В онази сутрин на 1999 година, когато Ирина за последен път видяла баба си и дядо си, които я изпратили на влака за Чистинау, първи етап от дългото пътуване към Тексас, Костеа бил на шейсет и две години, а Петрута – с една година по-млада от него. Изглеждали много по-съсипани, отколкото всички деветдесет и две годишни обитатели на "Ларк Хаус", които остаряваха бавно, с достойнство и с всичките си зъби – собствени или изкуствени – но Ирина бе установила, че процесът беше един и същ – стъпка по стъпка човек напредва към края – някои по-бързо, други по-бавно, и по пътя постепенно изгубва всичко. Не може нищо да отнесе отвъд. Няколко месеца по-късно Петрута отпуснала глава над яхнията от картофи и лук, която току-що била сервирала, и не се събудила повече. Костеа, живял с нея четиресет години, решил, че не си струва да се мъчи и да живее в самота. Обесил се на гредата в плевнята, където съседите го открили след три дни, привлечени от лая на кучето и от врещенето на козата, която не била издоена. Ирина узнала това след няколко години от устата на един съдия в съда за непълнолетни в Далас. Но за това тя никога не говореше.


В началото на пролетта Лени Бийл се настани в един от самостоятелните апартаменти в "Ларк Хаус". Новият гост дойде придружен от София – бяло женско куче с черно петно на едното око, което му придаваше вид на пират. Появата му се оказа паметна, защото нито един от оскъдните кавалери в дома не можеше да се сравни е него. Някои от старците живееха по двойки, други, на третия етаж, ходеха е памперси и бяха готови да прекрачат в рая, а малобройните свободни вдовци не предизвикваха особен интерес у нито една от дамите. Лени Бийл беше на осемдесет години, но никой не би му дал повече от седемдесет – беше най-желаният екземпляр, виждан по тези места от десетилетия насам, е посивялата си буйна коса, достатъчно дълга за къса опашка на тила, е невероятните си сини като лазурит очи и със своя младежки стил с измачкани ленени панталони и кецове без чорапи. Замалко да предизвика бунт сред дамите – изпълни пространството като тигър, пуснат в женска клетка, пропита е копнеж. Дори Ханс Войт е неговия огромен опит като директор се запита какво ли прави Лени Бийл там. Зрелите и добре запазени господа като него винаги разполагат е по-млада жена – втора или трета съпруга – която да се грижи за тях. Посрещна го е целия ентусиазъм, който успя да прояви между две последователни пробождащи болки от хемороидите, които не преставаха да го измъчват. Катрин Хоуп правеше опити да го облекчи е акупунктура в своята клиника за лечение на болката, където три пъти седмично идваше китайски лекар, но подобрението се бавеше. Директорът прецени, че дори най-онеправданите дами, тези, които прекарваха дните с поглед, блуждаещ в нищото, и в спомени за миналото – понеже настоящето им убягваше или пък преминаваше толкова бързо, че не го разбираха – ще се събудят за нов живот покрай Лени Бийл. И не сгреши. За една нощ се появиха небесносини перуки, перли и лакирани нокти – новост сред това общество на дами с будистки и екологични наклонности, които презираха фалша. "Брей, заприличахме на старчески дом в Маями!", възкликна директорът пред Кати. Сключваха се облози с предположения за професията на новопристигналия – актьор, моден дизайнер, вносител на предмети на изкуството от Изтока, професионален тенисист. Алма Беласко сложи край на спекулациите, като информира Ирина, за да го разпространи, че Лени Бийл е бил зъболекар, но никой не повярва, че е посветил живота си на дълбаене на зъби.

Лени Бийл и Алма Беласко се бяха запознали преди трийсет години. Като се видяха, се прегърнаха точно пред рецепцията и дълго не се пуснаха, а когато най-сетне се отлепиха един от друг, очите и на двамата бяха навлажнени. Ирина не бе виждала такава проява на вълнение у Алма и ако подозренията ѝ относно японския любовник не бяха толкова силни, би повярвала, че Лени е мъжът от тайните срещи.

Веднага се обади на Сет, за да му съобщи новината.

– Казваш, че е приятел на баба ми? Никога не съм чувал името му. Ще проверя кой е.

– Как?

– Имам си следователи.

Следователите на Сет Беласко бяха двама яки реабилитирани престъпници – единият белокож, а другият чернокож – и двамата доволно грозни.

