— Ръчните спирачки са дело на самия дявол! И изобщо не смей да ми напомняш за глупавите ви правила за завиване надясно!

Не мога да повярвам! Той е държал всичко това в пълна тайна! Изобщо не ми е споменавал нито за коли, нито за курсове, нито за… нищо.

— Ама… защо? — изтърсвам внезапно.

— Веднъж някой ми каза — изрича замислено той, — че ако смятам да живея в дадена страна, независимо за колко време, трябва да се превърна в част от нея. А какъв по-добър начин да станеш част от живота в една страна от този да шофираш в нея?! Е, сега искаш ли да те откарам или не?

И отваря вратата с галантен жест. Все така онемяла, аз се вмъквам на предната седалка. Това е една невероятно елегантна кола. Толкова елегантна, че дори не смея да си оставя букета с рози, за да не одраскам кожата.

— Научих и всички британски псувни — допълва Ед, когато се включва в движението. — Мръдни бе, педераст! — изрича със селски акцент и аз не мога да не се изкискам.

— Много добре! — кимвам. — Но трябва да поработиш малко върху акцента. — В този момент забелязвам колко умело сменя скоростите и подминава един червен автобус. — Само едно нещо не разбирам. Това е една ужасно скъпа кола. Какво ще правиш, когато… — Не довършвам и прикривам неудобството си с покашляне.

— Когато какво?

Ед може и да шофира, но дори и сега нищо не може да убегне от вниманието му.

— Нищо. — Свеждам глава и лицето ми буквално потъва в букета от рози. — Нищо.

Исках да кажа: „Когато се върнеш в Щатите“. Обаче това е нещо, което още не сме обсъждали.

Настъпва тишина. После Ед ме поглежда загадъчно и отбелязва:

— Кой знае какво може да направя!

* * *

Обиколката на новия офис не отнема много време. Всъщност докъм девет и пет вече сме свършили. Ед оглежда всичко по два пъти, казва, че е страхотно, после ми дава списък с контакти, които биха могли да ми бъдат от полза, след което тръгва за собствения си офис. А после, някъде след около час, точно когато съм затънала до шия в подреждането на красивите рози в набързо купената ваза, се появяват мама и татко — също носещи цветя, бутилка шампанско и кутийка шарени кламерчета, което си е личната шега на татко.

И въпреки че току-що бях показала новия си офис на Ед, и въпреки че той е просто една стая с прозорец и дъска за съобщения, и две врати, и две бюра, аз не мога да не се почувствам замаяна от щастие, докато развеждам и тях. Защото това е моят офис! Моето пространство! Моята компания!

— Много е елегантно! — отбелязва мама и надниква през прозореца. — Но сигурна ли си, че можеш да си го позволиш, скъпа? Нямаше ли да ти бъде по-добре, ако беше останала при Натали?

Е, писна ми! По колко пъти трябва човек да обяснява на родителите си, че бившата му най приятелка всъщност е отвратителен, безскрупулен, гаден пасив, докато му повярват?!

— Мамо, по-добре ми е да бъда сама! Честна дума! Виж, това е моят бизнес план!

Подавам им един документ, който е подвързан, номериран и въобще изглежда толкова изрядно, че направо не мога да повярвам, че е мое дело. Всеки път, когато го чета, изпитвам невероятно вълнение, примесено с копнеж. Ако „Магическо издирване“ се превърне в преуспяваща компания, ще смятам, че съм постигнала всичко в живота си.

Точно това споделих и със Сейди тази сутрин, докато двете четяхме поредните статии за нея по вестниците. Тогава тя замълча, а после, за моя огромна изненада, се изправи и със странен блясък в очите изрече: „Аз съм твоят ангел-пазител! Значи би трябвало да ти помогна да успееш!“. А после изчезна. Та сега нещо ми подсказва, че тя е намислила нещо. Дано само вече не включва срещи с непознати.

— Много впечатляващо! — отбелязва татко, разлиствайки моя бизнес план.

— Съобразих се и с някои от съветите на Ед — признавам си аз. — Той ми помогна изключително много и с онези работи около чичо Бил. Помогна ми да направя онова изявление. И именно той беше човекът, който ме накара да наема отговорник за връзките с обществеността, за да общувам с пресата! Между другото, видяхте ли онази статия в днешния „Мейл“?

