Безразличието на Исаак Беласко към социалния живот и към болшинството семейни въпроси, които поверяваше напълно в ръцете на Лилиан, се компенсираше от неудържима страст към ботаниката. Не пушеше, нито пиеше, не бе известно да има други пороци, нито неустоими изкушения; беше неспособен да оцени хубава музика или изискана трапеза и ако Лилиан му позволеше, би се хранил на крак в кухнята със същия груб хляб и бедняшка супа като безработните от Голямата депресия. Човек като него бе недосегаем за корупцията и суетата. Негови сфери бяха интелектуалните търсения, страстната защита на клиентите посредством изкусни съдебни битки и тайната му слабост да помага на хора в нужда; нито едно от тези удоволствия обаче не можеше да се сравни с градинарството. Една трета от библиотеката му бе посветена на ботаниката. Церемониалното му приятелство с Такао Фукуда, основано на взаимно възхищение и любов към природата, се превърна в жизнено необходимо условие за душевното му спокойствие, в необходимия балсам срещу разочарованията му от законите. В градината Исаак Беласко се превръщаше в смирен чирак на японския майстор, който му разкриваше тайните на растителния свят, които често книгите по ботаника не изясняваха. Лилиан обожаваше съпруга си и се грижеше за него със себеотрицанието на влюбена, но никога не го желаеше толкова, колкото, когато го видеше от балкона да работи рамо до рамо с градинаря. С работен костюм, ботуши и сламена шапка, запотен под яркото слънце или измокрен от дъжда, Исаак се подмладяваше и в очите на Лилиан отново се превръщаше в страстния годеник, който я прелъсти, когато тя беше на деветнайсет години, или в младоженеца, който я нападаше по стълбите още преди да са стигнали до спалнята.

Две години след като Алма дойде да живее в дома му, Исаак Беласко и Такао Фукуда, вече като съдружници, поставиха основите на разсадник за цветя и декоративни растения с мечтата той да се превърне в най-добрия в Калифорния. За начало купиха парцел на името на Исаак, като своеобразна реакция срещу приетия през 1913 година закон, който лишаваше исеи от правото да придобиват гражданство, да притежават земя или да купуват имоти. За Фукуда разсадникът бе уникална възможност, а за Беласко – разумна инвестиция, като предишните, осъществени през годините на Голямата депресия. Изобщо не го интересуваха върховете и спадовете в борсата за ценни книжа, предпочиташе да влага в източници на работни места. Двамата мъже се споразумяха, когато Чарлс, най-големият син на Такао, навърши пълнолетие и семейство Фукуда бъдат в състояние да откупят дела на Беласко по цените в момента, да прехвърлят разсадника на името на Чарлс и да разтурят съдружието. Като роден в Съединените щати, Чарлс имаше американско гражданство. Въпросното споразумение се основаваше на мъжка дума и бе скрепено само с едно ръкостискане.

До градината на Беласко не стигаха отгласи от клеветническата кампания срещу японците, обвинени от пропагандата в нелоялна конкуренция с американските земевладелци и рибари, в това, че заплашват добродетелността на белите жени с неутолимото си сластолюбие и разлагат обществото с ориенталските си антихристиянски навици. Алма узна за тези предразсъдъци едва две години след пристигането си в Сан Франциско, когато за една нощ семейство Фукуда се превърнаха в жълта опасност. По онова време двамата е Ичимей бяха станали неразделни приятели.

Изненадващото нападение на Япония над Пърл Харбър през декември 1941 година унищожи осемнайсет плавателни съда от флота, причини две хиляди и петстотин жертви и хиляда ранени и преобърна за по-малко от двайсет и четири часа изолационисткия манталитет на американците. Президентът Рузвелт обяви война на Япония и няколко дни по-късно Хитлер и Мусолини, съюзници на Империята на изгряващото слънце, от своя страна влязоха във война със Съединените щати. Америка се мобилизира за участие в тази война, която от осемнайсет месеца обливаше Европа в кръв. Масовото чувство за ужас, което японското нападение предизвика у американците, бе подклаждано от истерична кампания в печата, според която всеки момент можеха да очакват нашествие на "жълтите" по бреговете на Тихия океан. Изостри се омразата, която от повече от век съществуваше срещу азиатците. На японци, живеещи от много години в страната, както и на синовете и внуците им започна да се гледа с подозрение, като на вражески шпиони и сътрудници. Не след дълго бяха предприети хайки и арести. Достатъчно бе наличието на радиостанция на къси вълни в някоя лодка – единствено средство на рибарите да се свързват с брега, за да бъде задържан собственикът. Динамитът, използван от селяните за изтръгване на дънери и скали в земите за посев, вече се считаше за проява на тероризъм. Конфискуваха всичко – като се започне от ловни пушки за яребици и се стигне до кухненски ножове и сечива, бинокли, фотоапарати, религиозни статуетки, церемониални кимона и документи на чужд език. Два месеца по-късно, от съображения за военна сигурност, Рузвелт подписа заповед за интерниране на всяко лице с японски произход от Тихоокеанското крайбрежие – Калифорния, Орегон, Вашингтон – където жълтите войски можеше да предприемат очакваното с толкова страх нашествие. Аризона, Айдахо, Монтана, Невада и Юта бяха обявени за военни зони. Армията имаше на разположение три седмици, за да изгради необходимите съоръжения.

