— Аз? Какво? — заекна той.

Почувства, че тя се опита да сдържи нетърпеливата си въздишка.

— Бихте ли искали също да се измиете и да си смените жакета?

— Мил съм се — каза той. Още щом думите излязоха от устата му, му се прииска да си отхапе езика. Помисли си, че звучеше като дете, сгълчано от бавачката си. „Мил съм се“, как не. Какво щеше да направи в следващия момент? Да подаде ръцете си с дланите нагоре, за да може тя да се убеди, че е добро момче?

— Тогава ще изпиете ли чаша вино? Или ейл?

Каталина се обърна към масата, където слугите припряно редяха чаши и гарафи.

— Вино.

Тя вдигна една чаша и една гарафа и двете звъннаха, когато се докоснаха, а после отново звъннаха трикратно. Той забеляза с учудване, че ръцете ѝ трепереха.

Тя бързо наля виното и му го подаде. Погледът му се отмести от ръката ѝ и леко развълнуваната повърхност на виното към бледото ѝ лице.

Видя, че тя не му се присмиваше. Изобщо не се чувстваше спокойна и непринудена с него. Грубостта на баща му бе предизвикала гордостта у нея, но насаме с него тя беше просто едно момиче, с няколко месеца по-голямо от него, но все пак само момиче. Дъщеря на двамата най-страховити монарси в Европа, но все пак просто едно момиче с треперещи ръце.

— Няма нужда да се страхувате — каза той много тихо. — Съжалявам за всичко това.

Искаше да каже — за неуспешния ви опит да избегнете тази среща, за грубата непринуденост на баща ми, за собствената ми неспособност да го спра или да смекча поведението му, и, повече от всичко друго, за страданието, което всичко това вероятно ви причинява: да дойдете далеч от дома си сред непознати и да се срещнете с жениха си, извлечена насила от леглото въпреки протестите си.

Тя сведе очи. Той се взря в безупречната ѝ бледа кожа, в русите мигли и бледите вежди.

После тя вдигна поглед към него.

— Всичко е наред — каза. — Виждала съм далеч по-лоши неща от това. Била съм на далеч по-лоши места от това, и съм познала по-лоши мъже от баща ви. Не е нужно да се боите за мен. Аз не се страхувам от нищо.

* * *

Никой никога не ще узнае какво ми струваше да се усмихвам, какво ми струваше да стоя пред баща ви и да не се разтреперя. Още нямам шестнайсет години, далече съм от майка си, намирам се в непозната страна. Не мога да говоря езика и не познавам никого тук. Нямам приятели, освен свитата от компаньонки и слуги, които доведох със себе си, а те разчитат на мен да ги закрилям. Не мислят как да ми помогнат.

Зная какво трябва да направя. Трябва да бъда испанска принцеса за англичаните, и английска принцеса — за испанците. Трябва да си давам вид, че се чувствам непринудено, когато не е така, и да си придавам увереност, когато се страхувам. Може и да сте мой съпруг, но почти не ви виждам, още не мога да ви почувствам. Нямам време да мисля за вас, погълната съм от задачата да бъда принцесата, която вашият баща купи, принцесата, която майка ми достави, принцесата, която ще изпълни условията на сделката и ще осигури договор между Англия и Испания.

Никой никога не ще узнае, че аз трябва да се преструвам на невъзмутима, да се преструвам на уверена, да се преструвам на грациозна. Разбира се, че се страхувам.

Но никога, никога няма да го покажа. И когато чуя името си, винаги ще излизам напред.

* * *

Кралят, след като се изми и изпи две чаши вино преди да дойде на вечеря, бе приветлив и вежлив с младата принцеса, твърдо решен да си затвори очите за злощастната им първа среща. Веднъж-дваж тя го хвана да ѝ хвърля ко̀си, преценяващи погледи, и се обърна да го погледне право в лицето, леко повдигнала едната си пясъчноруса вежда, сякаш за да му зададе въпрос.

— Да? — запита той.

— Моля да ме извините — каза тя спокойно. — Помислих си, че ваша светлост има нужда от нещо. Гледахте ме.

— Мислех си, че не приличате много на портрета си — каза той.

Тя леко се изчерви. Целта на портретите беше да представят модела по-красив, отколкото беше в действителност, а когато моделът бе принцеса с кралска кръв, която си търси жених — още повече.

— Изглеждате по-добре — каза Хенри неохотно, за да ѝ вдъхне увереност. — По-млада, с по-меки черти, по-хубава.