— А, да! — кимва татко и двамата с мама си разменят погледи. — Видяхме я.

Да кажа, че родителите ми са втрещени от последния развой на събитията, би било съвсем меко казано. Никога досега не ги бях виждала толкова шокирани, както когато почуках на входната им врата, съобщих им, че чичо Бил иска да размени с тях няколко думи, обърнах се към лимузината и казах: „Окей, твой ред е!“. И когато чичо Бил излезе от колата със стисната челюст и направи всичко, което го бях накарала да направи, нито един от родителите ми не успя да събере сили, за да проговори. Все едно най-неочаквано от главата ми са започнали да растат кренвирши. Дори след като чичо Бил си тръгна и аз казах: „Някакви въпроси?“, те пак не отговориха. Просто си седяха вцепенени на дивана и ме съзерцаваха благоговейно, сякаш бях някое божество. Ето, дори и сега, след като малко се поуспокоиха и всичко вече е публична тайна, те продължават да ми хвърлят от време на време погледи, пълни с благоговение.

Пък и защо не?! Аз съм наистина достойна за възхищение. С помощта на Ед изпипах цялото прескомюнике, което мина перфектно. Или поне от моя гледна точка. Надали от гледна точка на чичо Бил. Нито пък от тази на леля Труди. В деня, в който новината гръмна, тя отлетя за някакъв спа курорт в Аризона и се закотви там за неопределено време. Само един бог знае дали някога ще я видим.

Диаманте обаче извлече невиждани ползи от тази история. Вече направи фотосесия за „Татлър“, пародирайки портрета на Сейди, и използва новината за реклама на своята модна линия. Което е много хитро от нейна страна. И невероятно умно като ход. Не мога да не й се възхитя за смелостта. Така де, тя не е виновна, че баща й е такъв мошеник, нали?!

Тайничко си мечтая Диаманте да се запознае с пралеля Сейди. Мисля, че двете ще си паснат перфектно. Имат много общо помежду си, въпреки че всяка от тях вероятно би била ужасена от подобна идея.

— Лара! — Вдигам очи и виждам татко да се приближава към мен. Поглежда ме сконфузено, а после пак се споглеждат с мама. — Искахме да говорим с теб относно… погребението на пралеля Сейди. — Покашляне.

— Какво?

— Погребението — суфлира мама с „дискретния“ си глас.

— Именно — кимва татко. — Отдавна искаме да повдигнем този въпрос пред теб. Безсъмнено, щом полицията вече не може да бъде сигурна дали тя е била…

— Убита — вметва мама.

— Точно така. Та щом случаят е приключен, полицията освободи нейните… как да се изразя…

— Останки — прошепва услужливо мама.

— Да не би вече да сте я погребали? — ахвам ужасено. — Моля ви, кажете ми, че не сте правили още погребение!

— Не, не сме, разбира се. По принцип то беше предвидено за този петък. Смятахме да ти кажем на определен етап, но… — Не довършва и свежда очи.

Да бе, как пък не!

— Както и да е! — махва с ръка мама. — Това беше преди.

— Именно — продължава смело татко. — Но сега нещата очевидно взеха голям обрат. Така че, ако желаеш да вземеш участие в подготовката му…

— Разбира се, че желая да взема участие! — почти изкрещявам аз. — Всъщност, мисля, че аз ще поема ръководството по организацията му!

— Ясно. — Татко и мама се споглеждат. — Добре. Разбира се. Мисля, че това би било най-справедливото решение, предвид количеството… проучвания на живота й, които си извършила.

— Лара, ние смятаме, че ти си истинско чудо! — изрича най-неочаквано мама с невиждан за нея ентусиазъм. — Да откриеш всичко това съвсем сама! Кой щеше да знае, ако не беше ти?! Всичко щеше да си остане скрито-покрито. И сигурно всички щяхме да срещнем смъртта си, без никога да узнаем истината!

Само мама е в състояние в най-обикновен разговор да поведе всички ни към среща със смъртта!

— Това са координатите на директора на погребалния дом, скъпа — изрича сконфузено татко и ми подава брошура.

