Навярно крепостта можеше да бъде предадена от някой изменник; но къде можеше да се намери такъв глупак, който би изоставил уверената, спокойна сила на маврите, имащи зад гърба си силата на целия познат свят, подкрепяни от непоколебимата си вяра, за да се присъедини към бясната лудост на християнската армия, чиито крале владееха само няколко планински акра от Европа и сред които цареше безнадеждно разделение? Кой би поискал да изостави Ал Яна, градината, която бе олицетворението на самия рай, зад стените на най-красивия дворец в Испания, най-красивия дворец в Европа, заради недодялания хаос на замъците и крепостите на Кастилия и Арагон?

За маврите щяха да пристигнат подкрепления от Африка, те имаха родственици и съюзници от Мароко до Сенегал. За тях щеше да пристигне подкрепа от Багдад, от Константинопол. Гранада може и да изглеждаше малка в сравнение с териториите, които Фердинанд и Изабела бяха завоювали, но зад Гранада се намираше най-великата империя в света — империята на Пророка, да бъде славно името му.

Но колкото и да бе удивително, ден след ден, седмица след седмица, борейки се с горещината на пролетните дни и със студените нощи, християните правеха невъзможното. Първо се появи параклис, с кръгла форма като джамия, тъй като местните строители можеха да се справят най-бързо с това; после — малка къща с плосък покрив, разположена във вътрешен двор в арабски стил, за крал Фердинанд, кралица Изабела и кралското семейство: инфантът — техният скъпоценен син и наследник, трите по-големи момичета — Исабел, Мария, Хуана, и невръстната Каталина. Кралицата не искаше нищо повече от покрив и стени: тя воюваше от години, не очакваше лукс. После около тях бяха построени дузина каменни хижи, където най-изтъкнатите благородници се подслониха неохотно. После, тъй като кралицата беше сурова и упорита жена, се появиха конюшни за конете и надеждни хранилища за барута и скъпоценните експлозиви, за чието купуване от Венеция тя беше заложила собствените си накити; едва тогава бяха построени казарми и готварници, складове и жилища. Тогава се появи малък град, построен от камък, там, където някога бе имало малък лагер. Никой не мислеше, че това може да се направи; но ето — то беше направено. Нарекоха града Санта Фе2 и Изабела отново възтържествува над сполетялото я нещастие и лошия късмет. Обречената обсада на Гранада от решителните, лекомислени християнски крале щеше да продължи.



Каталина, принцеса на Уелс, се натъкна на един от видните благородници от испанския лагер, който се съвещаваше шепнешком с приятелите си.

— Какво правите, дон Хернандо? — запита тя с цялата отрано придобита увереност на петгодишно момиченце, което никога не се беше отделяло от майка си, и чийто баща не можеше да ѝ откаже почти нищо.

— Нищо, инфанта — каза Хернандо Перес дел Пулгар с усмивка, която ѝ подсказа, че може да попита отново.

— Правите нещо.

— Тайна е.

— Няма да я издам.

— О! Принцесо! Ще я издадете. Това е такава голяма тайна! Твърде голяма тайна за едно малко момиче.

— Няма! Наистина няма! Кълна се, че няма! — Тя се замисли. — Кълна се в Уелс.

— В Уелс! В собствената си страна?

— В Англия?

— В Англия? Вашето наследство?

Тя кимна:

— В Уелс и в Англия, и в самата Испания.

— Е, добре тогава. Щом давате такова свято обещание, ще ви кажа. Заклевате ли се, че няма да кажете на майка си?

Тя кимна, отворила широко сините си очи.

— Ще влезем в Алхамбра. Знам една порта, една малка странична крепостна врата, която не се охранява добре, през която можем да влезем със сила. Ще влезем вътре, и знаете ли какво?

Тя енергично поклати глава, кестенявата ѝ плитка се разлюля под воала ѝ като пухкавата опашка на някое кученце.

— Ще кажем молитвите си в тяхната джамия. А аз ще оставя на пода възхвала към Дева Мария, забита с кинжала ми. Какво мислите за това?

Тя беше твърде малка да осъзнае, че те отиваха на сигурна смърт. Нямаше представа от стражите на всяка порта, от безмилостната ярост на маврите. Очите ѝ светнаха развълнувано:

— Наистина ли?

— Не е ли чудесен план?

— Кога отивате?

— Нощес! Още тази нощ!

— Няма да заспя, докато се върнете!