Похвалата не смекчи студенината ѝ, както той очакваше. Тя просто кимна, сякаш това бе интересно наблюдение.

— Пътували сте зле — отбеляза Хенри.

— Много зле. — Тя се обърна към принц Артур. — Течението ни изтласка обратно, когато потеглихме от Коруня през август, и трябваше да изчакаме бурята да отмине. Когато най-сетне отплавахме, морето все още беше ужасно бурно, и после бяхме принудени да пуснем котва в Плимут. Изобщо не можахме да стигнем до Саутхамптън. Всички бяхме напълно сигурни, че ще се удавим.

— Е, нямаше как да дойдете по суша — каза с равен тон Хенри, мислейки си за лукавството на Франция и враждебността на френския крал. — Щяхте да бъдете безценна заложница за един крал, достатъчно безсърдечен да ви плени. Слава Богу, че не сте паднали във вражески ръце.

Тя го погледна замислено:

— Дай Боже никога да не попадна.

— Е, бедите ви вече свършиха — заключи Хенри. — Следващата лодка, на която ще се качите, ще бъде кралската баржа, когато потеглите надолу по Темза. Как ще ви хареса да станете принцеса на Уелс?

— Аз съм принцеса на Уелс още от тригодишна възраст — поправи го тя. — Винаги ме наричаха Каталина, инфанта, принцеса на Уелс. Знаех, че това е съдбата ми. — Тя погледна Артур, който все още седеше безмълвно, вперил поглед в масата. — Цял живот съм знаела, че ще се оженим. Беше мило от ваша страна да ми пишете толкова често. Това ме караше да чувствам, че не сме напълно непознати.

Той се изчерви:

— Нареждаха ми да ви пиша — каза неловко. — Като част от учението ми. Но обичах да получавам отговорите ви.

— За Бога, момче, не може да се каже, че имаш блестящ ум, нали? — запита критично баща му.

Лицето на Артур поаленя чак до ушите.

— Нямаше нужда да ѝ казваш, че са ти нареждали да пишеш — заяви баща му. — По-добре да я оставиш да си мисли, че си пишел по свой избор.

— Нямам нищо против — каза Каталина тихо. — И на мен ми нареждаха да отговарям. Всъщност бих искала винаги да си говорим истината.

Кралят нададе смях, подобен на лай.

— Преди да мине и година, вече няма да искате — предрече той. — Тогава изцяло ще предпочитате вежливата лъжа. Великият спасител на брака е взаимното неведение.

Артур кимна покорно, но Каталина само се усмихна, сякаш наблюденията на краля бяха интересни, но не непременно верни. Хенри установи, че момичето го дразни, и все хубостта ѝ го вълнува.

— Смея да предположа, че вашият баща не споделя с майка ви всяка мисъл, която му минава през ума — каза той, като се опитваше да я накара да го погледне отново.

Успя. Тя му отправи продължителен, бавен, преценяващ поглед със сините си очи.

— Навярно не — призна тя. — Няма как да знам. Не е подобаващо да знам. Но независимо дали ѝ казва или не, майка ми и без друго знае всичко.

Той се засмя. Тя притежаваше наистина възхитително чувство за достойнство, при положение, че едва стигаше до гърдите му.

— Да не би майка ви да е ясновидка? Нима е надарена със Зрението?

Тя не се засмя в отговор.

— Тя е мъдра — каза простичко. — Тя е най-мъдрият монарх в Европа.

Кралят си помисли, че би било глупаво да се опитва да ограничи предаността на една девойка към майка ѝ, и би било грубо да изтъква, че майка ѝ може и да беше обединила кралствата Кастилия и Арагон, но че все още беше далеч от създаването на една мирна и обединена Испания. Тактическото умение на Изабела и Фердинанд бе превърнало мавърските кралства в една държава, но тепърва им предстоеше да накарат всички да приемат техния мир. Пътуването на самата Каталина до Лондон бе смущавано от бунтовете на маври и евреи, които не можеха да понасят тиранията на испанските владетели. Той смени темата:

— Защо не ни покажете някой танц? — запита, като си мислеше, че би искал да я види как се движи. — Или и това не е позволено в Испания?

— След като съм английска принцеса, трябва да науча вашите обичаи — каза тя. — Една английска принцеса би ли станала посред нощ да танцува за краля, след като той е нахълтал в покоите ѝ?

Хенри се засмя на думите ѝ:

— Ако има разум, би го сторила.

Тя му отправи лека, сдържана усмивка.