Те събираха информация, преди да бъдат представени случаите пред съда. Сет обясни по-ясно на Ирина с един пресен пример. Някакъв моряк подал иск срещу Корабоплавателната компания заради трудова злополука, вследствие на която, съгласно твърденията му, се парализирал. Сет не му повярвал. Двамата грубияни поканили инвалида в клуб със съмнителна репутация, напили го и заснели видео, на което той танцувал салса с някаква нарочно наета за целта жена. С това доказателство Сет затворил устата на адвоката на ищеца, постигнали споразумение и си спестили цялата досада на един съдебен процес. Сет призна пред Ирина, че тази мисия била окачествена като почтена в моралната скала на следователите му, други задачи биха могли да се смятат за не толкова чисти.

Два дни по-късно Сет ѝ се обади и ѝ определи среща в една пицария, където често ходеха, но Ирина беше изкъпала пет кучета през уикенда и се чувстваше богата. Предложи му този път да идат в порядъчен ресторант – Алма ѝ беше вкарала в главата взискателност към някои дребни детайли от рода на бяла покривка. "Аз плащам", му каза. Сет я взе с мотора си и я заведе, промушвайки се на зигзаг в трафика с превишена скорост, в италианския квартал, където пристигнаха със сплескани от каските коси и мокри носове. Ирина осъзна, че облеклото ѝ не е на висотата на заведението – никога не беше – и високомерният поглед на метрдотела потвърди това. Когато видя цените в менюто, едва не се срина.

– Не се бой, ще плати кантората – успокои я Сет.

– Но това ще ни струва по-скъпо и от инвалидна количка!

– За какво ти е инвалидна количка?

– Просто за сравнение, Сет. Две старици в "Ларк Хаус" не могат да си купят, а им е нужна.

– Това е много тъжно, Ирина. Препоръчвам ти стриди с трюфели. С хубаво бяло вино, естествено.

– За мен кока-кола.

– Със стридите трябва да е "Шабли". Тук не сервират кока-кола.

– Тогава минерална вода с резенче лимон.

– Да не си покаяла се алкохоличка, Ирина? Можеш да ми кажеш, няма защо да се срамуваш, това си е болест като диабета.

– Не съм алкохоличка, но от виното ме боли глава – отвърна Ирина, която не възнамеряваше да споделя с него най-мъчителните си спомени.

Преди първото ястие им сервираха една лъжица с някаква черна пяна, като че ли повърната от змей – специално внимание от страна на готвача – която тя погълна с недоверие, докато Сет ѝ обясняваше, че Лени Бийл е неженен, няма деца и е специализирал ортодонтство в клиника за дентална медицина в Санта Барбара. Нямало нищо забележително в живота му, като се изключи това, че бил запален спортист и няколко пъти участвал в "Айрънмен" – амбициозно състезание по плуване, колоездене и бягане, което, честно казано, нямало вид на особено приятно. Сет споменал името му пред баща си, който имал чувството, че бил приятел на Алма и Натаниел, но не бил сигурен; смътно си спомнял, че го виждал в Сий Клиф, когато Натаниел вече бил болен. По онова време много верни приятели идвали в Сий Клиф, за да поседят при баща му, и Лени Бийл може да е бил един от тях, казал Лари. За момента Сет не разполагаше с повече информация за Лени, но открил нещо за Ичимей.

– Семейство Фукуда са прекарали три години и половина в концентрационен лагер по време на Втората световна война – ѝ каза.

– Къде?

– В "Топаз", в сърцето на пустинята в Юта.

Ирина бе слушала само за концентрационните лагери на германците в Европа, но Сет я просвети и ѝ показа фотокопие от Японоамериканския национален музей. Текстът под оригиналната снимка сочеше, че това са семейство Фукуда. Каза ѝ, че асистентът му потърсил имената и възрастта на всеки член на семейство Фукуда в списъците на интернираните в "Топаз".

ЗАТВОРНИЦИТЕ


През първата година в "Топаз" Ичимей често пращаше рисунки на Алма, но после те се разредиха, тъй като цензорите не смогваха да проверяват и се наложи да поставят ограничения в кореспонденцията на интернираните. Получените скици, които Алма ревностно пазеше, бяха най-доброто свидетелство за този етап от живота на семейство Фукуда – шестимата, свити на тясно в една барака; децата пишат домашни, коленичили на земята пред пейки вместо маси; опашки от хора пред тоалетните; мъже играят на карти; жени перат в големи корита. Фотоапаратите на интернираните бяха конфискувани, а малцината, които успяха да ги укрият, нямаше как да проявят негативите. Разрешени бяха само официалните оптимистични фотографии, които отразяваха човечното отношение и спокойната и весела обстановка в "Топаз" – деца играят на бейзбол; юноши танцуват модерни танци; всички пеят националния химн при издигането на знамето сутрин. На снимките никога не се появяваха бодливата тел, наблюдателните кули и въоръжените като за военна операция войници. Въпреки това един войник от американската охрана се съгласи да направи снимка на семейство Фукуда. Наричаше се Бойд Андерсън и се бе влюбил в Мегуми, щом я видя в болницата, където тя работеше като доброволка и където той се озова, след като нарани ръката си, докато отваряше консерва с кайма.