— Трябва да се помолите за мен, а после да заспите, а на сутринта аз лично ще дойда, принцесо, и ще разкажа на вас и майка ви всичко за това.

Тя се зарече, че изобщо няма да заспи, и лежа будна, напълно неподвижна в малкото си легло, докато нейната прислужница се мяташе и въртеше на рогозката до вратата. Бавно, клепачите ѝ се отпуснаха, докато миглите легнаха върху закръглените бузи, малките пълнички юмручета се разтвориха, и Каталина заспа.

Но на сутринта той не дойде, конят му липсваше от отделението си в конюшнята, а приятелите му ги нямаше. За първи път в живота си момиченцето долови донякъде опасността, на която той се беше изложил — смъртна опасност, и то само за слава и за да се превърне в герой на някоя песен.

— Къде е той? — попита тя. — Къде е Хернандо?

Мълчанието на прислужницата ѝ, Мадила, я уплаши.

— Нали ще си дойде? — попита тя, внезапно обзета от съмнения. — Нали ще се върне?

* * *

Бавно проумявам, че той може би няма да се върне, че животът не прилича на балада, в която напразната надежда винаги тържествува и никой красив мъж не пада покосен в младостта си. Но ако той може да се провали и да умре, тогава може ли баща ми да умре? Може ли майка ми да умре? Мога ли да умра аз? Дори аз, малката Каталина, инфанта на Испания и принцеса на Уелс?

Коленича в свещеното кръгло пространство на новопостроения параклис на майка ми, но не се моля. Мъча се да проумея този странен свят, който се разкрива внезапно пред мен. Ако ние сме прави — а аз съм сигурна в това; ако тези красиви млади мъже са прави — а аз съм сигурна в това — ако ние и нашата кауза сме под специалната закрила на Божията десница, как тогава изобщо можем да се провалим?

Но ако съм разбрала нещо погрешно, тогава нещо никак не е наред, и всички ние в действителност сме смъртни, и навярно можем да се провалим. Дори красивият Хернандо Перес дел Пулгар и неговите смеещи се приятели, дори майка ми и баща ми могат да се провалят. Ако Хернандо може да умре, тогава значи майка ми и баща ми също могат да умрат. А ако това е така, тогава каква безопасност има на света? Ако Madre може да умре като обикновен войник, като муле, което тегли товарна кола, както съм виждала да умират мъже и мулета, тогава как може светът да продължи? Как може да има Бог?

* * *

После дойде време за аудиенцията, която майка ѝ даваше на просителите и на приятелите си, и внезапно той се появи там, в най-хубавите си дрехи; брадата му беше сресана, очите му играеха, и той разказа на един дъх цялата история: как се бяха облекли в арабски дрехи, за да минат за жители на града в тъмнината, как се бяха промъкнали през страничната порта, как се бяха втурнали към джамията, как бяха коленичили и изрекли набързо възхвала към Богородица и бяха приковали с кама молитвата в пода на джамията, а после, изненадани от стражите, си бяха проправили път с битка, в близък бой, със замахване и отбиване на удари, с остриета, проблясващи на лунната светлина; обратно надолу по тясната улица, излизайки през вратата, която бяха насилили само мигове по-рано, и се бяха отдалечили в нощта, преди да бъде вдигната всеобща тревога. Без нито драскотина по тях, без нито един загинал. Триумф за тях и плесница в лицето за Гранада.

Беше великолепно да изиграят такава шега на маврите, беше най-забавното нещо на света да оставят християнска молитва в самото сърце на тяхното светилище. Беше върховен жест на оскърбление към тях. Кралицата бе възхитена, кралят — също, принцесата и сестрите ѝ гледаха своя защитник, Хернандо Перес дел Пулгар, сякаш той беше герой от романсите, рицар от времето на Артур в Камелот. Каталина пляскаше възторжено с ръце, докато слушаше историята, и му нареждаше да я разказва и преразказва, отново и отново. Но в дъното на ума си, изтласкан далече от мислите ѝ, тя пазеше спомена за мразовитата тръпка, която беше почувствала, когато бе помислила, че той няма да се върне.

След това зачакаха отговора на маврите. Със сигурност нещо щеше да се случи. Знаеха, че техният враг ще види в тази дръзка постъпка предизвикателството, каквото тя беше в действителност и непременно щеше да има отговор. Той не се забави.

