Сет беше единственият член от семейството, за когото Алма тъгуваше, въпреки че не би го признала пред себе си. Минеха ли няколко дни, без той да я посети или да ѝ се обади, настроението ѝ се разваляше и скоро измисляше повод, за да го повика. Внукът не я караше да чака. Пристигаше като буен вятър, е мотоциклетистка каска под мишница, с разрошена коса, зачервени бузи и малки подаръчета за нея и за Ирина: дребни сладки, бадемов сапун, хартия за рисуване, видео за зомбита в друга галактика. Ако не завареше момичето, видимо се разочароваше, но Алма се правеше, че не забелязва. Той поздравяваше баба си е потупване по рамото, а тя изръмжаваше нещо в отговор, както обичайно; отнасяха се един с друг като другари по приключения – открито и съучастнически, без изяви на нежност, които смятаха за проява на лош вкус. Разговаряха дълго и сладкодумно като две клюкарки – първо правеха бърз преглед на най-пресните новини, включително и на семейните, а после се потапяха до дъно в онова, което истински ги интересуваше. Бяха увековечени в едно митологично минало от недоказуеми епизоди и истории, времена и персонажи отпреди раждането на Сет. Пред внука си Алма се разкриваше като превъзходен разказвач, извикваше непокътната в спомените си къщата във Варшава, където бяха преминали първите години от живота ѝ – мрачни стаи с монументални мебели и прислуга в униформа, която се плъзга покрай стените със сведен поглед – но добавяше едно въображаемо пони с житен цвят и дълга грива, което завършило дните си в най-гладните времена във вид на конско задушено. Алма съживяваше прабабата и прадядото Мендел, връщайки им всичко онова, което нацистите им бяха отнели; в разказа ѝ те седяха на великденска трапеза със свещници и сребърни прибори, с френски чаши, баварски порцелан и покривки, бродирани от испански монахини. С такова красноречие предаваше най-трагичните епизоди, че на Сет и на Ирина им се струваше, че пътуват с двамата Мендел към Треблинка в товарен вагон заедно със стотици отчаяни и жадни клетници, без въздух и светлина, агонизиращи в повръщано и изпражнения; влизаха с тях в ужасяващите камери и заедно с тях изчезваха в пушека на комините. Алма им говореше също за прадядото Исаак Беласко, за пролетната нощ, в която издъхнал и ледена градушка унищожила напълно градината му, и за това, как после имал две погребения, защото на първото не се побрали всички хора, които искали да изразят почитта си към него: стотици белокожи, чернокожи, азиатци, латиноамериканци и други му дължали благодарност и се нижели в безкрайна върволица на гробищата, та равинът трябвало да повтори церемонията. Говореше за прабаба им Лилиан, влюбена цял живот в съпруга си, която в деня, когато овдовяла, загубила зрението си и живяла в мрак, докато настъпил и нейният час, а лекарите така и не успели да установят причината за слепотата ѝ. Разказа и за семейство Фукуда, за интернирането на японците като за травма в детството си, но без да се спира надълго на приятелството си с Ичимей Фукуда.

СЕМЕЙСТВО ФУКУДА


Такао Фукуда живееше в Съединените щати от двайсетгодишна възраст, но не желаеше да свикне. Подобно на мнозина исеи – първо поколение японски имигранти – отказваше да се смеси с пъстрото американско население, както правеха това други раси, пристигнали тук от четирите краища на земята. Гордееше се със своята култура и със своя език, които поддържаше живи, но безуспешно се мъчеше да предаде на своите запленени от величието на Америка деца. Възхищаваше се на много неща в тази огромна страна, където хоризонтът се сливаше с небето, ала не можеше да не изпитва чувство на превъзходство, въпреки че никога не го проявяваше извън дома си, защото би било непростимо неуважение към страната, която го бе приела. С годините неумолимо се оставяше да го завладеят илюзиите на носталгията – избледняваха причините, заради които бе напуснал Япония, и в крайна сметка той започна да идеализира същите онези обичаи, които го бяха тласнали да емигрира. Шокираха го надменната мощ и материализмът на американците, които в неговите очи не представляваха могъщ потенциал и практически усет, а липса на възвишеност. Страдаше, като виждаше как децата му прегръщат индивидуалистичните ценности и колко е грубо поведението на белите хора. Четирите му деца бяха родени в Калифорния, но във вените им течеше японска кръв и по бащина, и по майчина линия и нищо не оправдаваше тяхното безразличие към прадедите и неуважението към йерархиите. Те не зачитаха мястото, отредено всекиму от съдбата; заразили се бяха с безсмислените амбиции на американците, за които нищо не изглеждаше невъзможно. Такао знаеше, че дори в ежедневните дреболии децата му му изменяха – пиеха бира, докато им се завъртеше главата, дъвчеха дъвка като преживни животни и танцуваха модерните буйни ритми с гел в косата и обувки в два цвята. Със сигурност Чарлс и Джеймс търсеха тъмни ъгълчета, за да опипват момичета със съмнителен морал, но той се надяваше, че поне Мегуми няма да върши подобни безобразия. Дъщеря му копираше смешната мода на американските девойки и скришом четеше списания с любовните истории на оная паплач от киното, които той ѝ забраняваше, но същевременно беше добра ученичка и поне привидно проявяваше уважение. Такао можеше да контролира единствено Ичимей, но скоро и той щеше да се изплъзне от ръцете му и да се превърне в чужденец като братята си. Такава беше цената за това, че живееше в Америка.