Андерсън беше на двайсет и три години, висок и русоляв като шведските си прадеди, с добродушен и благ характер; той бе един от малкото белокожи, които си бяха спечелили доверието на интернираните. Годеницата му с нетърпение го очакваше в Лос Анджелис, но когато той видя Мегуми в нейната белоснежна униформа, сърцето му трепна. Тя почисти раната му, лекарят я заши с девет шева, а тя го превърза съвсем професионално, без да го гледа в очите, докато той я наблюдаваше толкова заслепен, че дори не усети болка при процедурата. От този ден нататък започна да се върти предпазливо около нея, защото не искаше да се възползва от положението си, но най-вече защото смесването на раси бе забранено за белите и отблъскващо за японците. С кръглото си като луна лице и с изяществото, което излъчваше, Мегуми можеше да избира измежду най-желаните младежи в "Топаз", но тя също стана жертва на осъдително чувство – бе привлечена от американеца и напразно се мъчеше да се пребори със същите наченки на расизъм, молейки се на небесата войната да свърши, семейството ѝ да се завърне в Сан Франциско и тя да може да се изтръгне от това греховно изкушение в душата си.

В същото време обаче Бойд се молеше войната никога да не свършва.

На 4 юли в "Топаз" имаше честване по случай Деня на независимостта така, както преди шест месеца бяха празнували Нова година. Тогава празникът беше истински провал, защото лагерът още се намираше в етап на устройване и хората не се бяха примирили с положението си на затворници, но през 1943 година интернираните се постараха да проявят патриотизма си, а американците – благоразположението си, въпреки облаците прах и жегата, непоносима дори за гущерите. Смесиха се в любезно съжителство около печеното, знамената, питките и бирата за мъжете, които поне на този ден имаха възможност да забравят за отвратителната алкохолна напитка, нелегално приготвена от консерви с ферментирали праскови. На Бойд Андерсън, заедно с други войници, дадоха задачата да прави снимки, за да затворят устата на злонамерените репортери, които разобличаваха като нечовешко отношението към японското население. Той използва случая, за да накара семейство Фукуда да позират. След това даде копие от снимката на Такао и още едно, скришом, на Мегуми, а своето увеличи и в него изряза Мегуми от семейната група. Тази снимка щеше да го придружава завинаги: носеше я ламинирана в портфейла си и с нея щяха да го погребат петдесет години по-късно. На груповата снимка се виждаше семейството пред черна и безлична постройка – Такао, със сломени рамене и мрачно изражение; Хейдеко, дребничка и предизвикателна; Джеймс, полуизвърнат и сърдит; Мегуми, в разцвета на своите осемнайсет години; и Ичимей, единайсетгодишен, хърбав, с гъсти щръкнали коси и ожулени колене.

На тази семейна снимка от "Топаз" – единствената съществуваща – липсваше Чарлс. Същата година най-големият син на Такао и Хейдеко се беше записал във войската, защото, както всички доброволци, счете това за свой дълг, а не защото искаше да избегне затвора като други младежи, които отказваха да бъдат мобилизирани. Зачислен бе в Четиристотин четиресет и втори пехотен полк, съставен предимно от нисеи. Ичимей изпрати на Алма рисунка на брат си, козируващ пред знамето, с няколко реда, които не бяха цензурирани и в които ѝ обясняваше, че на рисунката нямало място за останалите седемнайсет младежи, които отиваха на война. Рисуването му се удаваше до такава степен, че с няколко щрихи той успя да предаде чувството на огромна гордост у Чарлс, гордост, която се коренеше в далечното минало, в предишните поколения на самураи в семейството му, които тръгваха за бойното поле, убедени, че няма да се върнат, готови да не се предават и да умрат с чест – това ги изпълваше със свръхчовешка храброст. Когато, както обикновено, разгледа рисунката на Ичимей, Исаак Беласко отбеляза пред Алма иронията във факта, че тези младежи рискуваха живота си, бранейки интересите на страната, която държеше семействата им интернирани в концентрационни лагери.