През март Сан Франциско осъмна облепен със съобщения за интерниране на японското население, чието съдържание Такао и Хейдеко не успяха да разберат, но Чарлс им го обясни. Като начало нямаха право да се отдалечават на повече от осем километра в радиус от домовете си без специално разрешение и трябваше да спазват вечерен час от осем вечерта до шест сутринта. Властите започнаха да обискират къщи и да конфискуват имущество, арестуваха влиятелните мъже, които биха могли да подстрекават към предателство, в това число председатели на общности, директори на фирми, преподаватели, свещеници, и ги откарваха неизвестно къде, оставяйки изплашени жени и деца след тях. Японците се видяха принудени да продадат набързо и на безценица притежанията си и да затворят магазини и работилници. Скоро откриха, че банковите им сметки са запорирани – бяха разорени. Разсадникът на Такао Фукуда и Исаак Беласко не можа да се материализира.

През август бяха изселили над сто и двайсет хиляди мъже, жени и деца; изтръгваха стари хора от болници, бебета от сиропиталища и психичноболни от клиники и ги интернираха в десет концентрационни лагера в изолирани райони във вътрешността на страната, а в градовете оставаха призрачни квартали е опустели улици и празни къщи, където се лутаха изоставени домашни любимци и обърканите духове на прадедите, пристигнали с имигрантите в Америка. Предприетата мярка имаше за цел да защити Тихоокеанското крайбрежие, както и японците, над които надвисваше опасност да станат жертва на гнева на останалото население; ставаше дума за временно решение и то се привеждаше в действие с човечност. Така гласяха официалните източници, но езикът на омразата се беше развързал. "Усойницата си е винаги усойница, независимо от това, къде снася яйцата си. Японец, роден в Америка от родители японци, възпитан в духа на японските традиции, живеещ в среда, пренесена от Япония, неизбежно и с много малки изключения отраства като японец, а не като американец. Всички са врагове." Достатъчно бе човек да има прадядо, роден в Япония, за да бъде включен в категорията на усойниците.

Веднага щом научи за интернирането, Исаак Беласко отиде в дома на Такао, за да му предложи помощ и да го увери, че отсъствието му няма да е задълго, тъй като интернирането противоречи на Конституцията и нарушава принципите на демокрацията. Японският съдружник отвърна с поклон до кръста, дълбоко трогнат от приятелството на този мъж, защото през последните дни семейството му бе понесло обиди, презрение и агресия от страна на други бели хора. Shikata ganai – какво да се прави, отвърна Такао. Това беше мотото на хората от неговата раса в превратни моменти. По настояване на Беласко, се осмели да му поиска една-единствена и доста странна услуга – да му позволи да зарови меча на рода Фукуда в градината в Сий Клиф. Бе успял да го скрие от агентите, които претърсиха дома му, но укрито по този начин, оръжието не беше на сигурно място. Мечът олицетворяваше храбростта на неговите деди и кръвта, пролята в името на императора, не можеше да стои изложен на каквато и да е проява на безчестие.

Същата вечер семейство Фукуда, облечени в белите кимона, характерни за религията оомото, отидоха в Сий Клиф, където Исаак и синът му Натаниел ги посрещнаха в тъмни костюми, с характерните еврейски ярмулки на главите си, които използваха в редките случаи, когато отиваха в синагогата. Ичимей донесе в кошница, покрита с платно, котката си и я връчи на Алма да се грижи за нея известно време.