През 1912 година Такао Фукуда бе напуснал дома си в Япония и емигрирал по метафизични причини, но този фактор постепенно загуби значението си в спомените му и той често се питаше защо бе взел това толкова драстично решение. Япония се беше отворила към чуждестранни влияния и вече имаше много младежи, които се отправяха към други държави, за да търсят късмета си, но в семейство Фукуда да изоставиш родината се считаше за непоправимо предателство. Те произхождаха от род на военни, които в продължение на векове бяха проливали кръвта си за императора. Такао беше единствена мъжка рожба от четирите деца, които бяха оцелели след епидемиите и премеждията на детството, и затова се очакваше от него да брани честта на семейството, да поеме отговорност за родителите и сестрите си и да почита предците пред семейния олтар и на всеки религиозен празник. Но на петнайсетгодишна възраст той откри оомото, пътя на боговете – нова религия, произлязла от шинтоизма, която набираше сила в Япония, и усети, че най-сетне е открил компас, който да насочва стъпките му в живота. Според духовните му учители, почти винаги жени, можеше да съществуват много богове, но в същността си всички те бяха проявление на един-единствен и не беше важно с какви имена и ритуали се почитаха: богове, религии, пророци, вестители в курса на историята произлизаха от един и същи източник – Върховния бог на Вселената, Единния дух, с който е проникнато всичко. С помощта на човешки същества Бог се мъчи да пречисти и да възстанови хармонията в света и когато тази задача бъде изпълнена, Бог, човечеството и природата ще заживеят в мирно съжителство на земята и в духовния свят. Такао се отдаде изцяло на вярата си. Оомото проповядваше мир, достижим единствено чрез добродетелност, и младият човек осъзна, че съдбата му не може да бъде военна кариера, както се очакваше в неговото семейство. Да замине надалече, му се стори единственият изход, защото да остане и да се откаже от оръжието, би се изтълкувало като непростимо малодушие, най-лошото оскърбление за рода му. Опита се да обясни това на баща си, но успя само да разбие сърцето му. Изложи мотивите си обаче е такъв плам, че бащата се примири със загубата на сина си. Младежите, които заминаваха, не се връщаха. Безчестието се измива с кръв. Смърт от собствената ръка би била най-подходяща, но това противоречеше на принципите на оомото.

Такао пристигна на калифорнийския бряг с два ката дрехи, снимка на родителите си, оцветена на ръка, и самурайски меч, принадлежал на семейството му от седем поколения. Баща му му го даде на изпроводяк, защото не можеше да го пази за нито една от дъщерите си, и въпреки че младият мъж никога нямаше да го използва, мечът му принадлежеше по силата на естествения ред на нещата. Този катана беше единственото скъпоценно притежание на семейство Фукуда, изработен бе от най-висококачествена шестнайсеткратно огъната от древни майстори стомана, с ювелирна дръжка от сребро и бронз и с дървен калъф, украсен с лак и златно фолио. Катанът пропътува разстоянието завит в чували, които да го предпазват, но издължената му и закривена форма не оставяше никакви съмнения за природата на предмета вътре. Мъжете, които споделяха с Такао трюма на кораба, се отнасяха към него с дължимото уважение, защото оръжието показваше, че е потомък на славен род.