Кралицата и децата ѝ бяха отишли да посетят Зубия, едно село недалече от Гранада, за да може нейно величество лично да види непревземаемите стени на крепостта. Бяха потеглили с малка стража и командирът беше пребледнял от ужас, когато се втурна към тях на малкия селски площад и извика, че портите на червената крепост са се отворили и маврите се изсипват с грохот навън, цялата армия в пълен състав, въоръжени за атака. Нямаше време да се връщат в лагера, кралицата и трите принцеси никога не биха могли да изпреварят мавърските конници, които яздеха арабски жребци, нямаше къде да се скрият, нямаше дори откъде да дадат отпор на нападателите.

С отчаяна бързина кралица Изабела се изкатери до плоския покрив на най-близката къща, като дърпаше малката принцеса за ръка нагоре по ронещите се стълби, а сестрите ѝ тичаха отзад.

— Трябва да видя! Трябва да видя! — възкликна тя.

— Майко! Причиняваш ми болка!

— Тихо, дете. Трябва да видим какво смятат да правят.

— За нас ли идват? — изхленчи малката; гласчето ѝ бе заглушено от собствената ѝ пълничка ръка.

— Възможно е. Трябва да видя.

Беше отряд грабители, не цялата войска. Водеше ги главатарят им, огромен мъж, тъмен като махагон, с проблясваща под шлема му усмивка, яхнал едър черен кон, сякаш самата Нощ се бе отправила да ги завладее. Конят му изръмжа на пазача като куче, с оголени зъби.

— Madre, кой е този човек? — прошепна принцесата на Уелс на майка си, взираща се от наблюдателницата върху плоския покрив на къщата.

— Това е мавърът на име Ярфе, и се боя, че е дошъл за твоя приятел, Хернандо.

— Конят му изглежда толкова страховит, сякаш иска да ни ухапе.

— Отрязал е бърните му, за да го кара да ни се зъби. Но такива неща не пораждат страх у нас. Ние не сме уплашени деца.

— Не трябва ли да избягаме? — попита изплашеното дете.

Майка ѝ, която наблюдаваше задаващите се маври, дори не чу шепота на дъщеря си.

— Няма да му позволите да стори зло на Хернандо, нали, Madre?

— Хернандо отправи предизвикателството. Ярфе отговаря на него. Ще трябва да се бием — каза кралицата с равен тон. — Ярфе е рицар, мъж на честта. Не може да пренебрегне предизвикателството.

— Как може да бъде мъж на честта, щом е еретик? Мавър?

— Те са изключително доблестни мъже, Каталина, макар да са неверници. А този Ярфе е герой за тях.

— Какво ще правите? Как ще се спасим? Този човек е едър като великан.

— Ще се моля — каза Изабела. — А моят рицар-защитник Гаралоско де ла Вега ще отговори на Ярфе от името на Хернандо.

Толкова спокойно, сякаш се намираше в собствения си параклис в Кордова, Изабела коленичи на покрива на малката къща и направи знак на дъщерите си да сторят същото. Нацупена, по-голямата сестра на Каталина, Хуана, падна на колене; другите ѝ две по-големи сестри, принцесите Исабел и Мария, последваха примера ѝ. Надзъртайки през сключените си ръце, докато коленичеше за молитва, Каталина видя, че Мария се тресеше от страх и че Исабел, във вдовишката си дреха, бе побеляла от ужас.

— Небесни Отче, молим се за собствената си безопасност, за тази на нашата кауза, и на нашата армия. — Кралица Изабела вдигна очи към блестящо синьото небе. — Молим се за победата на Твоя защитник, Гаралоско де ла Вега, в този миг на неговото изпитание.

— Амин — изрекоха момичетата бързо, а после проследиха майчиния си поглед, насочен към мястото, където бяха строени редиците на испанската гвардия, бдителни и безмълвни.

— Ако Бог го закриля… — поде Каталина.

— Мълчи — каза майка ѝ тихо. — Остави го да извърши делото си, остави Бог да извърши Своето, и остави мен да извърша моето.

Тя затвори очи за молитва.

Каталина се обърна към най-голямата си сестра и я дръпна за ръкава.

— Исабел, ако Бог го закриля, тогава как може той да бъде в опасност?

Исабел сведе поглед към малката си сестра.

— Бог не прави пътя гладък и равен за онези, които обича — изрече тя с дрезгав шепот. — Изпраща им трудности, за да ги изпита. Онези, които Бог обича най-много, са онези, които страдат най-тежко. Зная това — аз, която загубих единствения мъж, когото някога ще обичам. Ти знаеш това. Помисли си за библейския пророк Йов, Каталина.