— Тогава ще танцувам с дамите си — реши тя, надигна се от мястото си на високата маса и слезе до средата на стаята. Хенри забеляза, че тя повика една дама по име — Мария де Салинас, хубаво, тъмнокосо момиче, което бързо дойде да застане до Каталина. Още три млади жени, преструвайки се на свенливи, но изгарящи от нетърпение да покажат уменията си, излязоха напред.

Хенри ги огледа внимателно. Беше помолил техни испански величества всички компаньонки на дъщеря им да са красиви, и със задоволство видя, че независимо за колко груба и невъзпитана бяха сметнали молбата му, те се бяха съгласили с нея. Всички момичета бяха привлекателни, но никое от тях не засенчваше с хубостта си принцесата, която се изправи, овладяна и сдържана, а после вдигна ръце и плесна, за да нареди на музикантите да засвирят.

Веднага забеляза, че тя се движеше като чувствена жена. Танцът беше „павана“ — бавен церемониален танц — и тя се движеше с полюшващи се бедра и със спуснати тежки клепачи на очите, с лека усмивка на лицето. Беше добре обучена: учеха всички принцеси как да танцуват в дворцовия свят, където танците, пеенето, музиката и поезията бяха по-важни от всичко друго; но тя танцуваше като жена, която оставя музиката да я движи, и Хенри, който имаше известен опит, смяташе, че жените, които усещат ритъма на музиката, са жени, които откликват на ритмите на страстта.

Удоволствието, което му доставяше да я гледа, премина в чувство на нарастващо раздразнение, че това изящно същество ще бъде положено в студеното легло на Артур. Не можеше да си представи как това вглъбено, отдадено на науките момче предизвиква и възбужда страст у това момиче с напъпила женственост. Представяше си, че Артур ще се суети непохватно и навярно ще ѝ причини болка, а тя ще стисне зъби, за да изпълни дълга си както подобава на една жена и кралица и после, най-вероятно, ще умре при раждане, и щеше да се наложи цялото представление за намиране на съпруга за Артур да се повтори, без никаква облага за него, а само тази дразнеща, вбесяваща възбуда, която това момиче изглежда предизвикваше у него. Хубаво беше, че е привлекателна, тъй като щеше да краси кралския му двор; но беше дразнещо, че той изпитваше толкова силно привличане към нея.

Хенри извърна поглед от танца ѝ и се утеши с мисълта за зестрата ѝ, която щеше да му донесе трайна облага и да дойде право при него, за разлика от тази годеница, която несъмнено пораждаше у него смущение и трябваше да отиде при сина му, колкото и неподходящ да бе той за нея. Щом се оженеха, нейният ковчежник щеше да предаде първия дял от зестрата ѝ в чисто злато. Година по-късно щеше да достави втората част под формата на злато, на нейните съдовете за хранене и накитите ѝ. След като се беше преборил за трона си със съвсем малко парични средства и почти без никакво доверие, Хенри вярваше в силата на парите повече, отколкото на всичко друго в живота; повече дори, отколкото в трона си, защото знаеше, че може да откупи трона си с пари, и далеч повече, отколкото на жените, защото те можеха да бъдат купени евтино; и далеч, далеч повече, отколкото на радостта от усмивката на една девствена принцеса, която сега спря да танцува, направи му нисък реверанс, и се изправи усмихната.

— Доволен ли сте от мен? — запита настойчиво тя, поруменяла и леко задъхана.

— Достатъчно — каза той, твърдо решен тя никога да не узнае колко много го вълнува. — Но вече е късно и би трябвало да се върнете в леглото си. Ще яздим донякъде с вас сутринта, а после ще избързаме към Лондон.

Тя се изненада от резкия му отговор. Отново хвърли поглед към Артур, сякаш той можеше да възрази на бащините си планове; може би да остане с нея за остатъка от пътуването, след като баща му така наперено беше изтъкнал неофициалността на английските порядки. Но момчето не каза нищо.

— Както желаете, ваша светлост — каза тя любезно. Кралят кимна и се изправи на крака. Придворните се снишиха в дълбоки реверанси и поклони, докато той минаваше бавно покрай тях и излизаше от стаята. „Далеч не са толкова непринудени“, помисли си Каталина, докато гледаше как кралят на Англия крачи сред придворните си с високо вдигната шава. „Може и да се перчи, че е войник, който се придържа към порядките на лагера, но настоява на подчинение и демонстриране на почит. Както и е редно, всъщност“, добави мислено дъщерята на Изабела.