Щом пристигна, незабавно получи помощ от малобройната общност оомото в Сан Франциско и след няколко дни започна работа като градинар заедно със свой сънародник. Далече от укорителния поглед на баща си, за когото един воин не цапа ръцете си с пръст, а само с кръв, той започна да учи занаята със старание и не след дълго си спечели добро име сред исеи, които се прехранваха със земеделие. Беше неуморен в работата, живееше скромно и добродетелно, както повеляваше религията му, и за десет години спести регламентираните осемстотин долара за поръчка на съпруга от Япония. Предложиха му три кандидатки и той избра първата, защото му хареса името ѝ – Хейдеко. Такао я посрещна на кея с единствения си костюм трета ръка, лъщящ на лактите и на панталона отзад, но добре ушит, с лъснати обувки и панамена шапка, които бе купил в "Чайнатаун". Булката имигрантка се оказа селянка с десет години по-млада от него, набита, с добродушно лице, твърд характер и дързък език, съвсем не толкова покорна, колкото му бяха обещали, както стана ясно от самото начало. След като се окопити от изненадата, Такао реши, че силният характер е предимство.

Хейдеко пристигна в Калифорния с много малко илюзии. В кораба, където споделяше ограниченото пространство с дузина девойки като нея, тя чу сърцераздирателните истории на невинни девици, които се изложили на опасностите в океана с мисълта, че се омъжват за заможни млади мъже в Америка, но на кея ги очаквали бедни старчоци или в най-лошия случай сутеньори, които ги продавали по вертепи или като робини в незаконни фабрики. Това не се случи с нея, защото Такао Фукуда ѝ бе пратил скорошна снимка и не я измами относно положението си – даде ѝ да разбере, че може да ѝ предложи единствено живот в усилен труд, но почтен и не толкова труден, колкото в родното ѝ село в Япония. Родиха им се четири деца – Чарлс, Мегуми и Джеймс; години по-късно, когато Хейдеко бе решила, че вече не може да има деца, през 1932 година, на бял свят се появи Ичимей – недоносен и толкова слаб, че понеже не хранеха особени надежди, че ще живее дълго, през първите месеци не му дадоха име. С много грижи майката му помогна да укрепне с билкови запарки, акупунктура и студена вода и като по чудо той започна да дава признаци, че ще оживее. Тогава го нарекоха с японско име, за разлика от братята и сестра му, които бяха кръстени с английски, лесни за произнасяне в Америка имена. Нарекоха го Ичимей, което означава "живот", "светлина", "блясък" или "звезда", според канджи идеограмата, използвана за изписването му. От тригодишно момчето плуваше като риба – първо в местните басейни, а по-късно в ледените води на залива на Сан Франциско. Баща му кали характера му с физически труд и с любов към растенията и към бойните изкуства.


По времето, когато се роди Ичимей, семейство Фукуда с мъка се бореше да оцелее в най-трудните години на Голямата депресия. Обработваха земя под аренда в околностите на Сан Франциско, където отглеждаха зеленчуци и плодни дръвчета и снабдяваха местните пазари. Такао си докарваше допълнителни доходи, работейки за дома на Беласко – първото семейство, което му предложи работа, когато той се отдели от сънародника, посветил го в градинарството. Чул за доброто му име, Исаак Беласко го нае със задачата да създаде градина в един имот, където възнамеряваше да построи къща и там да даде подслон на потомците си за сто години напред, както на шега обясни на архитекта, без да подозира, че това ще се окаже истина. В адвокатската му кантора никога не липсваха средства, защото тя представляваше Западната железопътна и корабоплавателна компания в Калифорния, и Исаак беше сред малкото бизнесмени, които не пострадаха от икономическата криза. Държеше парите си в злато и ги инвестира в риболовни кораби, в една корабостроителница, в авторемонтни предприятия, в една обществена пералня и други подобни дейности. Намерението му бе да създаде работни места за някои от отчаяно нуждаещите се, които се редяха на опашка за паница супа в благотворителните столове, и да облекчи мизерията им, но алтруистичният му подтик му донесе неочаквани печалби. Докато строежът на къщата напредваше според хаотичните капризи на жена му, Исаак сподели с Такао мечтата си да възпроизведе природата на други географски ширини върху скалист хълм, изложен на мъглата и на вятъра. Докато разчертаваха на хартия това ексцентрично желание, Исаак Беласко и Такао Фукуда развиха взаимно уважение. Заедно разглеждаха каталозите, избраха и поръчаха в други континенти дърветата и растенията, които пристигнаха увити в мокри торби с оригиналната им пръст, залепнала за корените; заедно разшифроваха инструкциите от упътванията и сглобиха част по част, като главоблъсканица, стъкления парник, донесен от Лондон; също заедно щяха да поддържат живота на тази еклектична райска градина.