ланкастър.

— О, Сейди! — изражението на сестрата омеква. — Заповядайте! Аз съм Джин, старша сестра тук.

Тръгвам след нея и се озовавам в коридор с линолеум на пода. Мирише на пчелен восък и дезинфектанти. Наоколо цари мъртвешка тишина. Единственият звук идва от скърцането на гумените обувки на сестрата по пода и някакъв далечен телевизор. Минаваме покрай открехната врата, през която зървам две възрастни жени, седнали на столове, с ръчно плетени одеяла на коленете си.

Никога досега не бях виждала стари хора. Не познавам такива. Имам предвид много, ама много стари.

— Здравейте! — помахвам притеснено на една от белокосите старици, която седи по-наблизо, и лицето й автоматично се сбръчква от уплаха.

Мамка му!

— Извинете! — изричам тихо. — Не исках да… ммм.

Към белокосата старица се приближава някаква сестра и аз с облекчение побързвам да настигна Джини. Надявам се да не е забелязала какво сторих.

— Вие роднина ли сте? — пита тя, като ме кани в малка приемна.

— Аз съм праплеменницата на Сейди.

— Прекрасно! — отбелязва сестрата и грабва чайника. — Чаша чай? Отдавна очакваме някой да се обади. Защото все още никой не е прибрал вещите й.

— Точно затова съм тук — кимвам, а после, леко неуверено, продължавам: — Търся една огърлица, която според мен Сейди някога е притежавала. От стъклени мъниста, с водно конче, инкрустирано със седеф. — Усмихвам се притеснено и допълвам: — Съжалявам, че ви занимавам с подобни глупости, а вие може би нямате и…

— О, много добре знам тази огърлица! — прекъсва ме сестрата.

— Познавате я? — ококорвам се като последната глупачка аз. — Искате да кажете, че… тя съществува?

— О, да! — усмихва се Джини. — Имаше и други красиви бижута, но тази огърлица й беше любимата. Непрекъснато я носеше.

— Ясно! — преглъщам, като се старая да запазя самообладание. — Възможно ли е да я видя?

— Разбира се — кимва Джини. — Трябва да е в кутията й. Но първо ще се наложи да попълните един формуляр… Имате ли някакъв документ за самоличност? Лична карта?

— Естествено! — Бръквам в чантата си с разтуптяно сърце. Не мога да повярвам, че стана толкова лесно!

Докато попълвам формуляра, непрекъснато се озъртам за Сейди, обаче нея я няма никъде. Къде ли е заминала? Изпуска най-важния момент!

— Заповядайте! — подавам формуляра на Джини. — Е, сега мога ли да получа кутията? Аз съм почти пряка наследница и…

— Адвокатите казаха, че преките й наследници не проявявали интерес към нейните вещи — отбелязва Джини. — Имам предвид племенниците й. Не сме виждали нито един от тях.

— О, ясно! — смотолевям, почервеняла от срам. — Това трябва да са баща ми и чичо ми.

— Досега държахме нещата за тях в случай, че променят решението си — обяснява Джини докато бутва летящата врата в другия край. — Но не виждам защо вие да не можете да ги вземете. — Свива рамене и допълва: — Ако трябва да бъдем честни, не са нищо особено. С изключение на няколко бижута… — Заковава се пред дървено табло на стената и посочва с обич една снимка. — Ето я нея! Това е нашата Сейди!

Това е същата сбръчкана старица, която видях на полароидната снимка. Върху раменете й е метнат розов дантелен шал, а в бялата й, подобна на захарен памук коса е втъкната панделка. Усещам някаква странна буца в гърлото си, докато съзерцавам снимката. Просто не мога да свържа това древно, сбръчкано лице с елегантния, горд профил на Сейди, която познавам.

— Това е на сто и петия й рожден ден — казва Джини, като сочи една друга снимка. — Знаехте ли, че тя беше най-възрастната тук? Получи телеграма дори от самата кралица!

На въпросната снимка се вижда голяма торта, зад която наднича Сейди, наобиколена от медицински сестри с чаши чай в ръка, широки усмивки на лице и купонджийски шапчици. Колкото повече гледам снимката, с толкова по-голям срам се изпълвам. Защо ние не сме били тук? Защо Сейди не е наобиколена от мама, татко, мен и всички останали, а от чужди хора?

— Ще ми се да съм била тук… — изричам, прехапвайки устни. — Аз… не си давах сметка…

— Да, трудно е — отбелязва Джини и ми се усмихва. В изражението й не се чете нито капка укор, което ме кара да се почувствам още по-виновна. — Не се притеснявайте! Тя беше достатъчно щастлива и с нас. Сигурна съм, че сте я изпратили подобаващо!

Спомням си за подобието на погребение, което бяха спретнали за Сейди, спомням си за празните столове, липсата на цветя и липсата на хора и ми става още по-тежко на душата.

— Ами… долу-горе… Хей! — Вниманието ми внезапно е привлечено от нещо на тази снимка. — Почакайте! Това ли е?