Точно в този момент се чува звънецът. Насочвам се към видео интеркома и се вторачвам в зърнистото черно-бяло изображение на малкия екран. Мисля, че е мъж, въпреки че образът е толкова лош, че спокойно би могъл да бъде и слон.

— Да?

— Аз съм Гарет Бърч от „Принт Плийз“ — казва човекът. — Нося ви визитките!

— О, страхотно! Заповядайте горе!

Това е! Вече мога да бъда напълно сигурна, че си имам собствен бизнес! Имам си визитки!

Каня Гарет Бърч в офиса си, щастливо отварям кутията и раздавам визитки на всички. На тях пише: „Лара Лингтън, Магическо издирване“, а встрани има миниатюрно изображение на магическа пръчица.

— Но как така ги доставяте лично? — питам, докато подписвам формуляра за доставката. — Така де, много мило от ваша страна, но офисът ви не беше ли в Хакни? Не трябваше ли да ми ги изпратите по пощата?

— Просто реших да ви направя услуга — отговаря Гарет Бърч и ме поглежда със стъклени очи. — Много ценя вашата фирма и това е най-малкото, което мога да сторя за вас!

— Какво? — шашвам се аз.

— Много ценя вашата фирма — повтаря той като робот, — и това е най-малкото, което мога да сторя за вас!

О, господи! Сейди! Какви ги върши пък сега?

— Ами… много благодаря! — промърморвам леко смутена. — Оценявам високо жеста ви! И ще ви препоръчам на всичките си приятели!

Гарет Бърч напуска тържествено, а аз се заемам да разопаковам останалите визитки, докато мама и татко ме гледат облещено.

— И той ги е донесъл дотук съвсем сам, чак от Хакни? — обажда се най-сетне татко.

— Така изглежда. — Старая се да звуча небрежно, като че това е съвсем нормално за мен събитие. За щастие, преди да са успели да кажат каквото и да било друго, телефонът звънва и аз побързвам да го вдигна.

— Здравейте! Тук е офисът на „Магическо издирване“!

— Може ли да говоря с Лара Лингтън, ако обичате? — Женски глас, който не разпознавам.

— Същата. — Сядам на един от чисто новите въртящи се столове и се надявам тя да не чуе звука от смачкан найлон. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Казвам се Полийн Рийд и съм началник на отдел „Човешки ресурси“ в „Уилър Фуудс“. Питах се дали не бихте желали да дойдете при нас, за да поговорим? Чух много хубави неща за вас!

— Колко мило! — грейват очите ми. — От кого, ако мога да попитам? От Джанет Грейди ли?

Тишина. Когато Полийн Рийд отново заговаря, в гласа й се усеща леко объркване.

— Не си спомням точно кой ми каза. Но вие имате отлична репутация на човек, умеещ да подбира таланти, и затова искам да се запознаем. Нещо ми подсказва, че вие ще можете да сторите доста добрини на нашия бизнес!

Сейди!

— Е, би било страхотно наистина! — възкликвам, когато идвам на себе си. — Нека погледна графика си… — Отварям бележника и си записвам датата и часа на срещата. Когато затварям телефона, мама и татко ме гледат с истински възторг.

— Добри ли са новините, скъпа? — пита татко.

— Беше просто шефката на отдел „Човешки ресурси“ на „Уийлър Фуудс“ — махвам с престорена небрежност. — Искаше среща с мен.

— „Уийлър Фуудс“, дето правят онези зърнени закуски ли? — Мама вече не е на себе си от щастие.

— Аха! — ухилвам се самодоволно. — Както изглежда, моят ангел-пазител продължава да се грижи за мен!

— Здравейте! — прекъсва ни гласът на Кейт, която влетява през вратата, понесла огромна кошница с цветя. — Вижте какво ни беше доставено току-що! Здравейте, господин и госпожо Лингтън! — допълва любезно. — Харесва ли ви нашият нов офис? Страхотен е, нали?

Поемам кошницата от Кейт и отварям картичката. После зачитам на глас:

— „На всички в «Магическо издирване»! Надяваме се да ви опознаем и като клиенти, и като приятели! Ваш: Брайън Чалмърс, началник «Глобални човешки ресурси» в «Дуайър Дънбар».“ — После допълвам: — Написал е дори личния си телефонен номер!

— Невероятно! — ококорва очи Кейт. — Познаваш ли го?