– Как се казва? – попита го момичето.

– Неко. На японски това означава "котка".

С помощта на момичетата Лилиан сервира чай на Хейдеко и Мегуми в един от салоните на първия етаж, докато Алма, неразбираща какво става, но съзнаваща тържествеността на момента, последва мъжете, скрита в сянката на дърветата, с кошницата с котката в ръце. Спуснаха се надолу по терасите на градината, светейки си с парафинови лампи, и стигнаха до едно място край морето, където бяха изкопали яма. Начело вървеше Такао с меча в ръце, увит в бяла коприна; следваше го първородният му син Чарлс с металния калъф, който бяха поръчали, за да пази меча; след тях вървяха Джеймс и Ичимей, а най-отзад – Исаак и Натаниел Беласко. Без да скрива сълзите си, Такао се помоли за няколко минути, после постави меча в калъфа, който най-големият му син държеше, и коленичи, докосвайки земята с чело, в това време Чарлс и Джеймс спуснаха катана в ямата, а Ичимей го поръси с няколко шепи пръст. След това покриха ямата и загладиха земята с лопата. "Утре ще посадя бели хризантеми, за да отбележа мястото", каза Исаак Беласко с дрезгав от вълнение глас, помагайки на Такао да се изправи.

Алма не се осмели да изтича при Ичимей, защото отгатна, че поради някаква неотменима причина жените са изключени от церемонията. Изчака мъжете да се приберат в къщата, за да хване Ичимей и да го отведе на скрито място. Момчето ѝ обясни, че няма да дойде в събота, нито в който и да е друг ден за известно време, може би седмици или месеци, и че също така няма да може да разговарят по телефона. "Защо? Защо?", извика Алма, като го разтърси, но Ичимей не можа да ѝ отговори. И той не разбираше защо и закъде трябва да заминат.

ЖЪЛТАТА ОПАСНОСТ


Семейство Фукуда заковаха дъски на прозорците и сложиха катинар на вратата към улицата. Бяха платили наема за цяла година плюс една начална вноска за закупуване на къщата веднага щом станеше възможно да я запишат на името на Чарлс. Подариха всичко, което не можаха или не пожелаха да продадат, тъй като спекулантите им предлагаха по два-три долара за предмети, които струваха двайсет пъти повече. Разполагаха е малко дни, за да се разпоредят е имуществото си, да стегнат по един куфар на човек, да вземат толкова, колкото можеха да носят, и да се явят при автобусите на позора. Трябваше да се явят доброволно, в противен случай щяха да бъдат арестувани и да им бъдат предявени обвинения в шпионаж и военновременно предателство. Там се присъединиха към стотици други семейства, които пристъпваха бавно, пременени в най-хубавите си дрехи – жените с шапки, мъжете с вратовръзки, децата с лачени ботуши – към Центъра за граждански контрол, където ги викаха. Предаваха се сами, защото нямаха избор и защото по този начин показваха своята лоялност към Съединените щати и осъждаха японското нападение. Това бе техният принос в усилието на войната – така твърдяха водачите на японската общност и само единични гласове им се противопоставиха. На семейство Фукуда се падна лагерът "Топаз" в една пустинна местност в Юта, но щяха да разберат това едва през септември, след като прекарат шест месеца на един хиподрум в очакване.

Свикналите на сдържаност исеи се подчиниха безропотно, но не можаха да предотвратят някои младежи от второ поколение – нисеи – открито да се разбунтуват; те бяха отделени от семействата си и изпратени в "Тюл Лейк" – най-суровия концентрационен лагер – където щяха да оцеляват като военнопрестъпници. По улиците белокожите ставаха свидетели на тази сърцераздирателна процесия от хора, които те познаваха – собственици на магазини, където всеки ден пазаруваха, рибари, градинари и дърводелци, с които общуваха, съученици на децата им, съседи. Повечето наблюдаваха объркани и мълчаливи, но се чуваха и расистки обиди, и злонамерени подигравки. Две трети от интернираните в онези дни бяха родени в Америка и бяха американски граждани. Японците чакаха с часове на дълги опашки пред бюрата на служителите, които ги вписваха и им Даваха етикети с идентификационен номер – същия като на багажите им – за да ги нахлузят на вратовете си. Група квакери, които се противопоставяха на тази мярка, тъй като я считаха за расистка и антихристиянска, им даваха вода, сандвичи и плодове.